Случаят с. Ново Кономлади  

Posted by Kokice in , , ,

Спомен от село Кономлади. Печене на хляб.

Разказът на Стоян Сърбов (80 г.) потомък на бежанци от с. Кономлади (в дн. Гърция, преименувано на Маврохорион през 20-те години) и жител на едно изцяло преселническо село – Ново Кономлади, изказва всичко. Първите бежанци се заселват в селото след Междусъюзническата война (1913 г.). Макар че официалните податки за образуването на с. Ново Кономлади сочат периода след Първата световна война, когато гонените от Гърция българи идват в България. Стоян Сърбов от с. Ново Кономлади разказва, че самото образуването на селото става след Първата световна война. През този период по разказите на бежанците в Гърция остават само малка част българи, които приемат гръцката власт. От разказa на Стоян Сърбов става ясно, че земята, на която днес се намира селото, е принадлежала на турски бей, за което свидетелстват и документите. През периода от 1918-1928 г. масово прииждат бежанци и то главно от Кономлади, но пристигат и по няколко семейства и от Мантар, Баница, Кукуш, Оризаре, които също са приети в селото. Първоначално селото носи името Чифлика, още когато било откупено от турския бей. След това е преименувано на село Нови Чифлик, което име се запазва и до 14 август 1934 г. По разказа на Стоян Сърбов друго, на пръв поглед невероятно предложение относно името, което селото да носи, е “Америка” (тъй като много от мъжете ходели да работят по “Америката”). В последствие идеята за сегашното име на селото (Ново Кономлади) е дадена от Кирил Коджабашев – учител в с. Марикостиново. Коджабашев изказва мнение, че тъй като по-голямата част от населението идва от Кономлади, тукашното българско село би трябвало се казва Ново Кономлади. Безпаричието и безстопанствеността заварват неподготвени бежанците, някои от който остават без нищо след преселването. Така нуждата и желанието на тези хора за едно по-добро начало принуждава голяма част от мъжете в селото да заминават на гурбет по Америка за по 5, 10, 20 години. Това е и причината жителите на с. Ново Кономлади да имат един по-различен манталитет за тогававашното време, със задоволство отбелязва Стоян Сърбов. “Те имали самочувствие на поразвити, по-напреднали от другите. Дори във връзка с това им било по някакъв начин обидно да дават момите от селото за жени в друго село, тъй като другите села били на по-долно стъпало”.
 
Кономлади в котловината между разклоненията на Вич планина.
Днес кономладци има пръснати по цял свят Канада, Австралия, Америка. А след Гражданската война и в Чехословакия, Русия, Полша и др. “Всичко е до време - вмъква Стоян Сърбов - В наши дни селото е западнало. В него са останали само старци. Докато Марикостиново, с което Ново Кономлади винаги е било в един вид съревнование, в момента е много по-развито село, село от градски тип”. Връщайки се към историята за образуването на селото и заселването му от бежанци, разказвачът продължава с подробности около площта на селото. Според сведенията, казва Стоян Сърбов, земята, която била купена от турския бей, включвала 3 300 декара. Тя била разделена по 42 дек. на семейство (мъж и жена). Разделянето на земята станало от руски дворяни, подгонени от Октомврийската революция – белогвардейци. Те били инженери, завършили във Франция.Именно тези руснаци изготвят кадастъра и разделят земята по 42 дек. на всяко семейство, естествено оставяйки и малко фондова земя. Според запазените документи оземляването на селото става през 1929 г. За разлика от Петрич, където квартал “Шарон” е напълно обособен бежански квартал, в с. Ново Кономлади, а и по принцип в селата, бежанските къщи не се строят по урегулиран план, на някое определено място или в зависимост от някакъв признак. Тук, в Ново Кономлади, хората, които за онова време имат възможност, построяват къщите със собствени средства. Други биват подпомогнати от бежанския заем. Къщите, които се строят имат: двор, обор и други подобни земеделски особености за времето. Отпускат се и средства за орала, различни строителни материали и т. н. На въпроса – Коя е причината хората да напуснат земите си? - всички отговарят: “Гърците, кой друг. Те и тяхната асимилация. За който не иска да се признае за грък е било по-добре да си тръгне, иначе ...” – казват хората заразени от разказите на своите баби и дядовци. Костадинка Поповска, родом от Ново Кономлади, разказва: “Моя род се преселил в село Нови Чифлик през 1915 г. Хората идвали с всичко, което можели да вземат, били бедни, но трудолюбиви. С много усилия всичко постепенно започнало да се подрежда. Хората се увеличавали все повече и селото придобило вид. След като се устроили и позамогнали била изградена и селската черква – св. Илия (1926 г.)“. Всичко в селото постепенно потръгва. Населението започва да се съвзема и живота сред прокудените българи продължил естествения си ход.
Църквата “Св. Никола“ в Кономлади

Из: “Бежанците от Егейска Македония в Петричка околия след Първата световна война и устройването им (1925 – 1931 г.)”, Златка Сотирова.

Похвално слово за Солунската мъжка гимназия  

Posted by Kokice

Тържествен молебен за празника св.св. Кирил и Методий в двора на гимназията.


Няма намерени думи, които да опишат трагичното отчаяние на македонските и тракийските българи от решенията на Берлинския конгрес. Това отчаяние е многократно по-силно сред населението, вкусило за малко от свободата. На 12 (25) февруари 1878 г. малък руски отряд начело с майор Иван Орлински освобождава Горна Джумая (дн. Благоевград) от турско робство. Едва половин година по-късно по Берлинския договор (1 (13) юли 1878 г.) градчето е върнато в Османската империя, а населението му е обречено още 34 години да гледа през границата свободна България от прозорците на къщите си.
Отчаянието си е отчаяние, но срещу ръжен бос не се рита. След разгрома на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.) българите от Македония и Одринска Тракия навиват ръкави и се захващат с труд и постоянство да пречупят диктата на великите сили. Разбира се, че всеки възход "към светла бъднина" започва с образованието и науката. Точно толкова вярно е и че унищожението на един народ започва с погром върху създаването на научни знания, върху системата за образование, която той е съградил.
Така в първите дни на октомври 1880 г. в Солун Кузман Шапкарев, с помощта на Солунската българска община и със съгласието на екзарх Йосиф I, открива учебната година на Българската солунска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и на Българската солунска девическа гимназия "Св. Благовещение". В тях се записват първоначално 100 ученици, наставлявани от 4 учители, и 40 ученички в подготвителен клас под ръководството на Царевна Миладинова. Никой не е очаквал по това време всичко да мине гладко. Османската власт и гръцкото духовенство в Солун в един глас ни съобщават, че в "гимназията се преподават най-опасни за държавата [т. е. за Османската империя] науки".
Настанена в прекрасна просторна сграда близо до църквата "Св. Атанасий", българската гимназия е в сърцето на града. Първата учебна програма е изработена от Трайко Китанчев по образци от учебните програми в Княжество България и Източна Румелия. Само след 2 учебни години славата на българските солунски гимназии, мъжката и девическата, вече се е разнесла навсякъде по Македония. Руският, френският, английският и румънският консул в Солун, както и османските власти, признават с присъствието си на годишните тържества мъжката гимназия като най-уреденото средно училище в Македония и Одринска Тракия.
Развитието на мъжката и на девическата български гимназии в Солун до 1913 г. е само в една посока - неспирен възход. За благото на всички българи са ежегодните дарения за училищата, които се радват на изключителен авторитет сред всички българи, особено сред останалите под робство, дори след създаването на Българската одринска гимназия "Д-р П. Берон" през 1891 г.
Учениците в Българската солунска гимназия, както е присъщо на всички по-будни българи от това време, не остават настрана от национално-освободителното движение в Македония и Одринска Тракия. През 1888 г. в училището се организират тайни ученически революционни кръжоци. Само изброяването на учителите и на завършилите българските солунски училища ще даде почти пълен списък на радетелите за освобождение на Македония и Одринска Тракия и присъединяването им към свободните български земи. Всеки от учителите и директорите в Солунската гимназия има специално място в българската история, култура и национално-освободително движение - Божил Байнов, Георги Кандиларов, Михаил Сарафов, Васил Кънчов, Антон Попстоилов, Григор Пърличев, Гьорче Петров, Константин Величков. Всяко училище може да се гордее с ученици като Дамян Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Борис Сарафов, Иван Снегаров, Александър Балабанов или Димитър Талев.
Георги Баждаров като учител в Солунската гимназия с учениците си.

Междусъюзническата война първа принуждава българските гимназии да напуснат Солун, заедно с учениците, учителите, част от мебелите и учебните пособия, както и цялата налична училищна документация. Двете български солунски училища става възможно да се слеят чак през 1913 г. в Струмица под името Струмишка смесена гимназия, което със сигурност оставя трайни спомени и у учениците, и у ученичките в новото училище. През 1917 г. военните действия през Първата световна война изтласкват училището в Щип, но на следната година дългата върволица ученици, учители и натоварени пособия и документация се връщат в Струмица, но съвсем за кратко. Следва ново преместване, този път в Петрич, тъй като България губи района на Струмица по Ньойския договор (1919 г.). През следващата 1920 г. по предложение на учителите в гимназията и с личното застъпничество на министър-председателя Ал. Стамболийски Солунската гимназия се премества в Горна Джумая, чийто граждани събират много бързо 80 000 лв., необходими за преустройване на бившите турски казарми в учебна сграда.
За кратко след Деветнадесетомайския преврат (1934 г.) гимназията е преместена в Кюстендил, но под угрозата недоволството да прерасне в ново горноджумайско въстание е върната в новопостроената си сграда в Горна Джумая.
От октомври 1925 г. е признато правото на гимназията (днес Национална хуманитарна гимназия "Кирил и Методий") да използва добавката "бивша Солунска" към името си, което често се мени според училищната мода през следващия половин век, както всъщност и през всичките 130 години от нейното съществуване.

Иван Петрински

Възпоменателна плоча на мястото, където се е намирала Българската гимназия, поставена през март 2014 г. от кмета на града, като част от проекта за обозначаване на паметни места в Солун.


Страница из междусъюзническите отношения в близките околности на Солун през време на Балканската война. Съботска околия.  

Posted by Kokice

Мъгленската котловина и планината Нидже


Страница из междусъюзническите отношения в близките околности на Солун през време на Балканската война. Съботска околия. От Владимир А. Караманов, бивш Кукушки окръжен управител. – Македонски преглед, Година XIII, книга 1, София, 1942, с. 91-104




Съботската околия, известна в Македония под названието „Меглен" и „Караджова", се намира на около 50 км западно от долното течение на р. Вардар и северно от гр. Воден, който отстои на няколко километра от най-южните ѝ предели. Тази околия заема Мегленската котловина и части от източните и югоизточни склонове на Нидже планина, южните склонове на Кожух планина и западните склонове на Паяк планина. Това е една местност, затворена от всякъде със стръмни и високи планини, през която протичат множество реки и потоци, от които се образува доста пълноводната река Мегленщица. Добрата почва, благоприятният климат и богатото напояване способствуват за буйна растителност и голямо плодородие. Произвеждат се жита, царевица, тютюн, ориз, памук, афион, сусам и други средиземноморски растения. Виреят всички овощия и особено ябълките. Смокини и нарове се срещат навсякъде. Има лозя и хубаво грозде. Градинарството е добре развито. произвежда се много червен пипер, който преди Балканската война се разнасяше из всички пазари на Македония и други части от Европейска Турция. По склоновете на планините има доста големи пасища, и тамошното население се занимава с дърводелие и скотовъдство.
Околията бе гъсто населена, особено в по-ниските места и в цялата котловина. Населението бе от български произход, но различно по вероизповедание. Повече от половината бе мохамеданско, a останалото — християнско. Повечето от християните бяха екзархисти и само в няколко села и градеца Съботско имаше патриаршисти (гъркомани). Истински гърци нямаше. С турци бяха населени две малки села в западната половина. В планинските села и места лятно време имаше като овчари и малко власи.
Българите екзархисти имаха доста високо народно съзнание. В центъра на околията Съботско имаше българска църква и архиерейско наместничество. Български църкви и свещеници имаше и в всички по-големи български села. В Съботско имаше уредена българска прогимназия и първоначално училище и почти във всички български села от околията — първоначални училища.
Съботската околия бе освободена от турското робство през втората половина на м. октомврий 1912 г. До 28 с. м. българските партизански отреди или чети на войводите дякон Евстатий и Григор Джинджифилов [Тези отреди носеха като военни команди номера 28 и 29], почти без съпротива от турска страна завладяха цяло Съботско и го обявиха за освободено в името на България. Тия чети, без да почакат друга българска войска, започнаха да установяват навсякъде из околията българско управление. Местното българско население посрещна навсякъде с неописуема радост своите освободители — българските четници и им съдействуваше за заменяването на турската власт с българска. Помашкото население се подчиняваше доброволно на новата българска власт.
Войводата дякон Евстатий стана по това време пълен господар на положението в околията, бе един вид местен комендант. Установената от него местна българска власт започна да действува доста редовно. Същият войвода влезе във връзка с началниците на българската войска в Солун, както и с централната българска власт в София. Първите наредиха да се изпрати редовна войскова част за гарнизон, a министърът на вътрешните работи във втората половина на м. ноемврий с. г., командирова изпратения в Лъгадинската околия полицейски пристав Стефан Тодоров, за да завежда Съботската околия и да нареди в нея административно-полицейско управление. Също бяха изпратени и двама полицейски старши и няколко души младши стражари от вътрешността на царството. Дошлите в началото на м. декемврий с. г. пристав и стражари допринесоха да се подсили българската власт и да се нареди навсякъде из околията местно българско управление, особено в чисто българските села и помашките.

В началото на м. ноемврий нахлу в Съботско една дружина гръцка войска, която се настани в града и изпрати свои команди из селата. Тая гръцка войска веднага установи свое комендантство, a не много след това и свое околийско управление и местна власт в града и околията.
Почти едновременно с дохаждането на гръцката войска в Съботско, пристигна в града и българска войска — ескадрон от 5-й конен полк, командуван от майор Анастасов. Тоя ескадрон остана само няколко дни, като със своето дохаждане и преминаване из околията повдигна силно духа на местното българско население, което не можеше да се нарадва на българската войска.
На първо време между дошлата гръцка войска и местната българска власт начело с войводата дякон Евстатий не се появяваха никакви недоразумения и неприятности. Командирът на гръцката дружина и войводата-комендант взаимно си разменяха приятелски и съюзнически любезности. При дохаждането на гръцката войска, войводата дякон Евстатий я посрещна не като враг, a като съюзник и гост, настани я на удобна квартира и се погрижи за прехраната ѝ.
За да може да се затвърди нашата власт в Съботската околия през първата половина на м. ноемврий бе изпратена на гарнизон в гр. Съботско една рота от 22-й пех. тракийски полк, командувана от капитан Гърбев. Настаняванието на тая рота в Съботско задържа съществувалото положение. Разпоредбите на българската власт, въпреки многобройната гръцка войска и установената от нея власт, се изпълняваха в по-голямата част от околията. През втората половина на с. м. ротата се приготви да се изтегли, за да се присъедини към полка си, който заминаваше за тракийския боен театър.
За да не остане околията без българска войска и поради явното намерение на гръцката войска да нареди в Съботската околия само гръцка власт, току що образуваното наше Македонско военно губернаторство нареди да се изпрати в Съботската околия и Гумендженско една рота от 7-й допълняющ полк. От тая рота остана в гр. Съботско само една полурота, начело с фелдфебела на ротата.
Пристигналата през първата половина на м. декемврий българска полурота в гр. Съботско бива посрещната с най-голяма радост от местното българско население. Всички български села се надпреварваха да молят да им се изпратят по няколко български войници, за да пазят реда и безопасността в тяхъ и да ги бранят от произволите на гръцките войници и стражари, като се задължаваха сами да продоволствуват изпратените им войници.
Уреденото българско управление в Съботската околия не продължи спокойно и за дълго време. Гръцката войска и власти в тая околия започнаха още от втората половина на м. декемврий да издават всевъзможни заповеди и разпоредби до установените от тях административно-полицейски власти и пръснатите на постове из разни места на същата военна команда, за да не позволяват на българските войници, стражари и четници да се движат из селата за каквато и да било работа и служба, a особено да събират храни и добитък от местното население. Заповядваше се, в случай на реквизиция, да залавят, обезоръжават и докарват в гръцкото комендантство в гр. Съботско всички провинили се на горните заповеди органи на местната българска военна и административна власт.
Съботско днес

Поради тия гръцки разпоредби прехраната на нашата войска в Съботско беше затруднена, още повече, че гърците бяха обградили с кордон от свои войници всички български села, за да не може да се поддържа лесно и бързо връзката между тия села, които държеха здраво за българското управление, и центъра на околията и да се пречи за доставката на хранителни припаси от съседните села за българската войска и полицейска стража.
Всички затруднения, които правеха гръцките власти по прехраната на нашата войска, преследваха целта да направят стоенето ѝ невъзможно в Съботско и да я накарат да се оттегли доброволно. Във връзка с прехраната на българската войска и с действията на българската администрация се появиха ред спречквания, някои и доста кървави, с гръцката войска и власт в същата околия. Те причиниха големи неприятности на българската власт в Македонската губерния, както и на по-горните власти. По-важните от тия инциденти са следните:
1. Ечемичен инцидент
Още от първите дни на освобождението предвидливите войводи на българските партизански отреди се погрижиха да се запазят от разграбване хамбарите, в които бяха складирани през време на турското управление държавни десетъчни храни (жито, ечемик и царевица). Такива хамбари се намираха в разни села на околията. На 10 януарий 1913 г. българското околийско управление изпратило в с. Капинени четири войници и един четник, за да докарат в Съботско намиралите се в това село около петнадесет товара десетъчен ечемик. Обаче гръцкият комендант в Съботско веднага изпратил по следите на нашите войници, за да им попречат да вземат ечемика. Гръцките войници пресрещнали връщалите се за Съботско наши войници с карания от тях петнадесет товари ечемик, отнели им го насила и го върнали в село Капинени. Щом узнали за това гръцко насилие, войводата дякон Евстатий, който минаваше по това време като български комендант, и околийският началник Стефан Тодоров веднага дали заповед, всичката българска войска, стражарите и четниците да бъдатъ на крак, за да осуетят успеха на гърците, понеже ясно се виждало, че целта на гръцкия комендант е била да унижи престижа на българската войска и власт пред местното население, предимно помашкото, като най-многобройно в околията.

Войводата дякон Евстатий застанал начело на около 40 души войници и 10 души четници и бързо се отправил за село Капинени. Останалата българска войска и около двадесет души полицейски стражари и четници се пръснали въоръжени и на групи из улиците на гр. Съботско. Близо до с. Капинени войводата със своята команда настигиал гръцката команда и ѝ заповядал строго да предаде незабавно ечемика, защото иначе ще открие огън и ще го вземе насила. При тая категорична заповед на войводата и готовността му за действие, гръцките войници предали ечемика на българските войници, които го откарали в Съботско.
Още при заминаването на българската команда, гръцкият комендант вдигнал на крак цялата гръцка войска в Съботско и изпратил нова команда от около 50 души гръцки войници по дирите на войводата с заповед да не се допусне българските войници да докарат ечемика в града.
Обаче въпреки многобройността на гръцката войска, войводата дякон Евстатий продължил спокойно пътя си и заповядал на своята команда да върви смело напред и да кара ечемика за предназначението му. Многобройната гръцка команда останала на пътя като ням зрител на българската решителност.
Макар след това и да е бил поставен на крак в гр. Съботско целият гръцки батальон, войводата дякон Евстатий и комендантът му не се уплашили, a смело минали из улиците на града и закарали 15 товари ечемик в помещението на българското околийско управление.
На другия ден след тая случка гърците се извинявали пред представителите на нашата власт в града със своето прословуто „латос егине", (грешка станало).
Село Капинени днес

2. Курсов или паричен инцидент в Съботско
Само няколко дни след станалия на 10 януарий „ечемичен инцидент", през втората половина на същия месец изникнал друг също така доста сериозен инцидент по въпроса за курса на българския лев, който гърците не позволявали да се взема от местното население за 5 гроша турски, a за 4 1/2 гроша. Този тъй наречен „курсов инцидент" минал също без кръв, но изострените отношения между гръцката войска и власти и българските не предвещавали нещо по-добро. Случката станала така. В началото на м. януарий 1913 г., македонският военен губернатор бе издал окръжно, с което съобщаваше на населението от цялата Македонска губерния, в която влизаше и Съботската околия, че българският лев (франк) ще се взема в размяната по 5 гроша турски, a не но 4 1/2 гроша, както се е било практикувало в някои околии, в които имало и гръцка войска.
Щом получил това окръжно, съботският околийски началник на 21 януарий издал за целта обявление, написано на български, турски и гръцки и наредил да се разлепи веднага из улиците на града, a за разгласяванието на окръжното в селата го изпратил на българските кметове по нарочни стражари и четници. От своя страна гръцкото военно комендантство и околийско управление изпратило веднага свои войници и стражари, за да унищожат обявленията. Като видели това, нашите власти повторно изпратили стражари и войници, за да разлепят нови обявления, като разпоредили да се удвоят нашите патрули из улиците на града, за да бдят и не позволят нови посегателства на гърците върху обявленията. За да сплашат българската власт и населението, гърците вдигнали на крак цялата си войска, която започнала да се движи на групи из улиците на града с натъкнати ножове на пушките си. Нашите отговорили с същото, като дали на гърдите да се разбере, че ще отидат до крайности, ако не се спре унищожението на обявленията и изобщо всяка съпротива срещу мерките на българската власт по „курса на лева”.
Стреснати от възможни нежелателни и кървави инциденти, още на следния ден гърците повикали в своето околийско управление представителите на нашата власт, за да се разберат и се тури край на възбуждението. След дълги препирни и показаната упоритост от нашите представители, че заповедта на македонския военен губернатор не може да се спре и да не се изпълни, гърците отстъпили. При тая среща българският околийски началник повдигнал пред гръцките власти въпроса за връщанието на българската църква в село Драгоманци и иконите заграбени от гръцките войници, които квартирували в това село. Първоначално представителите на гръцката власт отказвали гръцките войници да са заграбили икони в това село, но после обещали да намерят иконите и да ги върнат на казаната българска църква.
3. Опит за арестуване и премахване на войводата дякон Евстатий
Българският войвода дякон Евстатий беше трън в очите на гръцките власти в тия места. Премахванието му от там бе тяхното желание. По-горните гръцки власти в Солун направили постъпки пред тамошните представители на българската военна власт, но не успели. Затова гърците решили да го арестуват. В началото на м. февруарий 1913 г. дякон Евстатий се връщал от гр. Дойран, през гр. Гевгели и с. Нъте, за Съботско. По това време той бе отишел в гр. Дойран и други места от Македонската губерния, за да изпрати българските четници и доброволци от Съботската околия за тракийския боен театър. Събрани в околийския център, на 30 януарий 1913 г. всички четници и доброволци се отправили за гр. Дойран, за да заминат от там по железницата заедно с още много души, събрани там четници и доброволци от разни места на Македония, за гр. Малгара в Тракия. Заедно с четниците и доброволците бяха заминали и войводите дякон Евстатий и Григор Джинджифилов. Първият, по заповед на македонския военнен губернатор, бе спрян и му се заповяда да се завърне обратно в Съботско, за да бъде там в услуга на българската власт, като добре запознат с местното население и с всички местни условия.
Долината при село Нъте с планината Кожуф
Научили се гърците за връщането на дякон Евстатия в Съботско, те наредили до всички техни застави и постове, по пътя от Гевгели за Съботско, да го заловят и арестуват, a в случай на съпротива да го убият, и по тоя начин да се отърват от него веднъж за винаги. Желанието на гръцката власт не можа да се изпълни, благодарение на съобразителността и смелостта на дякона и на придружаващите го двама негови верни и храбри четници.
На 4 февруарий 1913 г. дякон Евстатий бил в гр. Гевгели. Същиятъ ден той се отправил на път за гр. Съботско, придружен от двама четници, дългогодишни негови другари, Ставри Спиров и Григор Николов. Пътят им минавал през известното голямо влашко-помашко село Нъте, в което още от първите дни на м. ноемврий 1912 г. квартируваше гръцка рота. Командирът на тази гръцка войска бил предизвестен за пътуването на страшния за гърците български войвода и имал заповед от висшите военни гръцки власти в Солун да го залови и не допусне да се върне в Съботско.
Щом дякон Евстатий пристигнал в с. Нъте, изпречили му се насреща един гръцки офицер с около 30 души войници, всички с натъкнати ножове на пушките си. Без всякакви заобикалки, гръцкият офицер поканил войводата и придружавалите го двама четници да го последват до техния капитан. Войводата заявил, че не може да се срещне с техния капитан, понеже е пътник и бърза, но гръцкият офицер му отговорил, че тая вечер ще трябва да остане и да им бъде гост, като на утрешния ден може да продължи пътя си за Съботско. Едновременно със своя отговор, гръцкият офицер дал заповед на войниците си да заобиколят войводата. Последният, без да губи присъствието на духа си, дал от своя страна заповед на своите двама верни и храбри четници да бъдат готови за борба и смърт, като всички трима измъкнали револверите си и ги насочили срещу гръцките войници и самия офицер. Гръцкият офицер, като видял, че работата взема лош край, започнал да моли войводата да се яви пред капитана който бил и военен комендант на мястото.
Село Нъте

В това време войводата извикал на четниците си „напред!" и всички си пробили с конете си път, през редовете на гръцките войници. Изненаданият гръцки офицер продължавал да вика подире им и да ги гони с войниците си, обаче войводата и четниците му не спирали. Те бързо се отдалечили и прибирали временно на квартира в къщата, в която в това село и по това време квартирували около 15 души български войници — всички от ротата, оставена на гарнизон в гр. Гевгели. Настъпила нощта. Гръцката войска заловила всички околни пътища, понеже получила нова запоповед, щото на всяка цена да бъде заловен войводата с четниците му и да им се попречи да се върнат в гр. Съботско. През същата нощ войводата и четниците му се измъкнали благополучно из с. Нъте и заминали за гр. Съботско, през чисто българското село Тушин. Рано сутринта на 5-й февруарий, те пристигнали в това село. По техните следи се движела почти цялата гръцка рота от с. Нъте. Тая войска обсадила селото Тушин и започнала грижливо претърсване из всички къщи, което продължило през целия ден, но всичко било напразно, понеже патриотичните българи от това село не бяха вчерашни, за да не знаят да прикриват българските войводи и четници.
Село Тушим

Късно вечерта и през настъпилата тъмна нощ войводата и двамата му четници се измъкнали незабелязано от с. Тушин и на 6-й с. м., рано сутринта, се отзовали живо и здраво в гр. Съботско, като оставили гръцката войска в с. Тушин, подкрепена с дошли нарочно гръцки войници от селата на Съботско, за да продължават претърсването си.
Пристигнал войводата дякон Евстатий в гр. Съботско, в присъствието на българската войска и власт в същия град, той бе сигурен за живота си, до като тая войска и тия власти стояха в тоя град. Обаче гърците не се отказваха от намерението си да премахнат тоя опасен и страшен за тяхната войска и власт в Съботско български войвода. Случаят им се удаде много скоро, само след няколко дни, когато стана големият кървав инцидент в гр. Съботско, между техните и българските войски и власти. Гърците взеха явно връх и всяко по-нататъшно пребиваване на войводата дякон Евстатий в града и околията му означаваше сигурна гибел за него, понеже го считаха за главен виновник на инцидента.
И при тоя инцидент дякон Евстатий се измъкна благополучно от Съботско, за да се установи след това в Кукуш и Дойран и да вземе пак, като войвода, живо участие в Междусъюзническата война, от която остана също невредим.
4. Кървавият инцидент с гръцката войска в гр. Съботско на 9-й февруарий 1913 г.
На 6-й февруарий 1913 год. нашите власти в Съботско изпратили на пост една група от 5 души войници в с. Пожарско, отстояще на около 4 часа разстояние западно от града и разположено в югоизточните подножия на Нидже. Това е станало поради неколкократната и настойчива молба на българския кмет и цялото българско население от същото село — всички здрави българи. Те желаели да имат на квартира в селото си няколко души от братските си български войници, за да им се понарадват, a най-главно за да пазят селото им от нахълтването на гръцки андарти, които, откак е нахлула гръцката войска в околията, всеки ден безпокоили и грабили населението му, особено добитъка му. Кметът и първенците българи от селото тържествено обещали пред българския околийски началник Стефан Тодоров и войводата дякон Евстатий, че те вземат напълно грижата за прехраната на войниците, които ще им се изпратят.
Изпратените 5 души войници били придружени от кмета на селото и посрещнати братски от населението. Те били настанени на квартира в зданието на българското училище. Гръцкият комендант в гр. Съботско капитан Пикулас, като се научил за това, повикал секретаря на околийския началник Костов, който владеел добре гръцки език, и му поръчал да съобщи на околийския началник, че трябва да извика незабавно назад изпратената от него военна команда в с. Пожарско Той се заканил, че в противен случай той ще употреби сила, за да я върне, понеже всяко разместване на български войници вън от град Съботско, както и каквато и да било реквизиция на храни, фураж и добитък от населението в околията, могла да стане само с писмено разрешение на гръцкия военен комендант.
Село Пожарско

Българският околийски началник Тодоров на другия ден, 7-й февруарий се срещнал лично с гръцкия комендант за да изравнят приятелски повдигнатия от коменданта въпрос. След разменените мисли българският околийски началник обещал на гръцкия комендант да извика назад командата от с. Пожарско, но не изпратил още същия ден заповед до същата команда, понеже в тоя момент не е разполагал със свободни конни стражари, които да занесат тая заповед. Без да дочака отговора на българския околийски началник за направеното от негова страна по случая, гръцкият комендант рано на другия ден изпратил в село Пожарско своя многобройна команда с заповед да залови българските войници, да ги обезоръжи и да ги доведе под конвой в комендантството му в гр. Съботско. Щом пристигнала гръцката войска в с. Пожарско, веднага се отправил към училището, гдето квартирували българските войници, заобиколили ги и им предложили да си предадат оръжието. Там се намирали по това време четирма български войници. Те се противопоставили с оръжие, станало сбиване и били наранени гръцки войници. Най-после поради по-голямата си численост гърците надвили, обезоръжили нашите войници и вързани ги отвели в Съботско.
За всичко станало в с. Пожарско още същия ден тамошният български кмет уведомил с бързи куриери околийския началник и войводата дякон Евстатий. Последните веднага изпратили около 40 души войници начело с фелдфебела на полуротата, за да отидат бързо в с. Пожарско и да освободят нашите войници.
От своя страна и гърците изпратили около стотина свои войници в подкрепа на командата им, що е заловила и обезоръжила българските войници. Фелдфебелът на нашата команда близо до с. Пожарско се срещнал с началствените лица на гръцката войска и искал от тях да бъдат освободени арестуваните наши войници. Гръцките офицери единодушно му отговорили, че имат изрична заповед от своето комендантство да закарат арестуваните български войници в комендантството им в града. Те предупредили категорически фелдфебела, че, ако би дръзнал да ги освободи насила, ще му отвърнат със сила, не отговаряйки за последствията.
На 9-й февруарий рано сутринта фелдфебелът се върнал с командата си в гр. Съботско и съобщил на околийския началник и войводата, какво е положението.
В същия ден към два часа сл. обед гръцките войници закарали в града арестуваните от тях 4 души български войници. Щом узнали за приближаването на гръцките войници, околийският началник Тодоров и войводата дякон Евстатий разпоредили, щото всички български войници стражари и четници да бъдат под оръжие и готови всеки момент да отидат вкупом пред гръцкото комендантство и околийско управление, пред които да настоят за освобождението на арестуваните техни другари войници и за връщането на взетото им оръжие. Като забелязали, че гръцката войска с конвоираните от нея български войници влиза вече в града, вдигнатите почти по тревога наши войници, стражари и четници излезли набързо от казармените си помещения и се втурнали към гръцкото комендантство, като викали „ура" и искали да бъдат освободени арестуваните им другари. Без всяко предупреждение от гръцка страна били дадени срещу насъбралите се пред гръцкото комендантство наши войници няколко залпа. Стреляли гръцките войници, скрити в комендантството, околийското управление и в няколко съседни на тях частни къщи на местни гъркомани. В същото време стреляли срещу нашите войници и много души от местните гъркомани. Останалите невредими български войници, стражари и четници бързо залегнали по местата си и от своя страна започнали да стрелят срещу гръцките войници. Разменили се и от двете страни доста изстрели.
Крепостта Мъглен

От първите внезапни залпове и от последвалата след това престрелка, паднали убити пет души български войници пред самото гръцко комендантство и на площадката пред недалечното българско околийско управление, a до самия мост на реката, който се намирал срещу помещението на гръцкото комендантство, паднал убит и полицейският старши стражар Атанас Дитаров. Ранени били двама души български войници и един местен полицейски стражар. От гръцка страна, понеже са били на закрито из околните помещения, имало само две жертви: убит един войник и наранен леко един подофицер.
Падналите няколко войници стреснали в това време и двете неприятелски страни. Стрелбата намалявала постепенно и престанала от двете страни, едва след като се заявило от гръцка страна да не се стреля повече, понеже щели да освободят арестуваните български войници. Обаче тази гръцка заява била само тяхна хитрост и подлост. Щом всички наши войници, стражари и четници, пръснати и залегнали из разните улици и места на града, след тая гръцка заява и по заповед на своето началство, се прибрали в казармените си помещения, многобройната гръцка войска излязла от своите помещения и скрити места, блокирала нашата казарма и околийско управление и не позволявала да излиза навън от тях никакъв въоръжен български войник, стражар или четник. Нещо повече. При тая блокада гърците предложили няколко пъти на нашите войници да си предадат оръжието. На това гръцко предложение всички наши войници и началствени лица единодушно отговорили „да заповядат и сами да го приберат", но многобройните и „храбри" гърци не се решавали и цели четири денонощия държали обсадени малобройните български защитници, като смятали да им наложат да се предадат чрез глад.
Едновременно с това гръцката войска блокирала и всички изходи и входове на град Съботско, за да попречи да дойде помощ на блокираните български войници милиция от българските села в околията, или войскови части от Гумендже, Гевгели и други околни градове и места, в които имало българска войска. Още през нощта на инцидента на гръцката войска в град Съботско пристигнали от град Воден достатъчно подкрепления.
На 13 февруарий пристигнала в гр. Съботско анкетната комисия, в която от българска страна влизали полковник Чилингиров, тогавашен началник на българските войски в Солун и капитан Петров, военен следовател. До тогава гръцката войска в гр. Съботско не позволявала на блокираните наши войници да излизат вън от казарменото помещение, освен за вода и то без оръжие. Тия четири дни не можала да действува нашата местна административно-полицейска власт, органите на която заедно с околийския началник, били също блокирани в помещението на околийското управление.
Блокираните се хранели главно с царевица, каквато в тоя момент се е намирала в достатъчно количество в казарменото помещение. Те били съвсем изолирани от връзка не само с българските войски и власти в съседните околии, но и с българските власти в селата на Съботската околия и българското население на самия гр. Съботско. Пътници; дошли в Солун от Воденско и Съботско, и солунските граждани, са уведомили българската военна власт в Солун. Гумендженското околийско управление даде първо сведения на Кукушкото окръжно управление още на другия ден след случката.
Блокадата била вдигната след пристигането на полковник Чилингиров въ гр. Съботско. При направеното разследване от анкетната комисия, гърци и българи взаимно се обвинявали за станалия кървав инцидент. Едва на 23 март 1913 г. бил подписан протокол, в който се съобщавали само голите факти през дните 6, 7, 8 и 9 февруарий с. г., без да се посочи виновната страна. Така бил съставен протоколът по изричното настояване на гръцките делегати, подполковник Рутцис и капитан Мокас, защото виждали виновността на гръцкия комендант и на гръцките власти в Съботско.

Труповете на убитите пет души български войници и на старшия стражар не били запазени от гърците на местата им, където са паднали, докато пристигне анкетната комисия. a ги вдигнали още същия ден на кървавото сблъскване, като ги натоварили на боклукчийски кола и ги отнесли в местните гробища, гдето ги заровили без свещеник и без присъствието на българска военна команда или на кой и да било орган на българската власт. Дошлата на 4-й ден анкетна комисия била принудена да разрови общия гроб и след аутопсията на убитите наредила да бъдат повторно погребани, но сега вече по войнишки — в присъствието на команда и тръбач от български войници. Убитите при тоя скърбен инцидент български войници и стражари са: младши подофицеръ Димитър Парговъ отъ с. Друмохар, Кюстендилска околия, и редниците Йордан Бойков от с. Райчаловци, Васил Яначков от с. Цървеняно, Йордан Васев от с. Мазарачево и Сотир Ризов от с. Босилеград — всички от Кюстендилска околия и от 3-та рота на 13 допълняюща дружина, от 7-й допълняющи полк — и старшия полицейски стражар Атанас Дитаров от гр. Свищов.
Ранените двама български войници били настанени на лечение временно в местната гръцка болница в гр. Съботско, завеждана в това време от лекар-грък, който е бил и на турска служба в същия град до мобилизацията и войната.
Този кървав инцидент не остана без последствия за по-нататъшното българско управление в гр. Съботско и околията му. Неколкомесечната тамошна наша власт, не подсилена след инцидента с нова и достатъчна войска и с намален вече престиж не само пред гръцката войска и власт, но и пред местното население; почти напълно парализирана и без всякаква връзка с останалите наши власти в Македонската губерния, просъществува още няколко време, повече номинално, за да бъде премахната съвсем след изтеглянето на полуротата в началото на м. април 1913 г., поради затрудненото ѝ положение по прехраната и опасността да не бъде унищожена в случай на война със съюзниците.
Едновременно с полуротата напуснаха гр. Съботско и българските админ. органи, които бяха заплашени от гръцкия комендант, че ако не напуснат града, ще ги арестува и обяви за пленници. Околийският началник Стефан Тодоров напусна самоволно околията през втората половина на м. февруарий, a войводата дякон Евстатий напусна гр. Съботско заедно с дошлия по анкетата полковник Чилингиров.
5. Нови гръцки произволи и насилия над българското население
Още от първия ден, след като българската войска и власти напуснаха гр. Съботско, положението на местното българско население в тоя град, както и в селата от околията му, стана непоносимо. Веднага команди от гръцки войници, стражари и андарти захванаха да кръстосват из българските села, събираха свещениците, учителите и първенците българи, както и цялото българско население, което признаваше Екзархията, и ги заплашваха да се обявят за гърци, също да предадат оръжието си и да не приемат български чети или какви и да било органи на българската войска и власт. През време на това кръстосване из българските села много души българи бяха бити ограбени и изнасилени.
Все през това време и особено в самото навечерие на Междусъюзническата война, по-будните и първенци местни българи бяха хвърлени в затворите на Бер и Солун. За да спасят живота си, много местни българи, между които и някои свещеници, се обявиха за патриаршисти. В църквите почна да се служи на гръцки език. Никой не смееше да се нарече открито българин, a изказването на симпатия към България, българската войска и власт се считаше за най-голямо престъпление и се наказваше със смърт.
Река Мъгленица

Приказка от село Ощима, Костурско  

Posted by Kokice

Сватбена снимка на Петра и Ламбо Райкови. Село Ошчима, 1929 г.

Работливата жена


Ка си би́ле е́н мъш и е́на же́на. Мъ́жо све́ е́но му веле́ше на же́ната:
- Ти не работаш ни́шчо до́ма. Шчо́ праш цел ден?
Мъ́жо го вика́е Динко, а же́ната а вика́е Мара. И од много шчо се кара́е, му ка́жва же́ната:
- Се́га яс ке ода на нивата, а ти сей до́ма. Прай шчо сакаш.
И стана на утрото же́ната, а зве ко́сата и о́йде на нивата да ко́си. Ко́си, ко́си, це́лата нива а иско́си. Па Динко ка застана до́ма, та не му рече шчо да рабо́та. Стана Динко, се въ́рти, се въ́рти и ка пу́ли, шчо ке види. Е́на гавано́ска. Мле́ко, си ве́ли: “А, то мле́ко треба да се избие, яс та рабо́та треба да а напра́ва“. И а зве Динко мъ́тката да о бие мле́кото. И ка бие, ка́жва: “О, со мъка се бие во пусто мле́ко“. Поста́на, па рече: “Чекай да ода да се напия соли́ло от пре́соло. И о́йде да се напи́е сок от пре́село. Ке́ку пу́шчи да се напие, то пусто би́ше о́йде та́мо на мъ́тката, а превъ́рна мъ́тката, го исту́ри мле́кото. Нито се на́пи, нито нишчо. О оста́й ци́фуно да те́чи. Го забора́ви. Ка зве ен стап, тап, тап, тап, го умо́ри от бува́нйе би́шето. Пцови́са би́шето, у́мре. Ко́га Динко се върна од дворо, шчо да види! Мъ́тката се превъ́рна, соли́лото от пре́соло исте́че. Би́шето со ста́по го умо́ри. О то време шчу́ка кравата о а́воро “мууу“.
- А, крафке, те забора́ви да те пу́шча по гове́ндата да па́сиш. Че́кай ке те въ́рза со фарто́мата, ке те зане́са на е́на лива́да.
А́ми, де́ка ке а зане́си! Над о́жако има́ше много тре́ва, ниска му беше къшчата. Кла́ва е́дна шчи́ца и по шчи́цата да вя́ни кравата озго́ре, на о́жако да а въ́рзи. Той сей на о́жако, а въ́рти фарто́мата и кравата а тъ́рга. Та ко́зна ка от шчи́цата надолу па́на. Се превърна и му се скъ́рши но́гата. Динко се избъ́рка цел. Си рече: “Шчо направи я́ска? Не́ било за о къ́шчи“. На веча́рата си гре́ди Мара со то́рбата на рамо, пу́ли и ве́ли:
- Шчо направи? Би́шето го умо́ри, на кравата мо а скъ́рши но́гата, мле́кото го исту́ри. Ци́фуно от пре́село го оста́й отворен, соли́лото исте́че.


Приказката и снимката са от сборника на Благой и Екатерина Шклифови “Български диалектни текстове от Егейска Македония“, София, 2003 година, с. 46-47.

Българин да не остане!  

Posted by Kokice


Под този девиз, станал известен от пропагандните гръцки картички с лика на националния герой Павлос Мелас, гръцката въоръжена пропаганда в Македония, позната като Македонската борба действа особено агресивно в периода 1903 - 1908. Гръцките въоръжени чети на македономахите (борците за Македония), прехвърлени от Гърция в областа Македония, която се намира в пределите на Османската империя, влизат във въоръжен конфликт с четите на Вътрешната македоно - одринска революционна организация, най-често в съюз с турските войски. Техните действия се пренасят и върху мирното население под формата на терор, убийства, палежи, кланета. Целта на създаването и действията на гръцката борба за Македония е предявяване на териториалните претенции на Гърция към Македония и резултат на гръцката национална политика. Преди навлизането си в Македония, членовете на гръцките андартски чети са полагали следната клетва:
"Клетва на македономаха
Кълна се в името на Светата Троица, че ще пазя тайната, че ще работя с цялата си душа и сърце за изтреблението на БЪЛГАРИТЕ престъпници и за успеха на свободата на моето отечество Македония. На враговете на отечеството ми няма да издам и най-малкото нещо, дори да ми опрат ножа до шията. Ако наруша тази клетва, Господ да ме накаже, и освободителите на отечеството ми нека ме нарежат на късове, и грехът ми да тежи над мен."
ΒΟΥΛΓΑΡΟΣ ΝΑ ΜΗΝ ΜΕΙΝΗ - Българин да не остане

Костурските комини  

Posted by Kokice

Празник в Черешница
Откъс от книгата на Атанас Шопов - “Из живота и положението на българите във вилаетите“

Въобще за Костурската епархия аз бях си съставил мнение, че тя е последната от всички други епархии във вилаетите не само по дух и по чувства, но и по икономическо състояние, по домашно благосъстояние, по поминък и естествено развитие. Там ми се представляваше студеното гнездо на бедността, на нехаянието, на безчувствието и заспалостта; забравен край ми се виждаше това Костурско, забравен и от Бога, забравен и от хората. Тъй си го представлявах от спокойните брегове на Босфора. Но много приятно ми стана, че останах измамен. Костурско е съвършено противното; там е цветущ край в сравнение с другите епархии. Человек пътува през Костурските села и не вярва, че това са села. Самите селски къщи показват, че тамошното население стои в няколко отношения височко, защото и самите къщя са височки.
Старите къщи в Черешница

 В пътуването си през другите епархии аз имах обикновението когато влазях в някое село, да гледам коя къща има бял комин; това беше ми знака да познавам къщата на свещеника и чорбаджията. И щом съгледвах белия комин, към него теглех. В Костурските села би помислил человек, че всички къщя са попски и чорбаджийски, защото всичките имат бели комини. Въобще комина по селата означава охолност и благосъстояние. Има къщя, даже села съвършено без комини, което значи самоунижение, покорност, бедност, нищожество. В неотдавнашните времена селянина, който е вдигал комин на къщата си, който свободно е запушвал огнището си, тълкувало се е, че той и духом и материално се е събудил и привдигнал. Вдигнал и запушил на всезрение комина, е било равнозначуще с вдигнал глава. Понижена глава, понижен комин; отсъствие на дух, отсъствие на комин. Не знам дали и костурските села и комини са преживели подобна епоха, но днес те са изключение от правилото.
Българска Блаца

В Костурско не само комините, но и целите, всичките къщя се белеят. Това означава благосъстояние. Селските къщя в Костурско въобще се правят от камък и представляват нещо не селско. Много вилаетски градове биха пожелали да имат къщите на Костурските села; много граждани и гражданки биха позавидели на Костурския селянин и селянка. Не само вънкашния вид на селските къщи в Костурско показват известно благосъстояние; и самата вътрешност не е чисто селска, т.е. не е бедна, черна, гола и мръсна. Въобще костурските села ми напомниха едновремешното благосъстояние и зажитъчност на подбалканските и средногорските български села и паланки. Както жените, той и мъжете са добре нахранени и добре облечени. Това се вижда от самите им тлъстички и здравички лица. По другите места человек вижда селяните и селянките повечето изпити, изгорели, мършави, телесно отпаднали, грозни, дрипави; никаква интелигентна, никаква симпатична черта. В Костурско е съвършено противното. На Костурския българин се вижда да е сладък и питателен хляба, когото яде, защото му е направил лицето цветуще, доволно, дал му е чърти по-правилни, сравнително по-интелигентни.
“Нестрам, моето родно село, 1980 г.“  Картина на художничката Кераца Висулчева


Калина стена  

Posted by Kokice


Стенопис от Костурско


Приказка от село Дреновени, Костурско

Разказва Цвета Петревска, по рождение Макриова.

Ено вре́ме о Косто́лата над Га́бреш живе́ше змей о ена голе́ма пешче́ра. Зме́йо бил ви́сок, мно́гу си́лен, и има́ше кри́лья. Лита́ше от плани́на на плани́на и може́ше да пу́ли сви́чко чо става́ше по на́шче се́ла. А́ма зме́йо сам живе́ше. Нема́ше кой да му го́тви, да го пе́ри и со кой да прегово́ри. И зато́ се ре́ши зме́йо да си на́йди же́на. Ли́тна зме́йо и по́чна да ба́ра же́на спро́ти не́го. На ден Ве́льден, ко́га игра́е о́ро Габре́цките чу́пи, зме́йо у́рва и а гра́бна на́й-ле́пата габре́цка чу́па, Ка́льа Ма́сина и ли́тна со не́я. Бе́ла, чърве́на со си́ни о́чи, ка да не му ре́чи чо́век гюзе́ль ду́ня? На ке́ку габре́цки де́ци му се лееше сърцето ко́га я видва́е Ка́льа ? Ке́ку деци я сака́е за же́на, и ке́ку ма́йки и таткови я сака́е за сна:? Ама Ка́льа веке я нема́ще!
Зме́йо я зане́се Ка́льа о пешче́рата де живе́ше. От тога́я, габреше́ни почна́е му ви́ке на пешче́рата Ка́лина сте́на.Со пъ́рво му бе́ше мно́гу мъ́чно, а́ма тро по тро сви́кна Ка́льа . Зме́йо мно́гу до́бре се относва́ше со Ка́льа , и тая го пере́ше, го кърпе́ше и му месе́ше пога́чи и пи́ти. Зме́йо мно́гу я зами́лва Ка́льа, не са́мо за лепи́ната, а и за до́брото му съ́рце. Ка легнива́ше зме́йо, глъмбо́ко заспива́ше и спе́ше це́ла но́шя и цел ден, два́йсе и чети́ри са́ети. Ка става́ше, излегва́ше да ли́та. Жъ́лната Ка́льа  остава́ше са́ма кай кукуви́ца. Нема́ше со кой да прегово́ри и на кой да изди́ши. Ко́га му текнива́ше за ма́йка му и та́тко му, со съ́лзи плачѐше и си веле́ше, „Ста́ри се ма́йка  и та́тко, кой ке му нале́е во́да и кой ке му да́ди къ́шей леб?“Зме́йо я танади́са да пла́чи, и я му ре́че, „Чо та́ка пла́чиш Ка́льо, ка́жи си я мъ́́ката.“ „Зме́ю, му отгово́ри Ка́льа, сви́чко е́сти до́бро, са́мо е́ден е ку́суро. Те́ку вре́ме жи́виме за́ено, и ни́кой път не ме пу́шчи да си и ви́да ма́йка и та́тко. Ста́ри се, де́нес се ту́ка, у́тре не се.“ „До́бре, ре́че зме́йо, ке те зане́са при ма́йка ти и та́тко ти, и след три де́на ке до́йда да те зе́вам.“ Ка о́йде Ка́льа о та́тковата къ́шча, се зграби́е, се избаци́е и от ра́дос фати́е да пла́че. И за три де́на, не може́е да се наприка́жве. Ма́йка му ре́че, „Мило че́ндо Ка́льо, да́ли ке се ви́диме на́за? Та́тко ти боле́ндва и два́та сме ста́ри. Аку заба́ваш, мож да не на́йдиш умре́ни! Аку мо́жиш Ка́льо, нау́чи от о́шчо му е умрива́чката. Пу́ли да го спа́стриш, и да се въ́рниш и на не изгле́ндаш о ста́роста.“ И на тре́тио ден, дойде зме́йо и я зве Ка́льа и я зане́се о пешче́рата.
Е́на ве́чер, му ре́че Ка́льа на зме́йо, „Те́ку вре́ме жи́виме за́ено, не ми ка́жваш от о́шчо ти е умрива́чката?“ Зме́йо отгово́ри, „Аку не́кой ми и въ́рзи кри́льята со коприне́ни ко́нци, кога ке се разбу́да и разши́ра кри́льята, ке се посе́че от ко́нците и умри́вам.“И Ка́льа  и запо́мна ти́я лафо́ви.
Поми́на це́ла годи́на, и Ка́льа па го помо́ли зме́йо да я пу́шчи на го́сти о Га́бреш. Се сто́ри ка́иль зме́йо и я зане́се. Кай ла́нската годи́на, Ка́льа , ма́йка  му и та́тко му де́ня, но́шя зборва́е и вре́мето поми́на. Пред да се въ́рни зме́йо да я зе́ва, я опи́та ма́йка му, „Ка́льо, че́ндо, да не нау́чи чо му е умрива́чката?“ И тога́я му разпра́й Ка́льа  за коприне́ните ко́нци. „А́ма чо би́ла кола́йна рабо́та, ма́ри че́ндо, ре́че ма́йка му, е́то ти и коприне́ните ко́нци, и ке́ку  чо се мо́жи по бъ́ргу да го спа́стриш зме́йо и да си до́йдиш, да не изгле́ндаш.“ И от той са́ет, до́брото съ́рце на Ка́льа ста́на ло́шо.
До́йде зме́йо да я зе́ва, и я зане́се на Ка́лина сте́на. И е́шче на съ́штата нош, ка за́спа зме́йо, Ка́льа му и въ́рза кри́льята со коприне́ните ко́нци. Ка се разбу́ди зме́йо, си и разши́ри кри́льята и му се посеко́е. То́га я закъ́лна зме́йо, Ах ма́ри Ка́льо чо ми сто́ри, Да не ви́дите а́ир ни́ту ти, ни́ту прокле́тио твой сой.
Се въ́рна Ка́льа при ма́йка и та́тко, а́ма кле́твата се фа́ти. До ден де́нес, Ма́сини сиромашчи́на тъ́рге и не мож да се укре́не.
Ми́ло на ба́ба, ви́я рабо́ти чо ти и ка́жвам не се прика́зна, а име стана́то. Аку не ве́рва не́кой, мож да о́ди о Косто́лата на Ка́лина сте́на. Дур до де́нес о пешче́рата се запазе́ни кръ́нго и сука́лото праве́ни от ка́мен, и со ти́я му месе́ше Ка́льа на зме́йо.

Приазката е от книгата на Лабро Королов “Дреновени. Разцвет и разорение на едно село в Южна Македония“. София, 2016 г., с. 273-275


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...