Подир сенките на Грамос  

Posted by Kokice in , , , , , , , , , , ,

                                                     Подир сенките на Грамос



Омотско, Яновени, Пилкати, Слимница. Четири села дълбоко в планината. Забравени отдавна в склоновете на  Грамошча (Грамос), в подножието на Алевица. Това са крайните северни разклонения на Пинд. Границата между Македония и Епир. Границата между Костурско и Корчанско на запад или между Гърция и Албания днес. Към края на XIX век планината Грамос отделя етнически българи, гърци и албанци. Затънтен край, отдалечен и изгубен. Нагоре по течението на Белица към главната верига на планината били разположени още няколко селища, населени с армъни (власи) и албанци – Ветерник, Фуша, Загар, Линотопи и накрая Грамошча в подножието на върховете Чука Пецик (2520 – най-високият в планината), Църн Камен, Голио Връв, Каменик, Перифано, Гесо, Голем и Мал Човек. Над селото е и езерото Гиздово (най-високото в Гърция – 2350). За да стигне човек до тези села трябва да мине през градчето Нестрам и да навлезе дълбоко в долината на река Белица. В началото на ХХ век Нестрам бил будно българско градче. Според легендата някога на това място била крепостта на Самуиловия воевода Несторица. Неслучайно костурският митрополит Германос Каравангелис го нарича “седалище на фанатични българи“ (Каравангелис 2001, 375).
  Нестрам в долината на р. Белица
                                
Гърците смятат река Белица за началото на Бистрица (Алиакмон), но местните българи, костурчани, приемат, че река Бистрица извира северно от Желево, в околността на планината Вич. На запад от планината Грамос се намира областта Колония (Корчанско). Там, до селището Ерсека, е открито съкровище, далечен спомен от българите на Кубер.

Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница отдавна не съществуват,  няколкото къщи там са ползвани за летни вили (зимата пътят до тях е трудно проходим). Запазили са се и църквите. Забравен край, напълно непознат в България. Забравен много по-отдавна, защото до тези села не достига нито Българската екзархия, нито дори комитетите на ВМОРО. През Илинденското въстание (1903 г.) в Грамошча отива Васил Чекаларов с четата си. Но минава по друг път, през гръцко-албанското село Тухол, влиза в престрелки с арнаутите при Загар и Ветреник и е посрещнат тържествено от армъните в Грамошча (Силянов 1983, 388-389; Шкуртов 1984, 64-65). Имената на някои от тези села обаче и днес може да чуете, ако посетите Брацигово или Сопот, като далечно ехо от отдавна отминали времена. И има много причини да се помнят, не само от брациговци и сопотчани.
Някога Костурско било в центъра на България, не днешната, а онази, чието духовно средище била Охридската архиепископия, поне до закриването ѝ в 1767 година. Важно време, към което ще се върнем. Но и в следващия век споменът остава, дори в титлите на митрополитите на Цариградската патриаршия. Така костурският митрополит (главният за областта, след отпадането на Охрид) до 1871 година се наричал на гръцки език “Екзарх на всичката стара България“. Преди, когато първенството принадлежало на Охрид, се наричал  “първопрестолен на всичка България“ (Иванов 1915, 146). Казано по-просто, в патриаршистките времена, когато в Охрид нямало архиепископия, Костур се е смятал средище на България или на старата България. 
Ктиторски портрет на цар Михаил Асен (1246-1256) и майка му царица Ирина
от църквата “Св. Архангели Митрополитски“ в Костур
Но с напредването на църковната борба между българи и гърци това остава само далечен спомен. Същата църковна борба като че не засяга жителите на Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница и те си живеят почти безметежно в склоновете на Грамошча. Имат гръцки училища и учители, което не им пречи да си говорят на български до края на Втората световна война. Сякаш не забелязват развихрилата се буря в разположената под тях долина. И ако дълго време селата и жителите им някак оцеляват в превратностите на времето, то през 1942 година са опожарени от  германски войски, а през Гръцката гражданска война (1946-1949) се оказват на фронтовата линия и са напълно опустошени и напуснати.

Много преди да се случи всичко това жители на тези села започват да се преселват далече на изток – в Тракия, установявайки се в различни селища. През 1766 година Кирко Айваза, търговец от Яновени, решава да заживее в Сопот, където се задомява. 
                                     Село Яновени

     От него или по-скоро от сина му Иван Вазът Айвазов, произхожда Вазовият род. По същото време (между 1760 и 1770 година) жители на съседните Омотско и Слимница (но и на други села в околността, като Орешче  и Галишча) като че ли предпочитат северните склонове на Родопите в Пазарджишко (заселват се в Црънча, Козарско, Паталеница и Пещера; в съседното Дебращица пък пристигат дюлгери от Дебърско). През 1791 година повече от 150 семейства се заселват в Брацигово.  Събитието е отбелязано с надпис на специално построена чешма: “В время избавления съгради са съи источник в памет преселения. Лето 1791-ое, седмаго юлия“ (Бербенлиев, Партъчев 2015, 12-13). Това събитие, както и установяването на Кирко Айваза в Сопот, е със съществени последици за развитието на българската култура. Повечето от новите заселници се оказват майстори дюлгери-строители и резбари.  Те не само ще намерят възможност за работа на почти цялата територия на Източна България, но и ще положат основите на Брациговската строителна школа. 
Преселниците от Омотско, Слимница и Орешче, както и техните наследници, изграждат или участват в изграждането на множество църкви, училища, къщи и други постройки в Тракия, като привнасят характерен за западните български земи архитектурен облик и решения. При тях е чиракувал за известно време и все още младият Колю Фичето. Много от построените църкви имат важно и символично значение за българите и днес. Така например през 1813 година Петър Чомпъл от Слимница и Марко Зисо от Омотско построяват църквата “Св. Неделя“ в Батак. Никола Троянов от Слимница строи през 1846 година църквата “Св. Петър и Павел“ в Сопот и в 1847 “Св. Никола“  в Карлово.
 Църквата “Св. Никола“ в Карлово

Стерьо Арнаут от Омотско (арнаут е прозвище, което им се дава, заради това, че идват от граничните с Албания области) през 1837 година изгражда “Св. Богородица“ в Хасково. Петко Боз от Орешче построил “Св. Св. Константин и Елена“ (1832) в Пловдив и църквите “Св. Богородица“ и “Св. Троица“ (1834) в Казанлък. Мите Гинков от Слимница през 1834 построява “Св. Троица“ в Свиленград. Насе Гърнето от Омотско (или Атанас Мечкарин – Гърнето е прякор, който му е даден, защото поставял акустични гърнета в строените от него църкви) изградил църквата “Св. Йоан Предтеча“ в Брацигово (1832-1833). В предишното десетилетие, заедно с още преселници дюлгери, се включил и във обновяването на Рилския манастир (между другото, съборната църква на манастира е дело  на майстор Павел от костурското село Кримин). Известни са имената на 120 дюлгери, заселили се в Брацигово.
“Св. Богородица“ в Пазарджик (1836-1837), най-голямата възрожденска църква на територията на днешна България, е дело на заселилите се в Пещера преселници от село Харчег (днешното Arrzë?) в Корчанско (от западната страна на Грамос) Петър Казоолу и Кузман Мичов. Великолепният ѝ резбован иконостас е направен от Макрий Негриев Фръчковски от дебърското мияшко село Галичник. От грамоските села в Костурско идва най-вероятно и заселилият се в Пещера първомайстор Костадин. Между 1834 и 1838 година той построява съборните храмове на Габровския, Троянския и Батошевския манастир (Тулешков 2006, 307-310).
През 1791 година не всички от напусналите Грамос се преселват в Брацигово. Част от тях (10 семейства от Омотско, Слимница и Добролишча) остават по пътя в родопското село Ковачевица. Там спомагат за изграждането на местния дюлгерски център, чието дело са познатите днес къщи в Ковачевица, Долен и Лещен.
„В время избавления
съгради ся сий източник
в памят преселения
лето 1791-ое
седмаго юлия“
Надпис на чешмата в Брацигово, изградена от майсторите-дюлгери, преселници от Костурско.

      И така, изведнъж, сякаш от нищото, се появяват множество майстори, които изграждат голяма част от най-знаковите възрожденски църкви в днешна България. От нищото е, защото въобще не са известни майстори строители от родните им места в предишните години. Както и след тяхното преселване. Ясно е обаче, че те идват не само обучени, а и като носители на една стара българска традиция, предавана  в семейството и в занаятчийските сдружения от векове. Тайният майсторски език, на който те говорят (мещровският), е смес между западния български костурски диалект (с характерните запазени старобългарски носовки), албански и италиански думи. Италианските думи пораждат разни легенди за връзки с Италия, които не са изключени, но трябва да се има предвид, че Венеция има силно влияние в Албания през XIV и XV век. И че селата по река Белица са приютявали на свой ред българи от Корчанско, например родът Радовци от Дарда (Круша), заселил се в Яновени (Radis 2013, 19). За Димитър Яранов Костурско е сборно място на българите, изселващите се от Тесалия, Епир и източния дял на Корчанско (Яранов 1932, 86).
Планината Грамос като северно разклонение на Пинд е традиционно лятно пасище за различни по етническия си облик скотовъдни или номадски групи. През XIX век това са най-вече армъни (власи). Но с основание може да се предполага, че високопланинските български села там също са имали развито сезонно скотовъдство.  Поне от Х век, а вероятно още от времето на Кубер, в Епир и Тесалия се заселват и не малко българи. Тогава тези земи са част от българската държава. Откъслечни сведения показват присъствието на българи в Епир и Тесалия до първата половина на XIX век. За множество български селища говори и запазената топонимия. В продължение на няколко века българите живеят по тези места съвместно с власи и албанци. Макар че около 976 година Самуиловият брат Давид е убит от “скитници власи“ някъде по пътя между Преспа и Костур (това е и първото споменаване на този етнос въобще), българите и власите явно живеят в разбирателство. Сто години по-късно (1067 г.) българи и власи в Тесалия въстават срещу ромеите, начело с Николица. А през 1379 година българи, албанци и власи се бунтуват срещу сръбския управник на Янина, Тома Прелюбович (Иванов 1915, XLI, 18-19). Постепенното и все по-масово изселване на българи от тези земи на север започва през XV век, първоначално в Македония, но и на североизток, в Тракия и Мизия. Този процес е бавен и дълъг и не винаги е съпроводен с обезбългаряване на напуснатите села. Причина за миграциите, освен наличието на много свободни земи в Източна България, често са опустошенията, извършвани от арнаути мюсюлмани, особено през XVIII и началото на XIX век. 

      Дългите векове на съжителство, ползването на общи пасища, както и вероятно предимно скотовъдния бит на много от тези българи, спомагат за образуването на една общност, която включва власите и албанците. Още през XIV век се среща  термина българоалбановлах. Както показват късните сведения (от XIX век) за българи, армъни и албанци в обитаваните от тях общи и погранични райони, те са многоезични. Или употребяват едновременно два-три езика. Мъжете при армъните, например, владеели български и гръцки, повечето можели да говорят също на турски и албански. Жените им пък говорели и езика на народа, сред който живеят (Вайганд 1899, 259). В общностите на зографите, строителите и търговците гръцкият е официален език.
Процесът на взаимодействие и влияние между българите, албанците и армъните в Епир и Тесалия, както и постепенното погърчване, поалбанчване и овлашаване на част от българите, въобще не е изследван. Густав Вайганд отбелязва на много места сред армъните наличието на български носии и обичаи. Така например армъните от Лаища (Лака) в областта Загори (Епир) носели българска носия. Още по на юг, в Гребенити, освен българската носия, в говора на армъните “се е вмъкнал много славянски елемент“ (Вайганд 1899, 137, 143, 253). Докато обикаля Албания през 1930 година, Сребрен Поппетров отбелязва, че “най-изгубените българи“ са в околността на Гирокастро. Те били “спасени от помохамеданчване чрез авторитета и привилегиите на Византийската Патриаршия, а сега няма кой да ги пази от здраво погърчване… От двете страни на албано-гръцката граница живее едно кротко, мирно, трудолюбиво и привързано към родния край население, което е запазило всичко като българско, освен изгубения майчин език: имената на селата, на планините, на местностите и на голяма част от селските носии и домашни предмети се назовават и днес по български“ (Елдъров 2000, 233-234). Може би не е нужно да споменавам, че тези места все още не са изследвани от български учени.
През XVIII век българите, албанците, власите и гърците живеят заедно като една християнска общност. Стремежът на Цариградската патриаршия за обединяване на всички християни в едно се изразява в закриването на Охридската архиепископия (1767) и Печката патриаршия (1766), както и в налагането на понятието ромеи и на гръцкия език като общ. Не случайно в един от най-големите културни центрове на Балканите през този век  - Москополе (Корчанско) – с 40 или 60 000 души население, между 1760 и 1770/1794 г. поп Данаил отпечатва  четириезичен речник (на български, армънски, албански и гръцки). Идеята е, както личи от поетичния надслов, всички да се научат да говорят гръцки:
„Албанци, власи, българи, чуждоезичници възрадвайте се
И се пригответе всички вие гърци (ромеи) да станете.
Отхвърлете варварския си език и нрави,
Та след време те на вашето поколение да се струват като басни.
Рода си да цените заедно с отечеството,
Като го направите от албано-българско на елинско.
Не е вече мъчно да учите гръцки.
Та варварски да не приказвате само с 15 думи гръцки“
(Гюзелев 2004, 82).
        Неслучайно, като част от тази идея, се появява Гръцкият проект на руската императрица Екатерина Велика (1782) и едва ли също е случайно, че повикът на Паисий Хилендарски към българите да пазят своя род и език е от 1762 година. Въпреки явните намерения на Патриаршията да направи от всички балкански народи елини, между тях все още се запазва чувството на единство. Това най-ясно проличава в Гръцката война за независимост (1821-1830), в която значително участие имат много българи, власи и албанци, много от които са от Епир, Тесалия и Пелопонес.

      Планинските райони на Епир и продължението им в западната част на Македония дават прехрана не само на стадата на населяващите ги етноси. Макар че жителите на високопланинските селища въобще не се занимават със земеделие, не цялото население се състои от овчари или притежатели на големи стада. Наличието им обаче явно дава възможност за струпване на капитал, за запазването на различни занаятчийски умения, както и за излъчването на крупни търговци. Типична запазена българска общност от този тип до края на XIX век са мияците в Дебърско. Високопланинските им селища по склоновете и почти върховете на Бистра (Галичник, Лазарополе, Тресонче, Росоки) и Стогово (Гари, Осой) в областта Мала Река, отглеждат десетки хиляди глави добитък, но излъчват и множество майстори строители, резбари и зографи. Това всъщност е може би най-големият по обхват и значение български строителен и художествен център.

Сведенията, които имаме за брациговските майстори, позволяват да се предположи, че те идват от селища с подобен бит и поминък. Грамошча и Линотопи са известни със своите зографи между XVI и XVIII век. 
Стенописи от средновековната църква "Св. Захарий" в Загар
 А това допълнително показва, както и в случая с мияците в Дебърско, че планинските склонове на Грамос са приютили или пък там се е запазила стара традиция. Традиция, свързана с художествените центрове на Охридската архиепископия. Охридската архиепископия има огромен принос в запазването на редица култове и спомен за светци, лица и събития от времето на Първото българско царство. 
Тя не случайно се нарича Архиепископия на България. Така през XVII и XVIII век многократно се преработват, преиздават и съчиняват нови служби и жития не само на местни български светци като Климент, Наум, Йоан Владимир, но и на 15-те тивериуполски мъченици, Йоан Рилски, Петка Търновска и други светци, свързани с българската традиция. Образите на Йоан Рилски, Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и Иларион Мъгленски не са непознати и на зографите от Линотопи. 
Специално се отбелязват също Кирил и Методий и въобще Светите седмочисленици. Култът към тези светци е общ за българи и албанци. Много специфична е силната почит към Св. Седмочисленици в Белград (Берат), както и вярването, че там са мощите на Горазд и Ангеларий. По поръка на родения в Москополе охридски архиепископ Йоасаф Втори (1719-1745), наричан “красиво и тихо пристанище на България, зора на Охрид“, в печатницата на града се издава служба на Св. Седмочисленици, където те са наречени “спасение за българите“. Обърнато е и специално внимание на Св. Йоан Владимир (зетят на цар Самуил, убит от Иван Владислав), чийто манастир се намира до Елбасан и обединява българи и албанци. Той е наречен “гордост на България, покровител на Илирия и Мизия, крепост на Албания“  (Снегаров 1932, 208, 284, 357).
Охридската архиепископия има голяма роля и за запазването на българската писменост. В едно интересно сведение за българите, преселили се  в Бесарабия през 1812 година, се споменава, че около половината от тях са костурци или българи от Западна Македония, заселили се преди това в Добруджа. Това, което отличава македонските българи  от останалите, е владеенето на кирилицата, докато другите пишели с гръцката азбука. Също така носията им е определена като българска, докато на останалите се приближавала към турската (Яранов 1932, 75-76).
Явно е, че би трябвало да има връзка между дюлгерите от Слимница, Омотско и Орешче (откъдето са най-много майсторите в Брацигово, сред които има и резбари, а не им е била непозната и декоративната живопис) и зографите от Линотопи и Грамошча. Много е възможно те да са работили и на едни и същи места. Тъй като не знаем нищо за работата на брациговците майстори и техните предци преди преселението от 1791 година, възможно е зографите от Линотопи и Грамошча да ни помогнат при изнамирането на строените от тях църкви. Географският ареал на работа на зографите е голям, но, което е естествено, най-много са работите им в Епир, на територията на днешна Албания и Гърция. На пръв поглед не би било трудно там да се намерят прилики и образци, които брациговските майстори следват, а защо не и църкви, строени от тях. Тази възможност изисква проучване, което така или иначе не е още направено. Една от причините вероятно е, че често в науката зографите от Линотопи и Грамошча се определят за власи. Това едва ли би било сериозен аргумент всъщност, тъй като етносът не е от значение при сдруженията на майсторите в тази област и към този период. От друга страна, понеже българското присъствие в Грамос, а и като цяло по тези места в Гърция системно се игнорира, в това число и от български учени, необходимо е да направим някои уговорки.
Известията за зографи от Линотопи и Грамошча обхващат времето между XVI и XVIII век.
Църквите в село Грамошча

         Ние не знаем и едва ли ще разберем с точност етническия им произход. Повечето от иконите си те подписват на гръцки, нещо естествено за тогавашното време, но с правописни грешки, което също се среща често при зографите от български, влашки или албански произход. Някои от тях оставят надписи и на кирилица, особено в северните части на Македония. Това също е нормално, предвид че в епархиите на Охридската архиепископия кирилските надписи не са били преследвани. Факт е обаче, че майсторите зографи владеят и двете азбуки, а това, както видяхме, не е изключение за населението на Костурско. Ще стане изключение явно чак след закриването на Охридската архиепископия до отварянето на първите новобългарски училища там в средата на XIX век. По това време много костурци пишат на български с гръцки букви. Дейността на майсторите и зографите от Грамос е свързана като цяло с културата и вярванията на населението на територията на Охридската архиепископия. Или на онова, което може да се нарече старата България. Обликът на тази култура е специфичен и това си проличава най-вече в търсеното съвсем съзнателно наследство на старата традиция.
През 1769 година е първото голямо разорение на Грамос, едновременно с Москополе.  Разрушени са Николица, Грамошча, Линотопи, Ветерник, Загар, Фуша, Слимница, Яновени, Пилкати и Омотско. 
                               Старото земеделско селище на Ветерник

След тези опустошения, които продължават особено много и по времето на Али паша Янински, повечето от власите се преселват на север и на запад, в различни градове на Македония. Обезлюдени са и много български села. През XIX век власи от Линотопи се споменават в Битоля, както и в съседните села Нижеполе и Магарево, в Охрид и в Крушево. В Ресен пък се заселват власите от Ветерник. В опустошените Загар, Ветерник и Фуша се настаняват албанци мюсюлмани. Като български се запазват Слимница, Пилкати, Яновени и Омотско. По същото време Грамошча е христианско армънско село, но дали това са преки наследници на старите му жители или пък новодошло влашко население? Причината за подобен въпрос е, че в предишните векове Грамошча не се споменава категорично като влашко село, а напротив, има основания да се смята, че населението му е било българско. След опустошенията, започнали в 1769 година българското му население се заселило в някое от околните костурски села с името Дряново (най-вероятно в съществувалото някога югозападно от Омотско село, днес обезлюдено). Възможно е следователно там да са останали не просто и само местните власи, а да са придошли и други. Всъщност това далеч не е изолиран пример и може да наблюдаваме подобен процес на много места в Македония. По време на Негушкото въстание от 1821 година много български села в планината  Каракамен (Дурла) са опустошени и обезлюдени (Куцуфляни, Държилово, Голема Река, Горно и Долно Село), заселени след това с власи от Епир. Същото се случва и в средата на ХХ век – в обезлюдените след Гръцката гражданска война Смърдеш, Дъмбени и Косинец се заселват власи.
Не е много ясно какво се случва с Линотопи, тъй като към края на XIX век то се споменава като албанско християнско село (Кънчов 1970, 567). Това би означавало, че християните там са се албанизирали изцяло вследствие на мюсюлманския натиск. Явно това не са предишните власи, но въпросът е, понеже тези албанци са християни, дали това не са предишните българи. Такъв процес не е изненадващ, предвид че е описан за българските села в Голема Река, Дебърско. В средата на XIX век жителите им са двуезични – говорят албански и български, но към края на века те се представят като изцяло албански християнски села. Причината за тяхното поалбанчване е натискът на албанците мюсюлмани. Не за пръв път се изяснява, че при силен албански мюсюлмански натиск една част от българите се изселват, друга приемат исляма, а трета се албанизира езиково като защитна реакция срещу нови нападения  (Селищев 1931, 22-23). За съжаление по отношение на Линотопи няма как да проучим този въпрос, тъй като селото отдавна не съществува.
Сред развалините  на село Линотопи

След разорението от 1769 година зографският център в Линотопи явно не се възстановява (както и в Грамошча). Но има поне две важни разклонения.
През 1667 година зографът Николай от Линотопи (четвърти поред с това име) рисува в църквата “Св. Атанасий“ в Арбанаси. Изследването на Ваня Сапунджиева показва, че заедно с него са дошли и други майстори от района на Грамос (например даскалите Недьо, Кръстьо и Христо), които се заселват в Трявна и така полагат основите на Тревненската художествена школа (Сапунджиева 2016, passim). Николай явно се връща в Линотопи, тъй като вероятно през 1671 изписва църквата “Св. Захарий“ в Загар (Τσάμπουρας 2013, 15). 

                                 Средновековната църквата “Св. Захарий“ в Загар (XVI в.)

Сред зографите носители на иконописната традиция на Грамос и участвали  в основаването на тревненската школа, е и Йоан от Чивиндола. Според Ваня Сапунджиева името Чивиндола може да произлиза от турската дума “дживиз“ със значение на “орех“.  Така тя свързва мястото на вероятния му произход със село Орах, Кумановско (Сапунджиева 2016, 54-55). Ако следваме тази логика, много по-вероятно би било да става дума за село Орешче в района на Грамос. Оттам, както видяхме, идват и не малко от майсторите, заселили се в Пещера и Брацигово.

Присъствието на зографи от Линотопи в Арбанаси не е изненадващо, като се има предвид, че селото е основано към края на XV век от преселници от района на Гирокастро в Албания. Отбелязва се и приликата на арбанашките къщи с тези от Берат и Гирокастро. През 1561 година в църквата “Св. Георги“ в Арбанаси е рисувал майстор Николай, син на прочутия зограф Онуфрий Аргитис от Елбасан (Гюзелев 2004, 54-57). Има основания да се смята, че заедно с Николай в “Св. Георги“ е бил и Йоан Зограф от Грамошча (Δρακοπούλου 2010, 322-323).
Съществува предположение, че линотопски зографи са в основата на възникването на зографския център в Самарина, Епир (Сапунджиева 2016, 49). Един от прочутите зографи от Самарина е Михаил Анагност. През 20-те години на XIX век той се преселва в Крушево (Македония), българско мияшко селище, приютило и власи, емигрирали от районите на Москополе и Грамос. Михаил Анагност и синът му Димитър рисуват иконите за прочутия иконостас на Бигорския манастир (30-те години на XIX век). Великолепната му резба пък е дело на дебърците Макарий Негриев Фръчковски от Галичник (чийто е и резбованият иконостас на “Св. Богородица“ в Пазарджик) и Петър Филипов от Гари. По това време при Михаил и Димитър се обучава Дичо Зограф от Тресонче, който става изключително продуктивен иконописец и родоначалник на отделен зографски клон на Дебърската школа. През 1842 година Михаил Анагност и другият му син Никола изработват икони за иконостаса на битолската църква “Св. Димитър“. Явно тогава са се запознали с майстор Павел от Кримин (заселил се по това време в Битоля), който препоръчва зограф Михаил на монасите в Рилския манастир. Негово дело вероятно е  стенописът “Донасяне на мощите на Свети Иван Рилски“ в параклиса “Свети Иван Рилски“. Синовете на Михаил, Николай и Димитър, заедно с другата крушевска зографска фамилия на Зограф Анастас ще изпишат много църкви на територията на Македония, много от които се намират в днешна Гърция и не са проучвани. Ако някой ден това стане и ако, разбира се, техните стенописи и икони оцелеят, ще може да видим късните проявления на изкуство, пазено някога в забравените днес села във вътрешността на планината Грамос. Художествен център който, както се вижда, има огромно значение за развитието на българското възрожденско изкуство.

Автор: Борис Живков, 2018 г.


 Литература


Бербенлиев, П., Партъчев, Вл. 2015. Брациговските майстори строители. Брацигово.
Вайганд, Густав. 1899. Аромъне. Етнографическо-филологическо-историческо издирване на тъй наречения  народ македоно-ромъне или цинцари. Варна.
Гюзелев, Боян. 2004. Албанци в Източните Балкани. София.
Елдъров, Светлозар. 2000. Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи. София.
Иванов, Йордан. 1915. Българете в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. София.
Каравангелис, Германос. 2001. Македонската борба (спомени). ¬– В: Чекаларов, Васил. Дневник 1901-1903 г. София, 313-382.
Кънчов, Васил. 1970. Македония. Етнография и статистика. – В: Избрани произведения. Том 2. София, 285-600.
Сапунджиева, Ваня. 2016. Зографи отвъд границите. Възникването на Тревненската художествена школа в контекста на Балканското изкуство XVII-XVIII в. София.
Селищев, Афанасий. 1931. Славянское население в Албании. София.
Силянов, Христо. 1983. Освободителните борби на Македония. Том 1. София.
Снегаров, Иван. 1995. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Том 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767). София.
Тулешков, Николай. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2. Османско средновековие и Възраждане. София.
Шкуртов, Кирияк. 1984. Дневник. – В: Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, 59-66.
Яранов, Димитър. 1932. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през XV до XIX век. – Македонски преглед, № 2-3, 63-118.
Radis, Vasil. 2013. Beyond the Mountains. The life story of two partisans Vasil and Elena Radis. As told to Yana Giamov.
Δρακοπούλου, Ευγενία. 2010. Έλληνες Ζωγράφοι Μετά Την Άλωση. Τομος 3. Αθήνα.
Τσάμπουρας, Θεοχάρης. 2013. Τα καλλιτεχνικά εργαστήρια από την περιοχή του Γράμμου κατά το 16ο και 17ο αιώνα: ζωγράφοι από το Λινοτόπι, τη Γράμμοστα, τη Ζέρμα και το Μπουρμπουτσικό. Τομος 2. 

Използваните снимки в статията са обект на авторско право. 

Българските войнишки гробове в Микра  

Posted by IllustrationBeloMore in ,


Български военнопленници в Микра край Солун, 1919 г.
"Писмо до Международния комитет на Червения кръст в Женева 
Господин Председателю, Положението на българските пленници в Гърция и в Сърбия не е подобрено. Скорбутът и блатната треска, подпомагани от ужасни лишения и от немарата на санитарните власти в двете тия страни, продължават своите опустошения; броят на техните жертви постоянно се увеличава. Гърците са турили българите в дъсчени бараки с пробити покриви и са ги оставили без всеки санитарни грижи. Болни или здрави, пленниците спят на гола земя, а в дъждовно време – у локви вода. Гръцкият офицер, който ги надзирава, е съдружник със съдържателя на бакалницата в пленническия стан; пленниците са принудени да купуват от нея и да плащат за неща десет пъти по-скъпо, отколко се продават в града. Това не е клевета, но печална истина. Не така се отнасят англичаните и италиянците с българските пленници: те ги окръжават с всички грижи, каквито човещината и хигиената предписват.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уверение за нашето най-високо уважение.
Лозана, 2 октомври 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров." "Сите българи заедно"


Микра е британско военно гробище от Първата световна война, намиращо се в местността Каламария, днес квартал на град Солун. Отворено е като военен лагер през април 1917 година и се използва до 1920 г. След примирието гробището е разширено с препогребването на военни от близки места. Във военното гробище са разположени 1810 гроба на войници от Британската общност, паметни плочи на идентифицирани сестри и офицери от потопени британски кораби и гробовете на 147 войници и офицери от други националности. Сред тях са 95 български войници, починали мъчително в плен от рани или болести. Те са от 3-и бдински, 5-и дунавски, 12-и балкански, 14-и македонски пехотен полк, 17-и доростолски, 22-и тракийски, 26-и пернишки, 27-и чепински, 30-и шейновски, 34-и троянски, 36-и козлодуйски, 39-и солунски, 40-и беломорски, 41-и, 44-и тунджански, 46-и добрички, 50-и нишавски, 51-и вардарски, 54-и битолски, 58-и гюмюрджински, 60-и, 70-и,71-и, 72-и и 85-и пехотни полкове.



ЗАГИНАЛИ:

01. Марко К. Андреев, редник от 58-и пехотен полк, починал на 21.9.1918 г., гроб 324

02. Неизвестен български войн, редник, починал на 2.10.1918 г., гроб 462


03. Милко И. Монев, редник от 50-и пехотен полк, починал на 7.10.1918 г., гроб 530

04. Тодор Ясков, редник от 58-и пехотен полк, починал на 8.10.1918 г., гроб 575

05. Стойко Ст. Драгнев, редник от 58-и пехотен полк, починал на 21.10.1918 г., гроб 636

06. Васил Наков, починал на 7.2.1918 г., гроб 1263

07. Мартин И. Янов, редник от 60-и пехотен полк, починал на 20.3.1919 г., гроб 1323

08. Стоян Стоилчов, редник от 14-и пехотен полк, починал на 20.4.1919 г., гроб 1385

09. Али Н. Велиев, редник от 72-и пехотен полк, починал на 21.5.1919 г., гроб 1414

10. Атанас Т. Ботев, 3-и пехотен полк, починал на 24.5.1919 г., гроб 1415

11. Трънте Куртов, редник от 13 д. пр. тр., починал на 25.5.1919 г., гроб 1416

12. Любо Ст. Христов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 25.5.1919 г., гроб 1417

13. Харамби Ст. Иончиков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 27.5.1919 г., гроб 1418

14. Никола И. Гогов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 29.5.1919 г., гроб 1419

15. Костадин Ст. Праматаров, редник от 34-и пехотен полк, починал на 31.5.1919 г., гроб 1420

16. Петко Н. Цветков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 2.6.1919 г., гроб 1421

17. Георги Я. Манолов, редник от 26-и пехотен полк, починал на 4.6.1919 г., гроб 1422

18. Б. Барлов, редник, починал на 6.6.1919 г., гроб 1423

19. Мишо Г. Мотев, редник от 34-и пехотен полк, починал на 12.6.1919 г., гроб 1424

20. Сотир Ст. Воденичарски, редник от 14-и пехотен полк, починал на 27.6.1919 г., гроб 1427

21. Стефчо Н. Близнашки, редник от 17-и пехотен полк, починал на 5.7.1919 г., гроб 1428

22. К. Х. Каранашеов,  редник, починал на 16.7.1919 г., гроб 1432

23. Гено И. Гайдарски, редник от 17-и пехотен полк, починал на 17.7.1919 г., гроб 1433

24. Първо М. Анкушев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.7.1919 г., гроб 1434

25. Христо И. Митецки, редник от 71-и пехотен полк, починал на 21.7.1919 г., гроб 1435

26. Стоян М. Буртов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 24.7.1919, гроб 1436

27. Вълчо Р. Данчев, старши подофицер от 3-и пехотен полк, починал на 3.8.1919 г., гроб 1438

28. Стоян Т. Ванев, редник от 54-и пехотен полк, починал на 3.8.1919 г., гроб 1439

29. Марин П. Маринов, редник 3-и пехотен полк, починал на 4.8.1919 г., гроб 1441

30. Д. А. Нешев, ефрейтор, починал на 17.8.1919 г., гроб 1445

31. Енвали Е. Ибрямов, редник, починал на 18.8.1919 г., гроб 1446

32. Атанас Т. Атанасов, редник от 70-и пехотен полк, починал на 29.8.1919 г., гроб 1452

33. Шабан С. Махмудов, 72-и пехотен полк, починал на 29.8.1919 г., гроб 1453

34. Йон Н. Топаранов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.8.1919 г., гроб 1454

35. Генчо Г. Иванов, редник от 51-и пехотен полк, починал на 30.8.1919 г., гроб 1455

36. Пъшо Кр. Пашов, редник от 58-и пехотен полк, починал на 3.9.1919 г., гроб 1456

37. Дончо Р. Панков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 5.9.1919 г., гроб 1457

38. Мехмед М. Хюсеинов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 8.9.1919 г., гроб 1458

39. Богдан М. Христов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 10.9.1919 г., гроб 1459

40. Божил Г. Лилков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 16.9.1919 г., гроб 1460

41. Хюсеин Х. Хасанов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 18.9.1919 г., гроб 1461

42. Петър К. Милошев, редник, починал на 23.9.1919 г., гроб 1462

43. Ахмед М. Хюсеинов, редник от 5-и пехотен полк, починал на 18.9.1919 г., гроб 1463

44. Ангел П. Динолов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.9.1919 г., гроб 1464

45. Ташо Ат. Ташев, редник от 72-и пехотен полк, починал на 30.9.1919 г., гроб 1465

46. Георги К. Дичев, редник от 71-и пехотен полк, починал на 2.10.1919 г., гроб 1467

47. Ахмед И. Мехмедов, редник, починал на 2.10.1919 г., гроб 1468

48. Петър П. Колев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 2.10.1919 г., гроб 1469

49. Александър Величков, редник от 22-и пехотен полк, починал на 4.10.1919 г., гроб 1470


50. Мехмед М. Хюсеинов, редник от 5/7 път. уч., починал на 5.10.1919 г., гроб 1471

51. Осман Е. Реджебов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 7.10.1919 г., гроб 1472

52. Вани Ст. Шанов, редник, починал на 11.10.1919 г., гроб 1473

53. Димитър Ст. Гатев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 12.10.1919 г., гроб 1474

54. Юрдан П. Калибонски, редник от 71-и пехотен полк, починал на 15.10.1919 г., гроб 1476

55. Тодор Ст. Иванов, редник от 40-и пехотен полк, починал на 18.10.1919 г., гроб 1477

56. П. Гатев Панков, редник, починал на 19.10.1919 г., гроб 1478

57. Лазар Хр. Лазаров, редник от 71-и пехотен полк, починал на 19.10.1919 г., гроб 1479

58. Петър И. Станков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.10.1919 г., гроб 1480

59. С. Юрданов Симеонов, редник, починал на 21.10.1919 г., гроб 1481

60. Йоцо Христов М., ефрейтор, починал на 21.10.1919 г., гроб 1482

61. Флоро А. Петев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 24.10.1919 г., гроб 1483

62. Алиов К. Азиов, редник, 24.10.1919 г., гроб 1484

63. Иван Гр. Иванов, редник от 12-и пехотен полк, починал на 23.10.1919 г., гроб 1486

64. С. Димитров Михаилов, редник, починал на 2.11.1919 г., гроб 1487

65. К. Денчев Пенчев, редник, починал на 5.11.1919 г., гроб 1488

66. Халил Алиев, редник, починал на 8.11.1919 г., гроб 1489

67. Коце С. Ненов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 14.11.1919 г., гроб 1491

68. Р. Пецев Илиев, редник, починал на 17.11.1919 г., гроб 1493

69. Иван П. Минков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.11.1919 г ., гроб 1494

70. Ф. Пенчев Миладинов, редник, починал на 18.11.1919 г., гроб 1495

71. В. Петков Вучев, редник, починал на 15.11.1919 г., гроб 1496

72. Пръван Хр. Велчев, редник от 6 полиц. 1/2 е-н, починал на 30.11.1919 г., гроб 1497

73. Кръстьо К. Константинов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1498


74. Иван В. Цеков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1499

75. Хюсеин С. Салиев, редник от 46-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1500

76. Стоян Б. Тотев, редник от 44-и пехотен полк, починал на 4.12.1919 г., гроб 1501

77. Мехмед Исмаилов, редник от 54-и пехотен полк, починал на 12.12.1919 г., гроб 1502

78. М. Маринов Търналов, редник, починал на 29.12.1919 г., гроб 1503

79. Тодор Н. Ангелов, редник от 39-и пехотен полк, починал на 29.12.1919 г., гроб 1504

80. Антон Ст. Иванов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 2.1.1920 г., гроб 1505

81. Милослав М. Джамбазов, младши подофицер от 3-и пехотен полк, починал на 2.1.1920 г., гроб 1506

82. Иванов Перфанов, редник, починал на 12.1.1920 г., гроб 1507

83. Г. Стоичев Станков, редник,  починал на 18.1.1920 г., гроб 1508

84. М. Милов Великов, редник, починал на 19.1.1920 г., гроб 1509

85. Л. Митров Каратомов, редник, починал на 27.1.1920 г., гроб 1510

86. Стефан К. Томов, редник от 27-и пехотен полк, починал на 30.1.1920 г., гроб 1511

87. Станойко Т. Ангелов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 9.2.1920 г., гроб 1523

88. М. Иванов Алинков, редник, 16.2.1920 г., гроб 1535

89. Милтиад А. Найденов, редник от 38-и пехотен полк, починал на 19.4.1918 г., гроб 1727

90. Петко Т. Митранов, редник от 85-и пехотен полк, починал на 7.12.1918 г., гроб 1728

91. Н. А. Ергеледжиев, редник, починал на 16.2.1919 г., гроб 1845

92. Стефан К. Караканев, редник от 5/8 път. уч., починал на 21.2.1919 г., гроб 1846

93. Неизвестен български войн, редник, починал на 26.2.1919 г., гроб 1847

94. Осман Ал. Реджебов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 23.12.1918 г., гроб 1848

95. Атанас К. Вълчанов, редник от 41-и пехотен полк, починал на 19.2.1919 г., гроб 1849


В памет на войводата Васил Чекаларов  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , , , , , , , ,



Васил Чекаларов на кон в Клисура, 1903 г.
„Няма вече Чекаларов, няма вече Македония.” С тези възгласи на дива радост гръцките андарти разнасят отрязаната глава на войводата из улиците на Лерин през 1913 г. Уверени, че със смъртта на Чекаларов е обезглавен духът на една земя, за свободата на която отдадоха живота си нейните най-достойни синове. С тези мисли и онова неописуемо усещане, с което пристъпваме в божи храм се изкачихме до стария Бел Камен в горещия следобед.   Със свито сърце стъпвахме между рухналите, обрасли с растителност стени на къщите в това оживено някога село. Изправихме се пред старата камбанария, издигаща се на най-високото място, смълчана, сякаш заслушана в шумовете на Нередската планина, която е огласяла в миналото. Преди почти век, на 4 юли 1913 г. в гористите възвишения на местността Лакото около Бел Камен четата на Васил Чекаларов води тежко сражение с гръцка въоръжена банда. Неговото лобно място е неизвестно днес, тялото, с което се гаврят недостойните му врагове остава непогребано, като непогребаната история на македонските българи. 

Спираме на място, защото в далечината се появява тъмна фигура и бързо ни приближава, размахвайки къс остен, шумът на реката заглушава думите му, но се вижда, че човекът ни поздравява. Пред нас се изправя жилав старец, изпод похабения каскет се подаваха краищата на бяла кърпа, ведно с побелелите му коси и въпреки юлския ден, беше наметнал старо вълнено палто. Изправи се запъхтян пред нас, усмихнат и някак невярващ на очите си, че среща живи хора в този пущинак. Едва сега дочухме и приближаващия звън на хлопатари. Старецът мушна остена под мишница, здрависахме се, после го заби в сухата остра трева, облегна се на него и попита откъде сме - обичаен въпрос, с който тукашните хора подхващат разговор. Поздрава ни на български не го смути, усмихна се още по-широко и закима усърдно с глава, че ни разбира. Така научихме, че пасе добитъка на новото село Бел Камен „е́ тамо”, сякаш височините, които синееха отвъд реката бяха на крачка от нас.
Камбанарията на църквата "Св. Троица" в Бел Камен.
"Има ли гора наблизо?" -попитахме го.
Той не ни разбра.
„Гора, гора... Дървета... Дъ́рва много.”
„Ааа” - засмя се той – „лес!?”
„Лес!” - потвърдихме ние, зарадвани и удивени от думата, която употреби старецът и предпазливо споменахме името на войводата. Човекът ни погледна зачудено, помълча, после се поизправи, извърна се нататък, откъдето бучеше реката и посочи с ръка.
„Цильо?” - попита той и добави нещо което не схванахме, но затаихме дъх...
Значи този възрастен албанец, роден много след събитията, които вълнуваха умовете ни в този момент знаеше кой е Чекаларов, беше чувал за него. На училище той сигурно беше ходил малко, но в гръцките учебници по история не пише за него. Не пише и в българските.
***

Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в костурското село Смърдеш. Подобно на повечето села в историческата област Кореща, то е съществувало преди Османското нашествие, както свидетелстват турските данъчни регистри от 1530 г. Местното население е запазило силната си връзка с българщината от Средновековието, както в езиково, така и в релиогиозно и народностно отношение – костурските диалекти са най-близки до църковнославянския, костурчени са сред най-ревностните поддръжници на Българската екзархия и активно участват в революционната борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 

Въпреки че първоначално учи в гръцко училище и научава добре гръцки език, Чекаларов  не се изкушава от идеята да работи за чужди интереси и държава. Прехвърля се в България, където взема участие в легалната дейност на Македонската емиграция като председател на Костурското благотворително братство, а от началото на 1900 г. и в нелегалната дейност. Благодарение на познанствата си в Гърция, заедно с Лазар Киселинчев успешно организират редовни доставки на оръжие към Костурско от Гърция за целите на революционното дело. Редицата избухнали афери в Костурско отслабват организацията и Битолския окръжен революционен комитет се принуждава да изпрати повече опитни хора във вътрешността. Васил Чекаларов се събира с другарите си Пандо Кляшев, Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов, с които работи за засилването на революционната организация в областта. Това е времето, в което се заражда и силната гръцка пропаганда в Македония като отпор срещу изконните права и въжделения на българското население. За да получи по-изгодна позиция в това начинание, гръцката страна в лицето на костурския владика Германос Каравангелис се съюзява с представителите на Високата порта, които търсят съюзници в отслабването на българското движение. 

Костурската съединена чета в Костур през Балканската война. Отпред са войводите Иван Попов, Васил Чекаларов и Христо Силянов.

Патриаршистите набират сила чрез политически убийства, отвличания и подкупи, гръцкото злато купува предатели, шпиони и разбойници за организиране на чети. Тъкмо в тази сложна обстановка Чекаларов проявява своя водачески гений. Познавайки добре характера на харамията Коте Христов, лъжовната му революционна дейност, зад която се крият единствено кроежи за забогатяване, както и тайният му съюз с гръцкия владика той настоява за смъртната му присъда пред Гоце Делчев. По същото време прогонва върховистката чета на полковник Анастас Янков, която смята за зловредна и постепенно прочиства Костурско от предатели и шпиони.

Васил Чекаларов често е описван като безмилостен, но смел, разсъдлив и компетентен командир. В края на 1902 година той е вече ръководител на Костурския революционен район и работи по организацията на Илинденското въстание. В Костурско то избухва масово на 20 юли 1903 г., над 2000 четници се организират в селски чети и водят едни от най-тежките сражения с многократно превъзхождащ ги числено и материално противник. Въстаниците превземат селата Клисура на 23 юли и Невеска на 12 август, но турските армии изтласкват отряда на Васил Чекаларов в Костенарията,а след това и извън пределите на родния им край в Корчанско. В началото на септември четниците се завръщат в Костурско, но заварват опустошенията от погрома на въстанието. Стотици четници, сред които незаменими войводи като Лазар Поптрайков, губят живота си, стотици са и жертвите сред мирното население, много села са превърнати в пепелище. Заради това Васил Чекаларов инициира съставянето на мемоар, адресиран до чуждите консули в Битоля, в който са описани изстъпленията на турската войска.

Васил Чекаларов в цивилно облекло
Години след въстанието Васил Чекаларов живее в София, където се жени, построява собствена къща на ул. „Шипка” срещу Военната академия, продължава образованието си, но нито за миг не спира да се вълнува от съдбата на сънародниците си в Костурско и подновява участието си в дейността на легалните македонски комитети в столицата. Живее привидно спокоен живот, познава радостите на бащинството, но когато е на път да се роди втората му дъщеря, започва Балканската война. Чекаларов не се колебае дълго, записва се като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Костурската съединена чета под общото ръководство на Иван Попов, Христо Силянов и Васил Чекаларов се отличава в боевете с турските войски в Гевгелийско, след което напредва към Леринско, а оттам за родното Костурско и освобождава Невеска, Прекопана, Загоричани, Жервени, Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. В началото на Междусъюзническата война Сборната партизанска рота потегля отново към Костурско в тила на гръцката армия. Васил Чекаларов извървява пътя към своята Голгота. 

Фотография на Лерин от книгата на Васил Иванов
Малко неща в съвремието ни напомнят за този безумно смел син на Македония. Сред местното население в Северна Гърция една пещера и гориста местност са наричани и до днес “Чекаларов”  (Τσακαλάρωφ). Костурската емиграция в Новия свят е успяла да съхрани знамето, принадлежало на костурските комити, предвождани от Чекаларов през Илинденското въстание и по време на Балканските войни. Името му е изписано на паметна плоча срещу Военната академия в София и на паметника на Тодор Александров в Кюстендил, на него са наречени улици в столицата и Пловдив.  Отскоро паметник в цял ръст е поставен и в Скопие. В  Централните софийски гробища са погребани най-близките хора на Васил Чекаларов. На скромния паметник е добавено името му, обединяващо разстоянието между безименния гроб на Бел Камен във Вич планина и земята, в която почива неговия род. Бинокълът на войводата е експониран в Благоевградския регионален музей, негови фотографии и писма до близки и съратници са разпръснати в този и други музеи, в научния архив на БАН, в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Тефтерчетата, в които прилежно е водил дневника си, са запазени от неговия роднина и съратник Лазар Киселинчев, който заедно със Спиро Василев Загоричанец ги дешифрира и подготвя за публикуване.

Първият биографичен очерк за него -  „Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов”,е издаден само година след смъртта му през 1914 година от Христо Силянов . Допълнително той пише за революционната дейност на войводата в книгите си „Писма и изповеди на един четник, 1902 г.” (1927), „От Витоша до Грамос, Походът на една чета през освободителната война - 1912 г.” (1920) и в двата тома на „Освободителните борби на Македония” (1933 и 1943). Васил Иванов от Неред отпечатва „Отрязаната глава - 9 Юлий 1913 год.” (1928), в която описва спомените си от бойния път на Чекаларовата чета през войните за национално обединение и съдбата четниците, попаднали в гръцки плен. Едва през 2001 г. за пръв път е издаден личният дневник на Чекаларов, отразяващ периода от 3 юли 1901 до 30 август 1903 г. 
 
Църквата "Св. Георги", Лерин - снимка от периода на Първата световна война
Може би до днес най-голям интерес предизвиква въпроса къде е погребана главата на войводата. Сведения за това дава Васил Иванов, който пише в книгата си, че „отрязаната глава [гърците] предадоха на епитропа от българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища.”, но погрешно приема, че гробищата прилежат към катедралния храм в центъра на града. Както е видно от приложената от Васил Иванов фотография, а също и от много други панорамни кадри на Лерин, „Св. Панталеймон” не разполага с гробища. Днес тази църква не съществува, разрушена е заради българския си характер по време на управлението на леринския митрополит Августин Кандиотис в края на 60-те години на XX в. Малко вероятно е да става въпрос и за параклиса със същото име на връх Св. Панталеймон. От съществуващите през този период църкви в града остава единствената възможност погребението да е извършено на общите градски християнски гробища към църквата „Св. Георги” разположена в края на града, на няколко само километра от българското тогава село Горно Неволяни (дн. Скопия) и строена през 1835 година за нуждите на единното по това време християнско население. Макар и силно преобразени тези гробища съществуват и до днес.

***

На път за лобното място на Чекаларов.
 „Искаш ли да посетиш страна
пълна с бляскави предания,
люлка на велики имена,
на тегла, сълзи, страдания?
    Де в шумящите гори
    дъхат сладки благовония,
    де небесните зари
    греят грозни беззакония?
То иди, о, брате, в Македония!„ - пише патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението „Там” през август 1883 г., тридесет години преди трагичната смърт на Васил Чекаларов. Словата му отекват с неотслабваща сила и след разорението на този изстрадал край по време на Илинденското въстание, след Балканските войни и в периода на Гръцката гражданска война (1946-1949). Много села в Костурско никога не се възстановяват след погромите, празни са училищните сгради, срутени са черквите, бодливи къпини са покрили разпукани кръстове с български надписи, братските могили в Апоскеп и Дреновени са взривени, но са живи поколенията, носещи в кръвта си преклонението пред своите герои, обичта към този “най-трагичен български край”.
Парцел на наследниците на Васил Чекаларов в Софийските централни гробища

Дневникът на Чекаларов не е просто хронологично отразяване на събития във време, в което българите в Южна Македония воюват за свободата си. От записките му оживяват героични образи, саможертва, падения, предателства, братоубийства, разорение, духовна мощ. Идеалът на войводата за свободна Македония остава неосъществен. Но от дневника му лъха борбения дух на народа ни, който опази живи своята национална свяст и достойнство, въпреки трагичната си съдба и послание за нов прочит в съвремието ни.

Радослав Христосков, историк
"Васил Чекаларов - Дневник", НС, София, 2017 г.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...