Завръщане в Горно Броди  

Posted by Kokice in , , , , ,


Изглед към планината Шарлия


                 Величествената снага на Пирин някога се спускала на юг, прехвърляла Парилската седловина (1170 м) и рязко се изкачвала нагоре към върховете на Али Ботуш (дн. Славянка – 2212 м), откъдето чрез седловината Белите пресеки (1189 м) се свързвала с Шарлия (1849) и малката планинка Църна гора (1653), за да продължи на юг към мраморното било на Сминица (Серски Боздаг - 1963). Днес Пирин свършва при Парилската седловина, но не било така за българите през XIX век. Али Ботуш се извисявала забележимо в центъра на южните пирински разклонения, обиколена от всички страни със селищата на една особена българска етнографска група, наречена мърваци.
Според общоприетото мнение мървак произлиза от думата мърва, използвана за ситния прах, сгурията, която остава при преработването на рудата. Затова като мърваци обикновено се обозначават жителите на множеството рударски селища в южните разклонения на Пирин. Ангел Даскалов отбелязва, че когато децата сядали на трапезата и започвали да гребат с лъжиците си от сложеното ястие, родителите им се обръщали към тях с израза: “по мърва, по мървичка, деца“, което означавало “гребете по малко“ (Даскалов 1931, 84). Мървашки са днешните села Гайтаниново, Тешово, Делчево, Лeски, Пирин, Голешово, Либяхово (Илинден), намиращите се днес  в Гърция Крушево, Кърчово, Търлис, Каракьой, Зърнево, Баница, Фращани, Дутлия, Лакос, Старчища, Горно Броди и други. Основните занятия на мърваците, освен рударството, били железарството, скотовъдството и различни занаяти. Докъм средата на XIX век те им осигурявали сравнително охолен живот, а селищата им приличали на “малки градовце“ (Кънчов 1970, 227).
Едно по-широко разбиране за мърваците като етнографска група принадлежи на Стефан Салгънджиев, който, като учител в Сeрското българско училище между 1871 и 1878 година, има възможност да обикаля околността и да наблюдава ученици от всички съседни села. Според него, на основата на езикови особености (наличието на носовки и други някои, характерни за старобългарския език, белези) на изток от Сяр мърваците прехвърлят Богданската планина и достигат до селата Негован, Зарово, Висока и Сухо, на запад граница е река Места, а на север, освен Мелнишко и Петричко, включват и Разлошко до Якоруда (Салгънджиев 1906, 110-112). Но и извън така очертания район, в България има още селища, чието население е носило прозвището мървак. Например, не е съвсем ясно дали мърваците в Брацигово са наричани така защото се занимавали с рударство или пък защото били преселници от района на Неврокоп (Гоце Делчев).
Али Ботуш
Високо в планинския възел, който образува спускащият се от Али Ботуш хребет при срещата си с Шарлия, Църна Гора и Сминица, на 1060 метра височина, се намира Горно Броди. Макар разположено на тази височина, то е най-голямото от мървашките села. Към края на XIX век е имало между 900 и 1200 къщи и над 6000 души население. Въпреки че рударството и свързаните с него занаяти западат след 70-те години на века (поради нарасналия внос на евтини стоки от Европа), Горно Броди продължава да се слави със своите железари и по-специално с изработваните там ножове. По-късно сабите за четниците на ВМОРО в Серския окръг ще бъдат правени именно от тях. Също и униформите им, тъй като в Горно Броди имало добри терзии (шивачи). Горно Броди било прочуто и със своите дюлгери и зидари. Те работели в Сяр, Драма, Кавала и техните околности (Баждаров 1929, 10-14). Днес не е известно какво са построили, но по думите на Георги Стрезов, в Горно Броди “има таквиз саморасли архитекти, които са направили църкви, темпла, къщи за учудване“ (Стрезов 1891, 836). Днес не са известни и имената на тези майстори. Според Николай Тулешков църквата “Св. Атанас“ в Алистрат (Серско) е построена през 1899 година от Петър Аргиров от Горно Броди, а майсторите Стоян Килов и Димитър Загоров са строили къщи в Батак (Тулешков 2011, 115, 377). През 1835 година в Горно Броди е построена голямата църква “Св. Димитър“, а през 1870 прочутата кула-камбанария. Това са единствените запазени сгради от това време в селото. От построената през 1873 година втора църква “Св. Богородица“ стоят само стените.
Руините на църквата "Св. Богородица"


Църквата "Св. Димитър", 1835 г.
За църквата “Св. Димитър“ бил направен великолепен дървен иконостас, дело на майстори резбари от Горно Броди. Съществуването на стара резбарска традиция в селото се подчертава от Васил Кънчов и Георги Баждаров, но остава някак незабелязано. На това се дължи и мнението на македонския учен Димитър Корнаков, че резбата в църквата била дело на дебърски майстори. Става дума явно за недоразумение. Дело на брождани е и иконостасът на църквата в Серския манастир “Св. Йоан Предтеча“ от 1803 година. На Димитър Корнаков обаче дължим наблюдението, че иконостасът от църквата “Успение Богородично“ в Гумендже е правен от същата група майстори. Засега това е единственото място извън Серската област, за което може да се твърди, че са работили брожденски резбари (вж. Тулешков 2006, 338-340). Не е изключено работи на брожденски резбари да се намерят и из “други черкви в Серско“ (Баждаров 1929, 14).
Старата камбанария
През втората половина на XIX и началото на ХХ век в Горно Броди има две занаятчийски семейства, които оставят трайна следа и спомен за себе си. Това са Димкови-Халембакови и Алексови. Димко Халембаков и петимата му сина Димитър, Никола, Георги, Атанас и Христо правели вятърни мелници, леели и камбани, но били прочути с големите механични часовници, поставяни в часовникови кули и камбанарии. Някои от тях все още работят и могат да се видят в Тешово, Гайтаниново и Благоевград. Най-известен сред братята е Никола Димков, но за дейността му и нейното значение съществуват много противоречиви сведения. Георги Стрезов споменава, че “Никола Димков направил самичък парна воденица; употребил е три години и подир я продал за 22 хиляди гроша“ (Стрезов 1891, 836). Завършва гимназия в Пловдив, откъдето е пратен в Училището по изкуства и занаяти в Шалон сюр Марн до Париж. По-късно основава фабрика за подкови в Цариград. През 1917 година Никола Димков публикува на френски книгата “Звезда на съгласието“, която представлява проект за организация, подобна на Обществото на народите (подробно спорните въпроси около дейността на Никола Димков са разгледани в поредицата на Иван Алексиев в “Морски вестник“).
Братята Георги, Стоян и Марин (Марко) Алексови (и техните синове) са изработили множество камбани за различни селища в България.
Камбаната, направена от братя Алексови за църквата в с. Извор, Босилеградско
Техни камбани днес има в Скребатно, Долен, Ковачевица, Таваличево, Горочевци, Смолян, Хасково, Жеравна, Извор (Босилеградско) и на други места. Първоначално братята работят в Горно Броди, но по-късно се преместват в София. В началото на 1918 година там ги намират представители на беломорското тракийско село Каяджик, които искат камбана за новопостроената им църква. Още на Великден същата година новата 200 килограмова камбана била осветена, но не било съдено дълго да оглася околността на Каяджик. През май 1920 година жителите на селото, останало след Първата световна война в Гърция, са принудени да се изселят. Те взимат камбаната със себе си. След дълги митарства, през 1922 година камбаната е поставена на църквата “Преображение Господне“ в Ивайловград, където се заселват най-много каяджиклии (Попчев 2006, 33-45). Друга камбана била направена в края на
XIX век за църквата в Поморие, но църквата била разрушена след 1944 година от комунистите, а камбаната била спасена от местни рибари. Днес тя е в новопостроената църква “Рождество Христово“ в софийския квартал Младост. 
Камбаната, направена от майстор Стоян Рачков за църквата "Св. Йоан Кръстител" в Кратово
 Марин (Марко) Алексов е поставил началото на камбанолеярната работилница към Светия синод в София. Неговите внуци Стоян и Христо (от сина му Димитър) се преселили в Пловдив, където основали своя камбанолеярна. Тяхно дело например, са две камбани за Килифаревския манастир. Известни са и камбани, правени от Стоян Рачков от Горно Броди. Днес може да се видят в Кратово, Страцин, Падеш и Баланово. Николай Тулешков е видял и една негова камбана, правена през 1910 година за църквата “Св. Георги в Струга. Вероятно е била свалена заради надписа си (чието начало гласи: “ С иждивението на боголюбивите и родолюбивите българи от град Струга…“) и е спасена, като е била изнесена тайно в Албания (Тулешков 2011, 196-199, 202).
Освен занаятчийството, важна част от поминъка на брождани било и кръчмарството или както пише Васил Кънчов “в Броди има много механи и макар че тук не се ражда грозде, вино много се пие. Бродчани са известни като най-добри винопийци в Мървашко. Когато селото е било състоятелно, механите служили за отпочивка на селяните подир трудната им работа. Сега те служат на селяните, които са без работа, да убиват в тях времето си“. Интересна особеност, отбелязана от него, в облеклото на мъжете от Горно Броди, както и на мърваците по принцип, е носенето на малък фес с черна чалма. “По-старите бръснат главата си, освен темето, дето оставят перчин. В по-старо време носили бели капи, бели чалми и бели клашници“ (Кънчов 1970, 189-190). Интересен мървашки обичай било, че вместо “много здраве!“ казвали: “поклон на майка ти!“ (Даскалов 1931, 84).
“Горно Броди представляваше от себе си една малка селска република. Населено само от българи, доста далеч от Сяр, Неврокоп и Драма, сгушено всред планински лабиринт, до него се отиваше по конски пътеки. Горно Броди бе незасегнато почти от турското държавно управление. Всяка година, през март месец, в определен от по-рано ден, селяните се събираха в двора на голямата черква “Св. Димитър“, насядваха под големия явор и започваха беседа по селските работи“ (Баждаров 1929, 30). Сред избраните по този начин кметове на Горно Броди е и хаджи Димко Хаджииванов (неколкократно от 1854 до 1876 година), който построява нова сграда за училището (1860). Дотогава училището е килийно, обслужвано от монаси при манастира “Св. Йоан Предтеча“. През 1868 година със съучастието на игумените на манастира Теодосий Гологанов от Търлис и Дионисий Москов от Горно Броди, хаджи Димко кани за учител Георги Зимбилев от Либяхово.
Манастирът "Св. Йоан Предтеча"
Манастирът “Св. Йоан Предтеча“ има голямо значение за възраждането на българщината в Серско. Теодосий Гологанов преподава в манастирското училище (между 1840 и 1863 година) на много българчета от околните села. Негов племенник е Иван Гологанов, който като учител в Крушево събира песните за Веда Словена на Стефан Веркович, установил се по това време в Сяр. Като игумен на манастира, Теодосий Гологанов искал от монасите да четат на български при обиколките си из селата. През 1868 година игумен на манастира е ученикът на Теодосий, Дионисий Москов. Двамата спомагат за отварянето на българското училище в Горно Броди и за привличането на Георги Зимбилев, също ученик на Теодосий Гологанов. По това време Георги Зимбилев е вече утвърден учител в областта, един от първите, които започват да обясняват уроците на български език. Най-напред през учебната 1856-7 година в родното му Либяхово, после в Гайтаниново и Просечен, за да стигне в Горно Броди през 1868 година. Освен учител, Георги Зимбилев бил певец в църковните служби и тълкувал Евангелието на български език. Той подготвя много от следващите български учители, сред които са Спас Прокопов, Петър Сарафов (баща на Борис и Кръстьо Сарафови), Атанас Поппетров и Никола Пъдарев (Попов 2010, 11-13; Стрезов 1891, 57-59; Даскалов 1931, 92-94; Баждаров 1929, 34-35).
Хаджи Димко Хаджииванов организира събора от 1869 година в Гайтаниново, на който представители от различни български села решават да се откажат от Патриаршията. Следващата година, заедно с учителя Георги Зимбилев, обикаля Серско, Драмско и Неврокопско и събира махзари от българските села, в които те искат присъединяването си към Българската екзархия и създаването на българска Неврокопско-Серско-Драмско-Мелнишка епархия. През 1873 година е образувана българска община в Сяр, начело с Теодосий Гологанов (племенник на игумена на Серския манастир и бъдещ Скопски митрополит) в ролята му на официален духовен представител на Българската екзархия. В нея влизат брожданите хаджи Димко, Димко Халембаков и Велик Геров (Салгънджиев 1906, 80-81; Даскалов 1932, 139-142; Баждаров 1929, 36). По същото време в Горно Броди е завършена новата църква “Св. Богородица“. За освещаването ѝ хаджи Иван Боянов кани гръцкия владика Неофит, въпреки че официално брождани са се отказали от Патриаршията. Така се поставя началото на гъркоманската партия в селото. “Мотивите за гъркоманството и тук, както и другаде в чисто българските селища, трябва да дирим в съперничеството за първенство между влиятелни съселяни, в материален интерес, накърнено честолюбие, българско заинатяване и гръцко интригантство” (Баждаров 1929, 41-42). В новата църква, която през повечето време щяла да бъде патриаршистка (гъркоманска), надписите били на български, докато в старата и екзархийска “Св. Димитър“ – на гръцки.  Така, почти на шега, започва дългата, впоследствие и кървава, борба между няколкото семейства патриаршисти в Горно Броди и огромното мнозинство екзархисти. Заради постоянството на българите в тази борба, Горно Броди е едно от селата в Македония, които били наричани Малката София. 
Единственият стенопис над входа на църквата "Св. Димитър", със заличени български надписи
През март 1876 година гъркоманите поискали “да поемат ръководството на общинските работи в Горно Броди. Събранието се охранявало от жандари. Възбудената тълпа, обаче, набила нахалните гъркомани. Полицейската стража донесла в Сяр, че българите въстанали, били привържениците на гръцкия владика и се възпротивили на самата царска стража. На другия ден пристига в Броди от Сяр един ескадрон конница и отвежда 25 души първенци брождени в Сяр... Арестувани били и свещениците папа Димитър и папа Иван младия, син на хаджи Димко. Първата работа на гъркоманите била да въведат гръцкия език в черквите и училището. Горно-брождени протестирали в Сяр, Солун и дори Цариград зарад арестуването на първенците им, ала напразно. Избухването на Априлското въстание в Тракия отегчило положението на българите; те били изпратени в солунския затвор. Тези, които дали обещание, че ще признаят гръцкия владика, били освободени. По-упоритите престояли в Солун до потушаването на въстанието и след това били освободени“ (Баждаров 1929, 45). Един от тези по-упорити бил и поп Иван Хаджииванов, синът на хаджи Димко. “Поп Иван… предпочете да изгние в затвора, отколкото да изложи на публично поругание человеческото си достойнство и сана си… Него го спаси само постоянството му и от затвора, и от унижението! Той след едно годишно прележаване в затвора и него пуснаха на свобода, но под полицейски надзор в Солун; а съвършеното му освобождаване последва от общата амнистия, прогласена след потушението на въстанието и свършванието войната със Сърбия“ (Салгънджиев 1906, 96).
По съвсем други причини през лятото на 1876 година в Горно Броди като турски пленник се озовава брожданинът Атанас Николов Попвасилев (Атанас Свещаров), четник на Христо Ботев. Атанас Свещаров описва в спомените си всички сражения на Ботевата чета, но по-интересната част от тях се отнася за събитията след разгрома ѝ, тъй като той (заедно с друг четник – Тодор Стоянов от Неврокоп) успява да достигне до Разложко, където е арестуван. Спомените му са едни от малкото непосредствени свидетелства за положението в Македония в тежките месеци след април-май 1876 година. Пленените четници са разкарвани вързани, заедно с други по-будни българи от околността,  из Якоруда, Мехомия (дн. Разлог), Неврокоп, оттам за Сяр през Горно Броди, след това през Мелник – в София. За съжаление продължението на спомените, в което Атанас Свещаров описва връщането си в Горно Броди и заселването си в Сяр до 1900 година, както и българо-гръцките борби от това време, са трудно достъпни (Свещаров 1986, 86-96).
Хаджи Димко Хаджииванов е пратеник на Серско (заедно с Тодор Оланов от Лехово) в Учредителното събрание в Търново през 1879 година. При завръщането си успява да избегне грозящото го заточение, стигайки в Цариград. По това време там успява да избяга от Серския манастир Дионисий Москов, както и крилият се дотогава три години в Сяр учител Георги Зимбилев. На следващата година хаджи Димко се заселва в Дупница. По това време синът му Иван Хаджидимов вече служи като свещеник в църквата “Св. Крал“ в София. Той е женен за Екатерина Димкова Халембакова (дъщеря на Димко Халембаков). От този брак се ражда лечителят Петър Димков.
Часовникът, дело на братя Димкови, поставен на камбанарията в Гайтаниново

     Друг син на хаджи Димко е Димо Хаджидимов. Роден в 1875 година в Горно Броди, след 1880 година израства в Дупница, завършва Педагогическата гимназия в Кюстендил, където се “заразява“ със социалистическите идеи. Опитва се да работи като учител и се включва активно в дейността на ВМОРО. Сближава се с Яне Сандански и оказва значително влияние върху него. През Балканската война е подофицер в Седма рилска дивизия. Избухването на Междусъюзническата война го заварва в Солун, пленен е от гърците и е един от малкото оцелели заточеници на остров Трикери. След Първата световна война става член на БКП, депутат е в българското Народно събрание и от май 1924 година е член на ЦК на партията. Убийството на Тодор Александров (31 август 1924), което става не без влиянието на българските комунисти, води до нова братоубийствена война във ВМРО. Димо Хаджидимов е убит в София от Владо Черноземски.
Времето между 1876 и 1882 е изключително тежко за българите в Македония. По думите на Георги Стрезов “в продължение на тези 6 години гръцката патриаршия тури в действие и най-гнъсните и низки средства, употреби всичките си сили, за да унищожи и зародиша, ако е възможно, на народното самосъзнание по цяла Македония. Клевети, интриги, насилия и пак същото – тези били средствата, с които си служили гръцките владици, хора, които би трябвало да се свенят от името християнин... Първенци, свещеници, учители са се клеветили като бунтовници и царски изменници. Неприятелите на народа повярваха, че той е вече мъртъв и с нетърпение чакаха последния му час. Народ обаче тъй лесно се не погребва. Тероризиран бил, та и сега още е. Да си изповядаш, че си българин, казвали гръцките агенти, е все едно да си изменник на държавата. На оногоз, който се съмнявал в истинността на тоя принцип, немедлено му доказвали осезателно и с фактове го карали да се убеди. Ужас и трепет обхванали българското население навсякъде. Българщината в Македония ударила назад и сега /1891 г./ далеч отстои от оная точка, до която бе пристигнала през 1875-та година“ (Стрезов 1891, 67, 76).
Георги Зимбилев от Горно Броди е зет на хаджи Димко Хаджииванов. Като четник на Коста Кукето (Коста Георгиев Кукьов) от село Лакос участва в голямата сборна чета на Стоян Карастоилов от село Старчища по време на войната между Русия и Турция от 1877-1878 година. На 5 октомври 1878 година Стоян Карастоилов, начело на 400 души, между които и Георги Зимбилев, атакува турския гарнизон при Кресна, с което започва Кресненско-Разложкото въстание. Около Великден 1880 година, вече като воевода на чета, Георги Зимбилев влиза в Горно Броди и отива в църквата, начело на 40 души, с развяно знаме, на богослужение. След службата по-малкият му брат – Димитър – събрал които гръцки книги видял и ги запалил посред каменния под на църквата, хванал намиращия се там гъркомански поп Иван и други някои гъркомани, заловени от четата, и ги накарал да се закълнат пред иконата на светите братя Кирил и Методий с избодените от тях очи, че никога повече няма да пречат на българските училища и богослужение. След този тържествен акт четата се настанила на софра сред селото, хапнали, пийнали и “хванали планината“.
“Управлението в Сяр се почувствало неприятно изненадано от дързостта на комитите. То назначило черкезина хаджи Юсуф за началник на потеря от 70 черкези конници, която да унищожи царските душмани. Първата работа на хаджи Юсуф била да отиде в Броди и да арестува близките на войводата и другите комити. Арестувани били бащата на войводата дядо Зимбил, майка му, братята му Димитър, Марин, малолетният Кръстю, жена му, сестрите му Иванка и Калина, малолетното му момиче, и 18 други жени. Заловените били отведени в Серския затвор. Старият Зимбил, като видял между арестуваните съпругата си, дъщерите и снаха си, припаднал и умрял. Подир две недели всички били пренесени в Солун в “Канлъ куле“ (днешната Бяла кула). Тук се поминали майката на Зимбил войвода, сестра му Иванка и малолетното му сестриче, а жена му, сестра му Калина и братята му Димитър и Кръстю след 4 месеца били освободени.“ (Баждаров 1929, 49).
Месец по-късно хаджи Юсуф с още 13 черкези е убит от четата на Георги Зимбилев в засада между землищата на селата Каракьой и Кърчово. В отговор са арестувани 90 души от селата Горно Броди, Кърчово и Крушево и осъдени до живот или на по 8, 10 и 20 години затвор. През лятото на 1883 година Георги Зимбилев води последното си сражение в местността Криви дол между селата Долно и Горно Броди. Там загива брат му Димитър. Отрязаната му глава била окачена на явора в Горно Броди, а гъркоманският поп Иван сложил цигара в устата му. Няколко дни по-късно Георги Зимбилев убива на нивата двете му дъщери, синът и снахата. Не е ясно къде е бил убит Георги Зимбилев. Според една от версиите, той е убит от гърчеещи се власи около манастира “Св. Йоан Предтеча“.
Българско училище отново се отваря в Горно Броди през 1887 година над дюкяна на Иван Жилев, тъй като старата сграда на училището се държи от патриаршистите. От 1890-та училището е в хаджи Димковата къща. “Черкуването пък ставаше с редуване, една неделя за българите, друга за гъркоманите. По едно време, когато бе обща голямата черква, от едната страна се пееше на гръцки, от другата – на български. Често пъти ставаха сбивания с черковните книги по главите или със свещниците по гърбовете. Много пукнати глави имаше от тях. Най-после в 1894 година българите получиха голямата черква “Св. Димитър“, а на гъркоманите бе оставена “Св. Богородица“ на Камара.     
В същата година Неврокопската епархия се сдоби с български владика. За такъв бе ръкоположен архимандрит Иларион, бивш архиерейски наместник в Сяр. На път за епархията си Иларион мина през Горно Броди“, посрещнат от 280 брождани на коне и придружен от тях до селото (Баждаров 1929, 64).
През 1886 година Атанас Ников от Горно Броди (сестра му, Мария, е майка на Георги Баждаров) отваря дюкян в Сяр, но поръчва и книги за българските ученици от книжарницата на Коне Самарджиев в Солун. Бързо дюкянът се превръща в книжарница, която снабдява с учебници българските ученици от целия Серски окръг. Към 1890 година Васил Кънчов описва книжарницата така: “Надвечер бях в българската книжарница. То е едно толкова малко дюкянче, щото не могат да се поберат 6-7 души. Книгите стояха в два долапа в дирнята част на дюкянчето – види се, да не дразнят гръцкото общество. Отпреде имаше полички със сякакви лекове, които селяните купуваха, за да се лекуват. Имаше кори от върба, пелин, смрадлика, бял тамян, колофониум, дяволско лайно, хинин, глицерин, парафин, ленено семе, горчива сол, нефт и пр. Нашият книжар имаше важен приход от своята спицерия и затова не я оставяше. А правителството не се грижи за тия работи. То дава пълна свобода да се лекува кой как знае и с що може. Българската книжарница е отворена от 3 години насам. И тя си има своята история. Когато гърците видели български книги в чаршията, те се възмутили и искали да ги унищожат. Някои по-умни викали книжаря и го заплашвали, че ще му направят пакост, ако се не остави от занаята си, но той не послушал. Преди година време го наклеветили някои гърци, че получава бунтовни писма, и от полицията почнали да му ревизират кореспонденцията. Един път намерили един портрет, пратен нему от някой си български офицерин, едновремешен познайник. Затворили му книжарницата, а него вкарали в затвор, дето седял около 40 дни. С големи молби и жертви той се освободил от затвора. Сетне няколко пъти са ставали тършувания в книжарницата му подир тая случка. Това дюкянче е сборно място на българските учители от града и околността” (Кънчов 1970, 63).
През 1894 година Атанас Ников влиза във ВМОРО. “Той, който най-добре познава и хората от селата и околните градове, - направо или посредствено – той е, който препоръчва на окръжния комитет първите хора, що трябва да турят начало на околийски, районни и местни комитети. Той е възелът, гдето идат всички нишки на революционната мрежа в Пиринския революционен окръг; неговата книжарница е мястото, гдето се получава и от гдето изхожда шифрованата кореспонденция“ (Баждаров 1929, 69-70). На 17 октомври 1906 година Атанас Ников, заедно с неговия племенник Христо, е убит на път за чаршията от Атанас Хаджипантазиев от българското патриаршистко село Просеник.
На 12 октомври 1907 година в Сяр са обесени Иван Жилев и неговият племенник, учител в Горно Броди, Димитър Трендафилов Котов. Иван Жилев е начело на комитета на ВМОРО в Горно Броди от 1894 година. Дъщеря му (Екатерина Жилева-Котова) разказва различни случки от живота на семейството: “Една нощ турците изпращат аскер пред къщата на Жилев. Хвърлят камъчета, щръпкат с нокти по первазите на прозорците и вратите. Искат да го подмамят – уж е дошла четата... Престорено много уплашен Жилев започва да стреля и вика за помощ с пълен глас в тъмната нощ. Когато след малко аскерът изскочил от тъмнината, уж отзовал се на виковете за помощ, потропали на вратата и попитали Жилев каква е тази тревога. Жилев с дълбоко възмущение се оплакал от неизвестни разбойници, които правели опит да го нападнат... Друг случай. Турски аскер се преобличат като четници и изпращат един овчар от балкана да иде при “Жилата“ и му каже, че четата е наблизо и иска храна... Жилев обаче, видимо изненадан и смутен, взима овчаря със себе си като свидетел и отива незабавно в конака да се оплаче от някакви съмнителни лица, които искали от него, верния поданик на султана, храна. Турците сами попаднали в капан и трябвало да продължат започнатата игра: пратили потеря след “четниците“ по посочените от овчаря места из балкана... Двете му невръстни дъщери Кипра и Екатерина често изпълнявали ролята на куриери или на охрана на баща си. Осемгодишната Екатерина (Тина) носела пришити в дрехите си печата “Свобода или смърт“ с восъка, свещта и тайния шифър на организацията. Придружавала баща си навсякъде, дори в тъмни доби. Когато комитетът е трябвало да заседава в балкана, тя е оставала наблизо като наблюдател и като средство да бъдат заблудени турските власти... Другата по-голяма дъщеря 10-11 годишна е носила пришита в дрехите си архивата на комитета“ (Екатерина Жилева-Котова).
От края на 1899 година воевода на Серската чета на ВМОРО е Георги Радев от Горно Броди. Дълго време е бил овчар и ятак на воеводите Георги Зимбилев и Стою Костов от Скрижово. Става четник при Илия Кърчовалията, с когото участва в Четническата акция на Македонския комитет през 1895 година. През лятото и есента на 1899 година е в четата на Гоце Делчев. За жена му Петър Манджуков разказва следната история:
“Жена му забременяла; надутият корем обърнал вниманието на забитина в Горно Броди и той я извикал да я разпитва в полицейския участък, за да научи от нея къде е мъжът ѝ, когото така усърдно и безуспешно търси властта. Той я запитал:
– Къде е мъжът ти?
– Не знам. Откак е забегнал, нищо не съм чула за него.
– Ами това от кого е? – запитал забитинът, като с очи посочил надутия ѝ корем. – От кого си трудна?
– От кого ли? – отговорила жената на Брожденина. – Мъже в село мнооого!...
...след тоя разпит жената на Георги Радев е била интернирана от властта да живее в Москов хан в Серес, дето и се освободила от бременност. Роденото от нея момиче по-късно се оженило за някой си Тодор Наров от с. Горно Броди и засега живее с мъжа си в гр. Станимака“ (Манджуков 2013, 215).
Войводата Георги Радев
През март 1903 година четата на Георги Радев е открита и води сражение в Горно Броди, като успява да се измъкне. На 21 април (4 май) същата година Георги Радев участва в сражението в село Баница и е свидетел на последните минути на Гоце Делчев. Вследствие на тези събития на Гергьовден Горно Броди е обсадено от турски аскер. Арестувани са около 300 души и много от тях измъчвани. 90 души са затворени в Сяр и Солун. Повечето скоро след това са освободени. “В тези пролетни дни сякаш чума бе била в Горно Броди. Голямо бе нещастието. Неколцината гъркомани пак надигнали глава и турците им предали двете черкви. Българското училище бе закрито. Училищната библиотека и училищните помагала са били изгорени и гъркоманите играли хоро около огъня“ (Баждаров 1929, 79). През есента брождани успяват отново да отворят българско училище.
Лятото на 1908 година избухва Младотурската революция. “В началото на септемврий една събота тълпа от жени, деца и малко мъже се отправи към черквата и училището, решена да ги вземе със сила, ако гръцкият даскал и даскалицата доброволно не предадат ключовете. Начело на това нападение вървеше баба Шопка – Кипра Шопчина. Даскалицата се изплаши и предаде ключовете. На другия ден, неделя, за общонародна радост, се служи пак на български в черквата... Поради оплакването на гъркоманската страна, че тълпата насила влязла в черквата и училището под водителството на Георги Радев, от Сяр пристигна войска - пехота, кавалерия и артилерия с 4 топа. Заловиха Георги Радев, войводата, който след амнистията беше се прибрал, и го отведоха в Сяр. Държаха го тук около един месец, ала от разследването се установи, че жените направили демонстрацията и с ключ влезли в училището и черквата, а не насила.
Сега вече кажи-речи гъркомани в Горно Броди почти нямаше. Само Льончовото семейство остана привързано на гръцкия владика и то се пресели в Сяр. Както във всички градове и паланки на Европейска Турция, бе основан и в Горно Броди български конституционен клуб по инициатива на Георги Баждаров“ (Баждаров 1929, 82-83).
Георги Баждаров е роден през 1881 година в Горно Броди. Завършва училище в българските гимназии в Сяр, Солун и Битоля. През учебната 1900-1901 година е учител в Крушево (Валовищко). Между 1901 и 1903 година е секретар в четата на Илия Кърчовалията. Участник е в Илинденското въстание, след което бяга в България, където завършва история и география в Софийския университет. След Младотурската революция от 1908 година е учител в Солунската българска гимназия (1908-1913) и е сред основателите на Съюза на българските конституционни клубове. Редактира вестниците “Учителски глас“ (1910-1912) и “Искра“ (1911-1912). През Първата световна война (1915-1918) редактира вестник “Родина“ в Скопие (издава по-късно статиите си в книгата “Из македонската земя“). Тогава (1917, в съавторство с Ангел Томов) пише на френски (издадена и на български) книгата “Революционната борба в Македония“. След войната е член на Задграничното представителство на ВМРО. Между 1919 и 1923 е редактор на вестник “Македония“. Георги Баждаров е сред основателите на Македонския научен институт и е главен редактор на списанието “Македонски преглед“. През 1923 година публикува сборник с подбрани биографии “Духът на Македония“. В предговора пише:
“След тридесетгодишна епическа борба, Македония днес е не само поробена, но и разпокъсана. Тези, които погинаха в поменатата борба, оставиха един завет, който има силата на клетва спрямо идещите след тях: да продължат делото им със същата преданост и вяра в неговия благополучен завършек.
Предназначението на този сборник от кратки биографии и характеристики на македонски революционери, погинали до войните, е да запознае подрастващите поколения с великите синове на нашата земя, защото тяхната деятелност е цяла програма и за сега, а техния живот едно напътствие към по-светли бъднини“ (Баждаров 1923, 4).
След убийството на Александър Протогеров (1928) Георги Баждаров застава срещу Иван Михайлов и е един от водачите на “протогеровистите“, както и главен редактор на протогеровисткия “Свобода или смърт“. Георги Баждаров е убит на 19 септември 1929 година във Варна. В излязлата посмъртно през същата година книга на Георги Баждаров, “Горно Броди“, Йордан Бадев пише:
“Защото от високото място, което всякога е заемал в македонското освободително движение, той разбираше, че едно дело, което има за задача освобождение на роби, трябва да почива преди всичко на любов към тия роби и че едничка възможна основа на тая любов е любовта към човека въобще.
Баждаров остави едно дело, което по размер и по стойност надминава делата на най-уважавани негови предходници, и в това дело ще черпят знание и поука за Македония всички бъдни поколения.
Защо убиха тоя толкова заслужил в миналото и тъй потребен за бъдащето македонски първенец? Ще дойде ден, и той не ще е далечен, когато всички, дори и ония, които го убиха, ще скърбят за тоя достоен син на нещастна Македония!“ (Баждаров 1929, 86).
Йордан Бадев е убит от комунистите без съд и присъда след преврата на 9 септември 1944 година. Осъден е посмъртно през март 1945 година от т. нар. Народен съд в процеса срещу интелектуалците.
На 3 юли 1913 година Горно Броди е обстрелвано с топове и опожарено от гръцката войска. Още при приближаването ѝ по-голямата част от брождани бягат в планината, където са преследвани от гръцката кавалерия. От 1000 къщи остават здрави около 200, чиито оцелели собственици се завръщат в селото. След Първата световна война повечето от тези последни жители на Горно Броди се изселват в България. Остават около 20 къщи (семейства). В останалите около 180 са настанени бежанци от Мала Азия – караманлии – говорещи турски православни християни (Баждаров 1929, 85; Милетич 1913, 146-149). Днес те са основното население на селото.
Както пише Георги Стрезов “Планинската природа и нуждата е направила от брождане едни от най-предприемчивите, изобретателни и остроумни селяне“ (Стрезов 1891, 836). Сред тях са още Иван Сматракалев (председател на Серското братство в България), Димитър Шимбалаков (учител в Одрин, загива през Първата световна война), Михаил Скендеров (племенник на Иван Жилев, през 20-те години е войвода на ВМРО в Серско), художникът Аргир (Ари) Калъчев, откривателят на нивалина Димитър Пасков... Особено интересна ще да е била личността на поп Никола Шкутов. Той е първият архиерейски наместник на Екзархията в Дедеагач (1888), след това е председател на българската община в Петрич (1895-1897). В следващите години – на българската община в Костур, където успява да влезе в конфликт с ВМОРО по повод назначенията на учителите. Пандо Сидов получава задачата да го убие, но го уцелва в плешката на дясната ръка. През 1905 година Никола Шкутов е начело на българската община в Енидже Вардар и, като противник на революционната борба, вече е успял да ядоса Апостол Петков (Постол войвода), който заплашва, че ще го убие, искайки от българския екзарх Йосиф да го отзове. Никола Шкутов е отзован, но странно защо, му е възложено ръководството на Мелнишката община (1908-1910). А там за всевластен господар се има Яне Сандански. Разбира се, двамата не закъсняват да се скарат и свещеникът получава смъртна присъда. Тя явно не е била изпълнена, защото срещаме свещеник Никола Шкутов като архиерейски наместник в Съботско (Мъгленско) в началото на 1913 година. Тогава той е арестуван от нахлуващите в областта гръцки войски и е затворен в Бер… Никола Шкутов умира в София през 1932 година (Каратанасов 1935, 35; Макдермот 1987, 367-368; Генов 2007, 185).
Фотоалбум на Ана Каменова-Сайнова, 1918 г.
Национален литературен музей
Някога, освен от българи, землището на Горно Броди било обитавано от свръхестествени същества: “В Църна гора, в една пещера при Давков камен, - една грамадна скала, най-голямата скала там, - живееше едно чудовище с крила – “витек“ – нещо като змей. В глуха доба той посещавал селото и нападал на някоя жена. Една жена е родила дете от него, много вълнесто по гърдите и гърба... Всеки извор си има своя стопан и затова, когато пиеш за пръв път вода от там, трябва да оставиш “нишан“, например да откъснеш конец от дрехата си. В горите живееха самодиви и самовили – опасно бе децата сами да скитат там. Големите дървета също си имаха стопани – не бива да се ходи по нужда под тях. През лятото децата отиваха за ягоди по близките гори, а есен за жир (жълъд) от бук; не трябваше да обират всички ягоди и да събират всичкия жир, защото ще се разсърди “стопана“. Вампири скитаха нощно време – души на неудовлетворени умрели, на самоубийци и на недобре опети при погребението. Щом пропеят петли и вампирите се скриват. Най-много вампири и караконджовци имаше през декемврийските и януарските дълги нощи, преди да се свети вода, т.е. преди Богоявление... През есента, когато падаше гъста мъгла по Горно и Долно Ливаде, скиташе дива баба – облечена цяла в бяло. Тя залавяше скитащите се деца по беритба на гъби...“ (Баждаров 1929, 18-20).

Цветче видях от буря поломено,
край пътя междуселски да пълзи –
и във лицето му, безкрай смирено,
съзрях две росни капчици… сълзи!

Ах, бурята да би го пощадила,
надрасло би то полската трева!
Съдба!... Но то все пак със всичка сила
повдигаше към слънцето глава.

И в участта на туй цветче в полето
аз свойта участ собствена открих:
и аз лежа в калта поломен, тих,
но с поглед търся винаги небето.

(Две участи – от архимандрит Серафим (Стоян Алексов), син на майстора на камбани Георги Алексов)



Автор: Борис Живков 




Литература

Алексиев, Иван. Кой все пак е инж. Никола Димков? 1-5. – Морски вестник (https://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/dimkoff1.html).
Баждаров, Георги. 1923. Духът на Македония. София.
Баждаров, Георги. 1929. Горно Броди. София.
Генов, Георги. 2007. Беломорска Македония 1908-1916. Торонто.
Даскалов, Ангел. 1931. Из миналото на Неврокопско и близките му покрайнини. –  Македонски преглед, №1, 83-116.
Даскалов, Ангел. 1932. Из миналото на Неврокопско и близките му покрайнини (продължение). –  Македонски преглед, №2-3, 119-148.
Жилева-Котова, Екатерина. Спомени, записани от дъщеря ѝ Искра Стоянова Котова (http://strumski.com/biblioteka/?id=693).
Каратанасов, Златко. 1935. Черковно-училищната борба (1868-1903). София.
Кънчов, Васил. 1970. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. – В: Избрани произведения. Том 1. София, 29-373.
Макдермот, Мерсия. 1987. За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански. София.
Манджуков, Петър. 2013. Предвестници на бурята. София.
Милетич, Любомир. 1913. Гръцките жестокости в Македония през гръцко-българската война. София.
Попов, Атанас. 2010. Възрожденските корени на моя род. Благоевград.
Попчев, Златко. 2006. Светинята на Каяджик. – В: Сборник Тракия. Том 4. Хасково, 33-45.
Салгънджиев, Стефан. 1906. Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серски българи или 12 годишна жестока борба с гръцката пропаганда. Пловдив.
Свещаров, Атанас. 1986. Спомени. – В: Ботевите четници разказват. София, 86-96.
Серафим. 1940. Прозрения. Русе.
Стрезов, Георги. 1891. Два санджака от Източна Македония. – В: Периодическо списание на Българското книжовно дружество. Кн. 26 и 27. София, 809-860 и 1-91.
Тулешков, Николай. 2006. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2. Османско средновековие и Възраждане. София.
Тулешков, Николай. 2011. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 4. Поствъзраждане. София.

Подир сенките на Грамос  

Posted by Kokice in , , , , , , , , , , ,

                                                     Подир сенките на Грамос



Омотско, Яновени, Пилкати, Слимница. Четири села дълбоко в планината. Забравени отдавна в склоновете на  Грамошча (Грамос), в подножието на Алевица. Това са крайните северни разклонения на Пинд. Границата между Македония и Епир. Границата между Костурско и Корчанско на запад или между Гърция и Албания днес. Към края на XIX век планината Грамос отделя етнически българи, гърци и албанци. Затънтен край, отдалечен и изгубен. Нагоре по течението на Белица към главната верига на планината били разположени още няколко селища, населени с армъни (власи) и албанци – Ветерник, Фуша, Загар, Линотопи и накрая Грамошча в подножието на върховете Чука Пецик (2520 – най-високият в планината), Църн Камен, Голио Връв, Каменик, Перифано, Гесо, Голем и Мал Човек. Над селото е и езерото Гиздово (най-високото в Гърция – 2350). За да стигне човек до тези села трябва да мине през градчето Нестрам и да навлезе дълбоко в долината на река Белица. В началото на ХХ век Нестрам бил будно българско градче. Според легендата някога на това място била крепостта на Самуиловия воевода Несторица. Неслучайно костурският митрополит Германос Каравангелис го нарича “седалище на фанатични българи“ (Каравангелис 2001, 375).
  Нестрам в долината на р. Белица
                                
Гърците смятат река Белица за началото на Бистрица (Алиакмон), но местните българи, костурчани, приемат, че река Бистрица извира северно от Желево, в околността на планината Вич. На запад от планината Грамос се намира областта Колония (Корчанско). Там, до селището Ерсека, е открито съкровище, далечен спомен от българите на Кубер.

Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница отдавна не съществуват,  няколкото къщи там са ползвани за летни вили (зимата пътят до тях е трудно проходим). Запазили са се и църквите. Забравен край, напълно непознат в България. Забравен много по-отдавна, защото до тези села не достига нито Българската екзархия, нито дори комитетите на ВМОРО. През Илинденското въстание (1903 г.) в Грамошча отива Васил Чекаларов с четата си. Но минава по друг път, през гръцко-албанското село Тухол, влиза в престрелки с арнаутите при Загар и Ветреник и е посрещнат тържествено от армъните в Грамошча (Силянов 1983, 388-389; Шкуртов 1984, 64-65). Имената на някои от тези села обаче и днес може да чуете, ако посетите Брацигово или Сопот, като далечно ехо от отдавна отминали времена. И има много причини да се помнят, не само от брациговци и сопотчани.
Някога Костурско било в центъра на България, не днешната, а онази, чието духовно средище била Охридската архиепископия, поне до закриването ѝ в 1767 година. Важно време, към което ще се върнем. Но и в следващия век споменът остава, дори в титлите на митрополитите на Цариградската патриаршия. Така костурският митрополит (главният за областта, след отпадането на Охрид) до 1871 година се наричал на гръцки език “Екзарх на всичката стара България“. Преди, когато първенството принадлежало на Охрид, се наричал  “първопрестолен на всичка България“ (Иванов 1915, 146). Казано по-просто, в патриаршистките времена, когато в Охрид нямало архиепископия, Костур се е смятал средище на България или на старата България. 
Ктиторски портрет на цар Михаил Асен (1246-1256) и майка му царица Ирина
от църквата “Св. Архангели Митрополитски“ в Костур
Но с напредването на църковната борба между българи и гърци това остава само далечен спомен. Същата църковна борба като че не засяга жителите на Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница и те си живеят почти безметежно в склоновете на Грамошча. Имат гръцки училища и учители, което не им пречи да си говорят на български до края на Втората световна война. Сякаш не забелязват развихрилата се буря в разположената под тях долина. И ако дълго време селата и жителите им някак оцеляват в превратностите на времето, то през 1942 година са опожарени от  германски войски, а през Гръцката гражданска война (1946-1949) се оказват на фронтовата линия и са напълно опустошени и напуснати.

Много преди да се случи всичко това жители на тези села започват да се преселват далече на изток – в Тракия, установявайки се в различни селища. През 1766 година Кирко Айваза, търговец от Яновени, решава да заживее в Сопот, където се задомява. 
                                     Село Яновени

     От него или по-скоро от сина му Иван Вазът Айвазов, произхожда Вазовият род. По същото време (между 1760 и 1770 година) жители на съседните Омотско и Слимница (но и на други села в околността, като Орешче  и Галишча) като че ли предпочитат северните склонове на Родопите в Пазарджишко (заселват се в Црънча, Козарско, Паталеница и Пещера; в съседното Дебращица пък пристигат дюлгери от Дебърско). През 1791 година повече от 150 семейства се заселват в Брацигово.  Събитието е отбелязано с надпис на специално построена чешма: “В время избавления съгради са съи источник в памет преселения. Лето 1791-ое, седмаго юлия“ (Бербенлиев, Партъчев 2015, 12-13). Това събитие, както и установяването на Кирко Айваза в Сопот, е със съществени последици за развитието на българската култура. Повечето от новите заселници се оказват майстори дюлгери-строители и резбари.  Те не само ще намерят възможност за работа на почти цялата територия на Източна България, но и ще положат основите на Брациговската строителна школа. 
Преселниците от Омотско, Слимница и Орешче, както и техните наследници, изграждат или участват в изграждането на множество църкви, училища, къщи и други постройки в Тракия, като привнасят характерен за западните български земи архитектурен облик и решения. При тях е чиракувал за известно време и все още младият Колю Фичето. Много от построените църкви имат важно и символично значение за българите и днес. Така например през 1813 година Петър Чомпъл от Слимница и Марко Зисо от Омотско построяват църквата “Св. Неделя“ в Батак. Никола Троянов от Слимница строи през 1846 година църквата “Св. Петър и Павел“ в Сопот и в 1847 “Св. Никола“  в Карлово.
 Църквата “Св. Никола“ в Карлово

Стерьо Арнаут от Омотско (арнаут е прозвище, което им се дава, заради това, че идват от граничните с Албания области) през 1837 година изгражда “Св. Богородица“ в Хасково. Петко Боз от Орешче построил “Св. Св. Константин и Елена“ (1832) в Пловдив и църквите “Св. Богородица“ и “Св. Троица“ (1834) в Казанлък. Мите Гинков от Слимница през 1834 построява “Св. Троица“ в Свиленград. Насе Гърнето от Омотско (или Атанас Мечкарин – Гърнето е прякор, който му е даден, защото поставял акустични гърнета в строените от него църкви) изградил църквата “Св. Йоан Предтеча“ в Брацигово (1832-1833). В предишното десетилетие, заедно с още преселници дюлгери, се включил и във обновяването на Рилския манастир (между другото, съборната църква на манастира е дело  на майстор Павел от костурското село Кримин). Известни са имената на 120 дюлгери, заселили се в Брацигово.
“Св. Богородица“ в Пазарджик (1836-1837), най-голямата възрожденска църква на територията на днешна България, е дело на заселилите се в Пещера преселници от село Харчег (днешното Arrzë?) в Корчанско (от западната страна на Грамос) Петър Казоолу и Кузман Мичов. Великолепният ѝ резбован иконостас е направен от Макрий Негриев Фръчковски от дебърското мияшко село Галичник. От грамоските села в Костурско идва най-вероятно и заселилият се в Пещера първомайстор Костадин. Между 1834 и 1838 година той построява съборните храмове на Габровския, Троянския и Батошевския манастир (Тулешков 2006, 307-310).
През 1791 година не всички от напусналите Грамос се преселват в Брацигово. Част от тях (10 семейства от Омотско, Слимница и Добролишча) остават по пътя в родопското село Ковачевица. Там спомагат за изграждането на местния дюлгерски център, чието дело са познатите днес къщи в Ковачевица, Долен и Лещен.
„В время избавления
съгради ся сий източник
в памят преселения
лето 1791-ое
седмаго юлия“
Надпис на чешмата в Брацигово, изградена от майсторите-дюлгери, преселници от Костурско.

      И така, изведнъж, сякаш от нищото, се появяват множество майстори, които изграждат голяма част от най-знаковите възрожденски църкви в днешна България. От нищото е, защото въобще не са известни майстори строители от родните им места в предишните години. Както и след тяхното преселване. Ясно е обаче, че те идват не само обучени, а и като носители на една стара българска традиция, предавана  в семейството и в занаятчийските сдружения от векове. Тайният майсторски език, на който те говорят (мещровският), е смес между западния български костурски диалект (с характерните запазени старобългарски носовки), албански и италиански думи. Италианските думи пораждат разни легенди за връзки с Италия, които не са изключени, но трябва да се има предвид, че Венеция има силно влияние в Албания през XIV и XV век. И че селата по река Белица са приютявали на свой ред българи от Корчанско, например родът Радовци от Дарда (Круша), заселил се в Яновени (Radis 2013, 19). За Димитър Яранов Костурско е сборно място на българите, изселващите се от Тесалия, Епир и източния дял на Корчанско (Яранов 1932, 86).
Планината Грамос като северно разклонение на Пинд е традиционно лятно пасище за различни по етническия си облик скотовъдни или номадски групи. През XIX век това са най-вече армъни (власи). Но с основание може да се предполага, че високопланинските български села там също са имали развито сезонно скотовъдство.  Поне от Х век, а вероятно още от времето на Кубер, в Епир и Тесалия се заселват и не малко българи. Тогава тези земи са част от българската държава. Откъслечни сведения показват присъствието на българи в Епир и Тесалия до първата половина на XIX век. За множество български селища говори и запазената топонимия. В продължение на няколко века българите живеят по тези места съвместно с власи и албанци. Макар че около 976 година Самуиловият брат Давид е убит от “скитници власи“ някъде по пътя между Преспа и Костур (това е и първото споменаване на този етнос въобще), българите и власите явно живеят в разбирателство. Сто години по-късно (1067 г.) българи и власи в Тесалия въстават срещу ромеите, начело с Николица. А през 1379 година българи, албанци и власи се бунтуват срещу сръбския управник на Янина, Тома Прелюбович (Иванов 1915, XLI, 18-19). Постепенното и все по-масово изселване на българи от тези земи на север започва през XV век, първоначално в Македония, но и на североизток, в Тракия и Мизия. Този процес е бавен и дълъг и не винаги е съпроводен с обезбългаряване на напуснатите села. Причина за миграциите, освен наличието на много свободни земи в Източна България, често са опустошенията, извършвани от арнаути мюсюлмани, особено през XVIII и началото на XIX век. 

      Дългите векове на съжителство, ползването на общи пасища, както и вероятно предимно скотовъдния бит на много от тези българи, спомагат за образуването на една общност, която включва власите и албанците. Още през XIV век се среща  термина българоалбановлах. Както показват късните сведения (от XIX век) за българи, армъни и албанци в обитаваните от тях общи и погранични райони, те са многоезични. Или употребяват едновременно два-три езика. Мъжете при армъните, например, владеели български и гръцки, повечето можели да говорят също на турски и албански. Жените им пък говорели и езика на народа, сред който живеят (Вайганд 1899, 259). В общностите на зографите, строителите и търговците гръцкият е официален език.
Процесът на взаимодействие и влияние между българите, албанците и армъните в Епир и Тесалия, както и постепенното погърчване, поалбанчване и овлашаване на част от българите, въобще не е изследван. Густав Вайганд отбелязва на много места сред армъните наличието на български носии и обичаи. Така например армъните от Лаища (Лака) в областта Загори (Епир) носели българска носия. Още по на юг, в Гребенити, освен българската носия, в говора на армъните “се е вмъкнал много славянски елемент“ (Вайганд 1899, 137, 143, 253). Докато обикаля Албания през 1930 година, Сребрен Поппетров отбелязва, че “най-изгубените българи“ са в околността на Гирокастро. Те били “спасени от помохамеданчване чрез авторитета и привилегиите на Византийската Патриаршия, а сега няма кой да ги пази от здраво погърчване… От двете страни на албано-гръцката граница живее едно кротко, мирно, трудолюбиво и привързано към родния край население, което е запазило всичко като българско, освен изгубения майчин език: имената на селата, на планините, на местностите и на голяма част от селските носии и домашни предмети се назовават и днес по български“ (Елдъров 2000, 233-234). Може би не е нужно да споменавам, че тези места все още не са изследвани от български учени.
През XVIII век българите, албанците, власите и гърците живеят заедно като една християнска общност. Стремежът на Цариградската патриаршия за обединяване на всички християни в едно се изразява в закриването на Охридската архиепископия (1767) и Печката патриаршия (1766), както и в налагането на понятието ромеи и на гръцкия език като общ. Не случайно в един от най-големите културни центрове на Балканите през този век  - Москополе (Корчанско) – с 40 или 60 000 души население, между 1760 и 1770/1794 г. поп Данаил отпечатва  четириезичен речник (на български, армънски, албански и гръцки). Идеята е, както личи от поетичния надслов, всички да се научат да говорят гръцки:
„Албанци, власи, българи, чуждоезичници възрадвайте се
И се пригответе всички вие гърци (ромеи) да станете.
Отхвърлете варварския си език и нрави,
Та след време те на вашето поколение да се струват като басни.
Рода си да цените заедно с отечеството,
Като го направите от албано-българско на елинско.
Не е вече мъчно да учите гръцки.
Та варварски да не приказвате само с 15 думи гръцки“
(Гюзелев 2004, 82).
        Неслучайно, като част от тази идея, се появява Гръцкият проект на руската императрица Екатерина Велика (1782) и едва ли също е случайно, че повикът на Паисий Хилендарски към българите да пазят своя род и език е от 1762 година. Въпреки явните намерения на Патриаршията да направи от всички балкански народи елини, между тях все още се запазва чувството на единство. Това най-ясно проличава в Гръцката война за независимост (1821-1830), в която значително участие имат много българи, власи и албанци, много от които са от Епир, Тесалия и Пелопонес.

      Планинските райони на Епир и продължението им в западната част на Македония дават прехрана не само на стадата на населяващите ги етноси. Макар че жителите на високопланинските селища въобще не се занимават със земеделие, не цялото население се състои от овчари или притежатели на големи стада. Наличието им обаче явно дава възможност за струпване на капитал, за запазването на различни занаятчийски умения, както и за излъчването на крупни търговци. Типична запазена българска общност от този тип до края на XIX век са мияците в Дебърско. Високопланинските им селища по склоновете и почти върховете на Бистра (Галичник, Лазарополе, Тресонче, Росоки) и Стогово (Гари, Осой) в областта Мала Река, отглеждат десетки хиляди глави добитък, но излъчват и множество майстори строители, резбари и зографи. Това всъщност е може би най-големият по обхват и значение български строителен и художествен център.

Сведенията, които имаме за брациговските майстори, позволяват да се предположи, че те идват от селища с подобен бит и поминък. Грамошча и Линотопи са известни със своите зографи между XVI и XVIII век. 
Стенописи от средновековната църква "Св. Захарий" в Загар
 А това допълнително показва, както и в случая с мияците в Дебърско, че планинските склонове на Грамос са приютили или пък там се е запазила стара традиция. Традиция, свързана с художествените центрове на Охридската архиепископия. Охридската архиепископия има огромен принос в запазването на редица култове и спомен за светци, лица и събития от времето на Първото българско царство. 
Тя не случайно се нарича Архиепископия на България. Така през XVII и XVIII век многократно се преработват, преиздават и съчиняват нови служби и жития не само на местни български светци като Климент, Наум, Йоан Владимир, но и на 15-те тивериуполски мъченици, Йоан Рилски, Петка Търновска и други светци, свързани с българската традиция. Образите на Йоан Рилски, Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и Иларион Мъгленски не са непознати и на зографите от Линотопи. 
Специално се отбелязват също Кирил и Методий и въобще Светите седмочисленици. Култът към тези светци е общ за българи и албанци. Много специфична е силната почит към Св. Седмочисленици в Белград (Берат), както и вярването, че там са мощите на Горазд и Ангеларий. По поръка на родения в Москополе охридски архиепископ Йоасаф Втори (1719-1745), наричан “красиво и тихо пристанище на България, зора на Охрид“, в печатницата на града се издава служба на Св. Седмочисленици, където те са наречени “спасение за българите“. Обърнато е и специално внимание на Св. Йоан Владимир (зетят на цар Самуил, убит от Иван Владислав), чийто манастир се намира до Елбасан и обединява българи и албанци. Той е наречен “гордост на България, покровител на Илирия и Мизия, крепост на Албания“  (Снегаров 1932, 208, 284, 357).
Охридската архиепископия има голяма роля и за запазването на българската писменост. В едно интересно сведение за българите, преселили се  в Бесарабия през 1812 година, се споменава, че около половината от тях са костурци или българи от Западна Македония, заселили се преди това в Добруджа. Това, което отличава македонските българи  от останалите, е владеенето на кирилицата, докато другите пишели с гръцката азбука. Също така носията им е определена като българска, докато на останалите се приближавала към турската (Яранов 1932, 75-76).
Явно е, че би трябвало да има връзка между дюлгерите от Слимница, Омотско и Орешче (откъдето са най-много майсторите в Брацигово, сред които има и резбари, а не им е била непозната и декоративната живопис) и зографите от Линотопи и Грамошча. Много е възможно те да са работили и на едни и същи места. Тъй като не знаем нищо за работата на брациговците майстори и техните предци преди преселението от 1791 година, възможно е зографите от Линотопи и Грамошча да ни помогнат при изнамирането на строените от тях църкви. Географският ареал на работа на зографите е голям, но, което е естествено, най-много са работите им в Епир, на територията на днешна Албания и Гърция. На пръв поглед не би било трудно там да се намерят прилики и образци, които брациговските майстори следват, а защо не и църкви, строени от тях. Тази възможност изисква проучване, което така или иначе не е още направено. Една от причините вероятно е, че често в науката зографите от Линотопи и Грамошча се определят за власи. Това едва ли би било сериозен аргумент всъщност, тъй като етносът не е от значение при сдруженията на майсторите в тази област и към този период. От друга страна, понеже българското присъствие в Грамос, а и като цяло по тези места в Гърция системно се игнорира, в това число и от български учени, необходимо е да направим някои уговорки.
Известията за зографи от Линотопи и Грамошча обхващат времето между XVI и XVIII век.
Църквите в село Грамошча

         Ние не знаем и едва ли ще разберем с точност етническия им произход. Повечето от иконите си те подписват на гръцки, нещо естествено за тогавашното време, но с правописни грешки, което също се среща често при зографите от български, влашки или албански произход. Някои от тях оставят надписи и на кирилица, особено в северните части на Македония. Това също е нормално, предвид че в епархиите на Охридската архиепископия кирилските надписи не са били преследвани. Факт е обаче, че майсторите зографи владеят и двете азбуки, а това, както видяхме, не е изключение за населението на Костурско. Ще стане изключение явно чак след закриването на Охридската архиепископия до отварянето на първите новобългарски училища там в средата на XIX век. По това време много костурци пишат на български с гръцки букви. Дейността на майсторите и зографите от Грамос е свързана като цяло с културата и вярванията на населението на територията на Охридската архиепископия. Или на онова, което може да се нарече старата България. Обликът на тази култура е специфичен и това си проличава най-вече в търсеното съвсем съзнателно наследство на старата традиция.
През 1769 година е първото голямо разорение на Грамос, едновременно с Москополе.  Разрушени са Николица, Грамошча, Линотопи, Ветерник, Загар, Фуша, Слимница, Яновени, Пилкати и Омотско. 
                               Старото земеделско селище на Ветерник

След тези опустошения, които продължават особено много и по времето на Али паша Янински, повечето от власите се преселват на север и на запад, в различни градове на Македония. Обезлюдени са и много български села. През XIX век власи от Линотопи се споменават в Битоля, както и в съседните села Нижеполе и Магарево, в Охрид и в Крушево. В Ресен пък се заселват власите от Ветерник. В опустошените Загар, Ветерник и Фуша се настаняват албанци мюсюлмани. Като български се запазват Слимница, Пилкати, Яновени и Омотско. По същото време Грамошча е христианско армънско село, но дали това са преки наследници на старите му жители или пък новодошло влашко население? Причината за подобен въпрос е, че в предишните векове Грамошча не се споменава категорично като влашко село, а напротив, има основания да се смята, че населението му е било българско. След опустошенията, започнали в 1769 година българското му население се заселило в някое от околните костурски села с името Дряново (най-вероятно в съществувалото някога югозападно от Омотско село, днес обезлюдено). Възможно е следователно там да са останали не просто и само местните власи, а да са придошли и други. Всъщност това далеч не е изолиран пример и може да наблюдаваме подобен процес на много места в Македония. По време на Негушкото въстание от 1821 година много български села в планината  Каракамен (Дурла) са опустошени и обезлюдени (Куцуфляни, Държилово, Голема Река, Горно и Долно Село), заселени след това с власи от Епир. Същото се случва и в средата на ХХ век – в обезлюдените след Гръцката гражданска война Смърдеш, Дъмбени и Косинец се заселват власи.
Не е много ясно какво се случва с Линотопи, тъй като към края на XIX век то се споменава като албанско християнско село (Кънчов 1970, 567). Това би означавало, че християните там са се албанизирали изцяло вследствие на мюсюлманския натиск. Явно това не са предишните власи, но въпросът е, понеже тези албанци са християни, дали това не са предишните българи. Такъв процес не е изненадващ, предвид че е описан за българските села в Голема Река, Дебърско. В средата на XIX век жителите им са двуезични – говорят албански и български, но към края на века те се представят като изцяло албански християнски села. Причината за тяхното поалбанчване е натискът на албанците мюсюлмани. Не за пръв път се изяснява, че при силен албански мюсюлмански натиск една част от българите се изселват, друга приемат исляма, а трета се албанизира езиково като защитна реакция срещу нови нападения  (Селищев 1931, 22-23). За съжаление по отношение на Линотопи няма как да проучим този въпрос, тъй като селото отдавна не съществува.
Сред развалините  на село Линотопи

След разорението от 1769 година зографският център в Линотопи явно не се възстановява (както и в Грамошча). Но има поне две важни разклонения.
През 1667 година зографът Николай от Линотопи (четвърти поред с това име) рисува в църквата “Св. Атанасий“ в Арбанаси. Изследването на Ваня Сапунджиева показва, че заедно с него са дошли и други майстори от района на Грамос (например даскалите Недьо, Кръстьо и Христо), които се заселват в Трявна и така полагат основите на Тревненската художествена школа (Сапунджиева 2016, passim). Николай явно се връща в Линотопи, тъй като вероятно през 1671 изписва църквата “Св. Захарий“ в Загар (Τσάμπουρας 2013, 15). 

                                 Средновековната църквата “Св. Захарий“ в Загар (XVI в.)

Сред зографите носители на иконописната традиция на Грамос и участвали  в основаването на тревненската школа, е и Йоан от Чивиндола. Според Ваня Сапунджиева името Чивиндола може да произлиза от турската дума “дживиз“ със значение на “орех“.  Така тя свързва мястото на вероятния му произход със село Орах, Кумановско (Сапунджиева 2016, 54-55). Ако следваме тази логика, много по-вероятно би било да става дума за село Орешче в района на Грамос. Оттам, както видяхме, идват и не малко от майсторите, заселили се в Пещера и Брацигово.

Присъствието на зографи от Линотопи в Арбанаси не е изненадващо, като се има предвид, че селото е основано към края на XV век от преселници от района на Гирокастро в Албания. Отбелязва се и приликата на арбанашките къщи с тези от Берат и Гирокастро. През 1561 година в църквата “Св. Георги“ в Арбанаси е рисувал майстор Николай, син на прочутия зограф Онуфрий Аргитис от Елбасан (Гюзелев 2004, 54-57). Има основания да се смята, че заедно с Николай в “Св. Георги“ е бил и Йоан Зограф от Грамошча (Δρακοπούλου 2010, 322-323).
Съществува предположение, че линотопски зографи са в основата на възникването на зографския център в Самарина, Епир (Сапунджиева 2016, 49). Един от прочутите зографи от Самарина е Михаил Анагност. През 20-те години на XIX век той се преселва в Крушево (Македония), българско мияшко селище, приютило и власи, емигрирали от районите на Москополе и Грамос. Михаил Анагност и синът му Димитър рисуват иконите за прочутия иконостас на Бигорския манастир (30-те години на XIX век). Великолепната му резба пък е дело на дебърците Макарий Негриев Фръчковски от Галичник (чийто е и резбованият иконостас на “Св. Богородица“ в Пазарджик) и Петър Филипов от Гари. По това време при Михаил и Димитър се обучава Дичо Зограф от Тресонче, който става изключително продуктивен иконописец и родоначалник на отделен зографски клон на Дебърската школа. През 1842 година Михаил Анагност и другият му син Никола изработват икони за иконостаса на битолската църква “Св. Димитър“. Явно тогава са се запознали с майстор Павел от Кримин (заселил се по това време в Битоля), който препоръчва зограф Михаил на монасите в Рилския манастир. Негово дело вероятно е  стенописът “Донасяне на мощите на Свети Иван Рилски“ в параклиса “Свети Иван Рилски“. Синовете на Михаил, Николай и Димитър, заедно с другата крушевска зографска фамилия на Зограф Анастас ще изпишат много църкви на територията на Македония, много от които се намират в днешна Гърция и не са проучвани. Ако някой ден това стане и ако, разбира се, техните стенописи и икони оцелеят, ще може да видим късните проявления на изкуство, пазено някога в забравените днес села във вътрешността на планината Грамос. Художествен център който, както се вижда, има огромно значение за развитието на българското възрожденско изкуство.

Автор: Борис Живков, 2018 г.


 Литература


Бербенлиев, П., Партъчев, Вл. 2015. Брациговските майстори строители. Брацигово.
Вайганд, Густав. 1899. Аромъне. Етнографическо-филологическо-историческо издирване на тъй наречения  народ македоно-ромъне или цинцари. Варна.
Гюзелев, Боян. 2004. Албанци в Източните Балкани. София.
Елдъров, Светлозар. 2000. Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи. София.
Иванов, Йордан. 1915. Българете в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. София.
Каравангелис, Германос. 2001. Македонската борба (спомени). ¬– В: Чекаларов, Васил. Дневник 1901-1903 г. София, 313-382.
Кънчов, Васил. 1970. Македония. Етнография и статистика. – В: Избрани произведения. Том 2. София, 285-600.
Сапунджиева, Ваня. 2016. Зографи отвъд границите. Възникването на Тревненската художествена школа в контекста на Балканското изкуство XVII-XVIII в. София.
Селищев, Афанасий. 1931. Славянское население в Албании. София.
Силянов, Христо. 1983. Освободителните борби на Македония. Том 1. София.
Снегаров, Иван. 1995. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Том 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767). София.
Тулешков, Николай. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2. Османско средновековие и Възраждане. София.
Шкуртов, Кирияк. 1984. Дневник. – В: Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, 59-66.
Яранов, Димитър. 1932. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през XV до XIX век. – Македонски преглед, № 2-3, 63-118.
Radis, Vasil. 2013. Beyond the Mountains. The life story of two partisans Vasil and Elena Radis. As told to Yana Giamov.
Δρακοπούλου, Ευγενία. 2010. Έλληνες Ζωγράφοι Μετά Την Άλωση. Τομος 3. Αθήνα.
Τσάμπουρας, Θεοχάρης. 2013. Τα καλλιτεχνικά εργαστήρια από την περιοχή του Γράμμου κατά το 16ο και 17ο αιώνα: ζωγράφοι από το Λινοτόπι, τη Γράμμοστα, τη Ζέρμα και το Μπουρμπουτσικό. Τομος 2. 

Използваните снимки в статията са обект на авторско право. 

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...