Илинден  

Posted by Kokice in , , , , , , , ,


"Ето защо и бунтовника пада
от своя куршум без ни да тръпне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стъпне.“



Понастоящем отрядът възлиза на 622 души под прямото началство на Лазар Поптрайков и под войводството на:
1.     Иван Попов, войвода на Блацката центрова чета.
2.     Мати Иванов, войвода на Загорицката центрова чета.
3.     Васил Котев, войвода на Кономладската центрова чета.
Селски войводи: Димитър Чембера, Йордан Рашайков, Ставро – районен ръководител. Така комплектуван отрядът произлизаше от хора с разни манталитети, уровен и интелект, и занятие. Всички годни от 15 до 35 г. да носят оръжие влизат в състава на тая мозаична армия. Изключително селяни, в нея влизаха… Нямаше само даскалите…
Освен горното облекло и въоръжение, всеки въстаник има на гърба си торба от две половини, в първата от която съхранява резервния си въоръжен материал от бомби, динамит, куршуми, барут и капсули, а във втората част за дълбок резерв държи няколко фелки пексимет, сол, обикновен хляб, според случая и нуждата, малко сирене, захар и често пъти и печено месо. В същата торба по-интелигентните четници, изключително ученици, държат и няколко листа бяла хартия, молив, тетрадка или книги за прочит.
Духовната храна за интелигенцията на отряда, която е изключително от ученици, е съвършено занемарена. Инициативата да се намира в отряда някоя книга за прочит е инициатива на отделния четник и никой не се интересува какво четеш и кога четеш, стига да не си караул. Тя е най-оскъдната. В целия отряд имаме за четиво три книги, а именно: една “Христоматия“ от III клас, “Отечествена география“, тоже за трети клас от Кънчев и “Водолечение“, от германския пастир Кнайп. Тези три книги служат за четиво на голяма част от четниците. Учебниците с нищо не ползуват учениците, на които им са станали отвратителни и по които учебници, според думите на Анастас Лазов са получавали много двойки, трябва да се отдадат на публично изгаряне. “Водолечението“ никого не интересуваше и никой няма нужда от неговите наставления. Изобщо казано, библиотеката на отряда е оскъдна.

В най-оскъдно положение се намира санитарната служба. Всичката тая маса от 622 души, тръгнали на бран, е изоставена на съдбата си – “живей или умри!“. Среден път между живота и смъртта не признава. Понятието “ленени кърпи, сестри засмени“, червен кръст и докторски грижи са за нас утопични понятия из областта на литературата и фантазиите.
Когато състоянието на ранения четник е безнадеждно, излишно е да поддържа той в себе си вярата за живот. Предпочита минутно душевно съсредоточение и водим от съзнанието си, онова фанатизирано въстаническо съзнание, което не признава компромис между позора и живота. До един от отряда предпочитат да се самоубият, отколкото да паднат в турски ръце. Това е тяхното възпитание, това е тяхното революционно разбиране, на които не един път Костурско е давало своята дан. На това фанатическо възпитание Лазар Поптрайков посвети волните, неизвестни за широкия свят куплети:

“Заради нази кръста червени
не ще положи грижи свещени.
Лекари млади, връзки ленени
няма за нашата снага ранена.

И милосърдна сестра засмяна
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще принесе и нам превръзка.

В болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат млади юнаци.
Както във войните, що води всякой,
при нас няма бели байряци.

Тежко и горко тоз който падне
ранен дълбоко в тези сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.

Ето защо и бунтовника пада
от своя куршум без ни да тръпне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стъпне“.
Лазар Поптрайков

В речника на отряда подобни благотворителни термини като: лазарети и болници, разни доктори и милосърдни сестри не съществуват. Благотворителното влияние на тая хуманитарна женевска институция, която след боя при Солферино постави основите на Червения кръст и се стреми да внесе между воюващите повече хуманност, великодушие и човещина, изключва нас. Въстаникът е динамична сила, която руши разбиранията на съвременната държавническа управа и чертае утрешните граници на материка. За въстаника и до днес не се намериха хора с повече човечност и великодушия. За тях няма Дунанта, няма Нантешел, които да издигнат гласа си за справедливост и повече човещина, когато търпениета е опряло до щика на тирана. За нас няма Фон Сутнер, няма Джон Браун, които да разбудят обществеността. Няма човека, който през 1876 г. канеше европейската съвест на съд пред малкото дете в утробата на майката. Ето защо въстаникът е излязъл на полесражението въоръжен не с модерното въоръжение на съвременните армии, нито пък с писпособленията за по-леко и безопасно понасяне страданията и неволите в тая борба, а с единственото средство, което най-вече плаши тираните – смъртта…
И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл (десният, долната страна) скъсан, но не откъснат; блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела шепа техни другари, за да почетат тяхната памет, покриха ги за две минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с. Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски, а Загорицкото с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери (приблизително) 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата “Молитва“:

“Вдъхни всеки му, о Боже,
любов свята за свобода
та като въстане роба,
в редовете на борбата
да си намера и аз гроба“.

Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада “Хаджи Димитър“:

“Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира,
него жалеят небо и земя, звяр и природа
и певци песни за него пеят“.

Загорицкото знаме е по-малко от останалите две.
Знаменосци на горните знамена са следните лица: на блацкото знаме е четникът Христо Лексов от с. Кондороби, на кономладското – Новачко Котев от с. Кономлади, а на загорицкото – Ив. Калгатронов от с. Загоричани. Знаменосците на първите две знамена са от началото на въстанието, а оногова на загорицкото е втори. Първият знаменосец бе Гогата Попхристов от с. Команичево, падна убит след боя при Кайнак (14 август). Към всяко знаме и неговия знаменосец се числят и по двама асистенти, които придружават знамената при големите приеми и боевете. Във време на бой знамената се поставят в средата на позицията, обкръжени от знаменосците, техните асистенти и всичките четници. През време на отстъпление пред знамената върви усилен авангард, който отваря път, а след авангарда ред четници, според наличността на четата, знамето охранявано отзад от всички останали четници. Цялата чета в подобни случаи е с наложени ножове на пушките, готови да сложат главите си, обаче да не допуснат пленяването на светинята на четата, знамето. И трите знамена, които придружават отряда, са преживели критически моменти, в които самоотвержеността на въстаниците спаси честта на четите и знамето от поругаване. При боя на Бигла (4 август), дето турците като бесни налитаха да пленят кономладското знаме, то бе спасено от 6 храбреци, които сложиха главите си и паднаха под ударите на турците и в който бой войводата на четата Митре Влаха, сам водеше защитниците на знамето към смърт, докато и той падна ранен, наедно с други 3 души. 
четата на Митре Влаха

Загоричкото знаме при боя при Кайнак, дето двадесетхилядната армия на Хусейн паша в устремен марш помете слабата защита на позицията и застави въстаниците да се оттеглят на по-солидни позиции, падна убит знаменосецът Гогата Попхристов, пада и знамето, което се подема от следващите след него въстаници, които го изнесоха на безопасно място. Блацкото знаме пада в още по-рисковано положение при боя на Гулината на 14 август, и в който бой, изпратената блацка центрова чета да отдаде отпор на настъпващия противник към Върбица цял час и половина отблъскваше напъните на турците в местността Дробоко с надежда, че загорицката центрова чета, която е заела Рамна, пази техния гръб. Настъпа е застрашителен, обаче устрема да се спрат турците и обезсили техния напън е удивителен. Никой от позициите не мръдва, а започнала се беше една настървеност от упорство, пред което турската настървеност намери гранитния камък, м който се разби. Подири други пътища, които въстаниците мислят, че с наши ръце ще съумеят да ги защитят, но напразно. Турците се явиха в гръб на блацкта чета и почват да заемат Гулината, от където решени са да нанесат поражението, навреме са забелязани. Обаче въстаниците са малко, а те са безброй, които никакви куршуми не плашат, решени са да заемат върха. Почва се едно надпреварвание, кой по-скоро ще достигне новата позиция и спаси отстъплението на четата. Всякой устремил поглед, усилие и стремеж по-скоро да се отблъснат турците от Гулината, която почнала беше да се заема от тях. Нареждането на войводата е излишно, инстинкта води цялата чета към единствено за спасение място и всред град от маузерови куршуми, те, четниците вървят с темпо на нуждата към целта. Върхът е зает, дето веднага със заемането се почна ужасно изтребителен бой за спасяване на знамето. Падат убити Цильо Младенов, Трайко Милевски, раняват в краката Андрей Сидов от Бобища, Лексо раняват в раменете, раняват в ръката самия знаменосец и знамето се поема от четника…, който развявайки знамето бърза да го пренесе в главната позиция дето се води усилен бой, който цели да задържи турците до пристигането на останалите четници, които отстъпват от първата позиция на Дробока. Неустрашим със стойка на храбрец Хл. Шемшеваров върви между град от куршуи. Повалят се другарите му от загорицката центрова чета: Атанас Орлов и Н. Грънчаров. Пред него е засада. Остават малцина. Призовава в тоя съдбоносен час за него и знамето силата на бомбата. Сваля раницата, изкарва от нея една пачка динамит и убива турчина, а другарите му избягват. Знамето е спасено. Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните бездушни творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония…
Михаил Розов




Из дневника на Михаил Николов Розов, петък, 29 август, 1903 г.

Васил Чакаларов през пламъците на живота и революцията  

Posted by Kokice in , , , , ,


Васил Чекаларов в Клисура по време на Илинденското въстание 1903 г. ЦДА


В Солунската дружина влизаше елита на македонската емиграция. На това отговаряше и един блестящ щаб на дружината. Това бе много лесно обяснимо като се имаше предвид, че една голяма част от македонската интелигенция считаше за свой дълг да се числи в една дружина, чието название беше толкова съдържателно.
Когато дружината стигна в Серес, от влака пъргаво слезе командира на дружината, ротмистър Димитър Атанасов – Думбалаков, моят брат, когото не бях виждал от навечерието на войната, придружен от своя щаб, в който влизаше Симеон Радев, заедно с видни представители на емиграцията…
Но за мен бе особено приятно, когато видях в състава на Щаба войводата Васил Чакаларов – герои при герои. Васил Чакаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода – борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците…
Чакаларов, който с четата си имаше други обекти и аз придружаваме дружината до източните разклонения на Беласица, където тя има малка почивка преди трудния си поход, за да прибави към своите подвизи нови, най-светлите страници от историята на Македоно-Одринското опълчение…
Македония… тя бе вече разкъсана още не вкусила плодовете на свободата. Какво я очакваше? Ето, нейни избрани синове отиват по пътя към една тежка участ… Чакаларов стои до мене и след като настъпи мрак ще се отправи с четата си по потайни пътеки към още по-тежка участ. Ние минаваме от изпитания към изпитания, от страдания към страдания, от една борба към друга, като Парсифал, за да изкупим най-сетне своята свобода, божественото постижение, резултата на мисията ни в света.
Поглеждам Чакаларова. Той стои като вкаменен, по-висок, по-сух, по-горд от всякога, скръстил ръце на гърдите си, устремил вдълбочен, но суров поглед из дълбочините на гледката от нашата Родина. Той като че ли се мъчи да проследи пътеките, по които ще мине, за да се озове към своята цел. Там, далече, в Костурско, дето бе оставил една безсмъртна диря от подвизи и дела и където създаде илинденската епопея. Там, в родното му Костурско, дето и сега е определена неговата тежка мисия. Той още тая нощ трябва да се отправи на път, за да мине линията на гръцките войски, да преброди Вардар и се озове в Костурско, дето да се опита да повдигне населението в тила на гърците.
Предчуствието ми за една страшна, колкото и героична неизвестност ме терзаеше.
Беласица, залез под връх Лозен, близо до днешната българо-гръцко-македонска граница

Западният хоризонт бе окървавен от един злокобен залез. Настъпваше мрачна нощ, за да дойдат буреносни и страшни дни… Съдбата на родината ни се очертаваше всред една потискаща изтерзаните ни и уморени сърца действителност. И всички, редовни полкове и дружини на опълчението, чети и по-малки групи, вървяхме към бъдещето със стиснати зъби и свити юмруци, готови да сразим по пътя си нашите врагове. И колкото по-силно усещахме моментите, с тяхната трагичност, толкова във всички ни се разгаряше по-силно огъня на героичното – това бяха рицари, които отиваха да сразят многобройни врагове, да променят своята съдба.
Не ще забравя тези минути на няма раздяла с близки по кръв, чувства, дълг и призвание. Гледам Чакаларова. И в тоя момент свети в паметта ми смелия му орлов поглед и се откроява величествената му и горда осанка. Някаква вътрешна духовна сила даваше отражение в цялата фигура на Чакаларов. Той едва ли виждаше и съзнаваше това, защото си остана винаги външно със своя чист народнически характер, както не измени звучната си костурска реч.
Още един миг и Чакаларов грабва ръката ми в своята костелива, като че ли я включи в желязна рамка. Друса ръката ми и с едно особено вълнение, което ме още повече поразява, произнася прощалните слова: “Братко, прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“ Прегръща ме и целува. Целувам го и аз…
Слънцето, огромно и кърваво, потъваше бавно в хоризонта на Македония. Аз изпратих дружината на брата си, в тая злокобна вечер изпращах Чакаларова с юначните му и обречени другари към онзи български край – Костурския, който през всички времена и условия на нашата борба игра една светла и героична роля, като бариера срещу нахлуването на гърцизма в Македония, дал пред отечествения олтар честни и скъпи жертви.
Стоя и дълго наблюдавам фигурата на войводата, която губейки се в дрезгавината, начело на четата си, изглеждаше по-висока и по-величествена, за да изчезне в огъня на борбата…
Бел Камен, към лобното място на Васил Чакаларов



Михаил Думбалаков. През пламъците на живота и революцията. Том 2. София, 1937, с. 267-271.

Завръщане в Сухо  

Posted by Kokice in , , , , ,


снимка на Lewis Edmunds, посетил Сухо през 1917 г.


Когато напуснете Халкидическия полуостров и поемете на север, след няколко часа ще се озовете пред една къса планинска верига – Суха планина.
В една прекрасна котловина, почти в самото дъно, е разположено богатото и живописно село Сухо. По едно странно недоразумение, това село, както и едноименната планина, носят твърде незаслужено името си. Изобилните извори с хубава и бистра вода, както и щедро разпиляната растителност, с нищо не оправдават чудноватото прозвище. А и самият климат отлично благоприятствува развитието на разни земледелски култури. Тука се срещат, редом с ореха и кестена, смокинята и бадема. Но преди да влезете в селото, в протежение на пет-шест километра, вие се движите като в тунел от зеленина, между ухаещи леандри, притискащи отстрани стария калдъръмен турски път.
Ала изненадата ви не спира тук. Навлезете ли в самото село, ще ви посрещнат спретнатите двуетажни постройки, варосани в бяло, с рязко подчертан турски архитектурен стил. Около 700 такива къщи, с овощни и зеленчукови градини и чисти дворове, дават външната представа за селото.
Щедростта на природата и упоритата грижлива ръка на човека са превърнали през вековете тоя край в една приказно-приветлива долина, която оставя у пътника неизлечими впечатления.
Населено в болшинството си с българи, село Сухо е оградено откъм северо-запад с няколко турски, а от юг и изток – с гръцки села. И най-непретенциозното око веднага отделя царственото великолепие на с. Сухо, пред тъпото безвкусие на тия тънещи в духовна нищета и безсмислен верски фанатизъм поселища.
Като малък оазис всред тия инородни села, с. Сухо събираше завистливите погледи, неспокойно хвърляни върху многото преимущества на това чисто българско село. Това навличаше често големи неприятности на суховци и изолираните или системни гонения, повдигани ту от турци, ту от гърци.
Но покрай материалното благополучие и откритите духовни интереси, суховци ревниво съхраняваха едно старинно предание за своя произход. Това предание твърди, че при заробването на второто българско царство една група болярски семейства се спуща от север, успява да се посели тук и заслонена в пазвите на Суха планина, остава незасегната от победоносния марш на султаните. Приютени тук, тия семейства успяват да съхранят през пет столетия и националност, и вяра, и език, и обичаи.
Достоверността на това предание, така упорито поддържано от суховци, макар и исторически не проверено, се разказва на длъж и на шир и из околните български села, които чувствуват преимуществото на суховци. От своя страна те съдят твърде своеобразно за истинността на това предание, сочейки на облеклото и на други външни белези и начин на живот. Там ще срещнете твърде често да спират вниманието ви на копринените и спретнати носии на сухоските жени. Не защото в останалите села на тоя край, като: Богородица, Зарово, Висока и др., не носят същите носии, но суховци някак особено изтъкват благородството на един изтънчен вкус към изящното.
Историческата истина около населението на това село, което попада в една крайно неестествена народностна и езикова обстановка, не казва нищо положително. Езикът и традициите му, които го отличават с някои особености дори от българските села из тоя край, хвърлят много догадки относно появата му тук. Някои учени, а и големият славист д-р Облак, откриха и в наречието на Суховци, елементи от оня езиков материал, с който са се обслужвали авторите на азбуката ни – славянските просветители Кирил и Методий, и с което наречие си служат и до днес някои села в Костурско и Солунско.
Ето това беше селото, в което започна да се развива кълбото на моя живот…

Димитър, Михаил, Трендафил и Злата Думблакови с майка им Мария Думбалакова - септември 1900 г.


Михаил Думбалаков. През пламъците на живота и революцията. Том 1. София, 1933, с. 5-7.

Вора  

Posted by Kokice




Вора, Вора, Вораааааа... – викаше някой с все сила, а кучешкия лай доближаваше, сякаш от всички страни. Сигурно кучето е Вора, помислих си, а всички Воровци в планината са страшилища. Страшилището изхвръкна измежду острите камъни пред мен, не дишаше а хриптеше. Или ръмжеше. Или..
Не знам как се описва страхът. Дори не знаех какво изпитвам, изстинаха ръцете ми, въпреки горещината, лицето ми изстина, но нямах време да осъзная смисъла на израза „смръзнах се”. В един следващ миг друго куче изникна, избута Страшилището или Вора, или както и да се казваше то. Закова се на място, после запристъпва, протегна предните си крака и сведе глава, сякаш се протягаше. Ще скочи, мярна се в замръзналите ми мисли. И скочи наистина. Връхлетя ме огромно пухесто и рошаво вълмо, с  мощни лапи, изправи се, натежа, поисках да отстъпя, но от устрема му загубих равновесие и ме повали на земята. Може би в същото време повече усетих, отколкото видях и някаква суматоха, сърдит глас уплашено и запъхтяно извика: Стой бре, Вора, кучийна да та ядат! Стой! Назут бре, магаре!
Кучето, което победоносно беше стъпило върху мен не реагира. Погледна ме, излая..., лаят премина в нещо като скимтене..., което никак не отиваше на тези очи, лапи, зъби и всичко, каквото имах възможност да видя от упор. Наведе се и ме близна. После пак и пак, с пристъпване, гърлени звуци, олигави ме по лицето, косата, дрехите. И тогава сякаш нещо се пръсна в мен, пръсна се страхът на хиляди късчета. Един дребничък старец избута кучето от мен и ми помогна да стана, опипа краката ми и ръцете и главата, да се увери, че нищо ми няма, засуети се, заизтърсва праха от гърба ми. После отстъпи крачка назад, огледа ме и изрече полусърдито: Шо палаш, мори керко, на планин’та сама?!! Ут дека идиш? Си загуби вака?! Ти късна некой от вия магарийна?! Си удри? Ела, върви со менка!
„Вия магарийна” се заиграха едно с друго, бутаха муцуни в мен, махаха опашки, съпроводиха ме до един плет, който ограждаше ниска кошара, лавнаха гръмко и легнаха отпред. Може би едва тогава видях, че въпреки едрия им ръст, шарпланинците бяха още малки, с бебешкия си пух.

Ина Живкова






Посрещането на Цаксирас в костурското село Черешница (Глава от книгата на Благой Шклифов “На кол вода пиехме")  

Posted by Kokice in , ,


Празнично хоро в Черешница

Беше есен на трийсет и седма година, неделен ден. Слънцето още силно печеше. След обед целото село беше собрано на Мафиното гумно. Ние младите мъже бехме облечени со костуми по американски, а старите – во шаечни дрехи. Жените си ги кладоха празничните многоцветни ала франга облекла. Свички бехме на нога и чекахме да дойде во селото областнио управител на Костурско и Леринско Цаксирас, бивш харамия и андартин коляч. Кмет беше Гири Деспин, кладен от астономията[*]. Гири цела седмица мислеше и кроеше планове как да се представи, как да мобилизира селото така, що да се хареса на Цаксирас, да го пофали пред астономията, а астономията да му дари некоя ока зехтин. Той нареди по свички къщи и големи плевни да има гръцко знаме и никой да не ходи на работа освен овчарите и говедаро. Жените рано-рано да почистят улиците от лепешките (говежди изпражнения). От бунищата гнойта да се крени. Псите да бъдат вързани, а бунатисаните[†] стари – затворени дома, защото можели да го помислят за български големец и да се развикат “Да живее България!“ Поляко го кладе на Тумбата да наблюдава кога ке се появи Цаксирас на пъто откъм Костур, да даде хабер и ние да излезиме на крайо на селото да го пречекаме. Тогава общинската канцелария беше во бившио Попов дукян. На нея беше окачен голем портрет на Метаксас во генералска униформа и огромно гръцко знаме. Туку-що обедвахме, помина глашатайо Лябето Чиковски от къща на къща и викаше като луд на български, за да го разберат свички. Освен Гири и Ването, други шпиони во селото немаше и не беше во интерес на Гири да го обади на полицията:
– Има заповед от Гири сега бързо да излезиме на Мафиното гумно. Кученищата да бъдат вързани. Бугарска дума да не се чуе. Който не знае гърцки, устата да си я зашие. Младите ке се фатат хоро да играят. Старите ке гледат отстрани, ке се смеят, ама да не разговарят. Ако чуе Цаксирас, що некой говори български, вода солена ке пие по островите и селото на лошо око ке го зева. Да живее Йоанис Метаксас!
Следобед два-три саати чекахме, докато пристигне Цаксирас. Ние, мъжете, седехме во Стасиното кафене. Девойките и жените на нога го чекаха насред село. Бабите беха седнати на сенка под стрехите на Мафиното гумно и си бърбореха. Гири земята не го държеше. По едно време виде, що баба Мара Стасина влегва во кафенето при синовете си:
- Бабо Маро, ти не си за тука, дома да се стоиш.
- Как така ке ме изтераш от нашио дукян?
- За доброто на твоите синове ти веля. овой, що ке дойде сега, ако чуе да говориш български, и дукяно ке го затвори, и вас ке ве затвори. ходи си дома, легни си на башо.
Горката баба беше бунатисана и не разбираше от дума, не осъзнаваше положението. Гири помоли син ѝ Колето да я заключи дома и човек да има до нея, ама последното желание не беше изпълнено.
- Гъзо ке ми го ядеш, ти ке ме тераш оттука.
Тя често пееше песната на Кузо Блацки, а Кузо Блацки още малко ке го убиваше Цаксирас во Прекопана. Гири сакаше да покаже на Цаксирас, що во селото благодарение на него вече никой не говори български. И жена си Дита, моя първа братовчеда, я остави заключена дома, защото и тя скършена гърцка дума не знаеше.

По едно време Лябето Чиковски задишан от търчане дойде при Гири и вели:
- Идват, идват, се показаха на Тумбата, на Лялькината горница.
Гири го остави кафето недопиено, на нога се найде и викна:
- Свички на Шамова чешма. Когато пристигне до нас, яз ке викна: “Да живее Йоанис Метаксас, да живее Цаксирас, да живее Гърция“. Вие ке ги пляскате ръцете и ке викате “зито“, ама да не речете “жито“, той е влах от Лерин, знае български и ке си помисли що се подиграваме со него.
Ние търгнахме по него. На Шамова чешма бехме собрани над двеста души заедно со учениците, даскало и попо Наки. Цаксирас го водеха около десет момци прекопанци на коне. Като не забелезаха, пришпориха конете и се дигна прах като облак. Ти се мнеше, що цела кавалерия идва. Като доближиха до нас, им дърпнаха юздите и фатиха да спират конете, удавени в пот. Гири се разтърча първ и му зве от ръка на Цаксирас.
- Добре дошъл, господин околийски управител. Да живее Йоанис Метаксас, да живее Цаксирас, да живее Гърция!
Ние свички пляскахме с ръцете и викахме “зито“. Цаксирас като виде учениците наредени во стройни редици, радостен се развика:
- Да живее младежта, надежда и опора на Йоани Метаксас!
Даскало Йосиф заповяда на учениците да запеят националистическата песна “Що барат българите во Македония, що барат варварите сред еленизма“. Пеещем тая и други пени, търгнахме към сред село. Застанахме пред Стасиното кафене. Цаксирас се огледа наоколо, зарадван се изправи на коно и продума:
- Прекопана го сметам като мое родно село, защото прекопанци ме спасиха от дивите български комити. Черешница е до Прекопана и както ги милвам прекопанци, така и вас ве милвам. Вие ми сте во сърцето и кой каквито оплаквания да има от властите, на мене да ги каже. През турско време ве лъжеха българските комити, попове и даскали, що сте били българи. Вие сте чисти гърци, потомци на Александър Македонски. Насила ви принудиха варварите българи да говорите нихнио лайнарски език. Но, ако некой мисли що е българин, да ми го каже без страх, одма ке му дам паспорт да замине за България при дебелоглавците. Фердинанд големио си нос сакаше да го пикне во Солун и си го найде местото. Вие сте македонци, македонците са гърци и Македония е гръцка. Много съм радостен, що го научихте майчинио си език. Генерал Метаксас се грижи свички да си го научат свойо език, затова отвори и вечерни училища. Не сакам да чуя, що некои не посещават училището. Ако некой стар умре и Господ го попита дека сакаш да ходиш во райо или во пъколо, как ке се разберите? Господ български не знае. Ако сака некой во катран да стои вечно во другио свет, нека говори български.
Гири се развика “ние сме гърци“ и свички подир него повторихме неговите думи. Даскало, застанат, пред учениците, ги пита:
- Кой е таткото на Гърция?
- Царо и Йоанис Метаскас.
- Що ке ви даде Йоанис Метаксас като пораснете големи?
- Пушки ке ни даде да се бориме за Велика Гърция.
- Кои са нашите душмани?
- Варварите българи и проклетите турци.
На Цаксирас му стана кефо, фати да ги чука ръцете и да вика: “Да живее младежта“. Гири му предложи да го гостят во селото, да може и той да хапне нещо. На дедо ти Томето му нареди две агънца да изпече. Прекопанци се спротивиха, защото во селото го чекат со казан курбан, за да си спомни за дено, когато курбано беше готов, ама не можеше той да си късне, защото войводата Кузо Блацки со четата си им расипа рахато на андартите и още малко живи да ги фати. И печиво го чекаше, за тая работа Таси имаше грижа. Цаксирас беше среден на бина[‡], църноок. От много търчане по харамийство и преследване на толкова много българи, немаше кога да порасне. От една година беше станат областен управител, весден ходеше по селата да спасява душите на людето да не говорят тоя от Господ покълнат български език, защото водругио свет ад ги чекало. Немаше оставено непосетено село. Прекопанците гъркомани се дрискаха со него от радост. На них им помогна да зеват синор от Олишча и Загоричени. Неговата дума беше закон. На никой не му стискаше да му се спротиви. Йоанис Метаксас му имаше пълно доверие, защото беше андартин и беселия[§].
Пред Стасиното кафене на гумното беше кладен фонограф. Гири побърза и я кладе плочата со песната за хоро:
Македонийо, ти прочута
Александрова страна
Ти прогони българите
и свободна си сега.
Момците и девойките ги подкани да се фатат на хорото. Хорото се разшири на Мафиното гумно. Плочите се сменваха и така хорото не заставаше. Цаксирас литаше от радост. Седна на стол пред кафенето и маса му донесоха. Поръча кафе без шекер. На гърцки се вели шкето. Колето Стасин не знаеше толкова гърцки и му донесе благо кафе. Го кладе на устата си и фати да плюе. Гири се уплаши, що не ке остане доволен от Черешница и на него на лошо око може да го зева. Се завърти към него и му вели:
- Господин Цаксирас, кафеджията беше войник во Мала Азия, се биеше за Велика Гърция. Ама проклето турско гюле падна до него и оттогава не чува добре, оглуша. Треба да му викаш силно на ушите, за да те чуе.
Колето надве-натри направи кафе без шекер и му го донесе. Ракия и вино не се напи. Прекопанците седнаха на отделна маса и пиеха узо. От них само Ильо Мурджов ми беше познат. Никой от них не беше гъркоман. Таси ги изпрати во Костур да го зеват Цаксирас. На Таси му вършеха конете во Прекопана и никой не можеше сбор да му каже.

По едно време баба Мара Стасина го отвори прозорецо и фати да вика “Коле, Коле, ми се сере“. Гири го втресе. Снаха му Фана се разтича и тя отиде при нея. Цаксирас погледна диво към бабата. Гири побърза да му шепне на ухото “не е токмо горката“. Когато Фана отиде при нея, бабата фати да ѝ вика:
- Вие цело село сте излезени сеир да гледате, да се веселите, а мене ме затворихте като луда да съм. Туку да ве видя вие да залудеете. Дип ме отфърлихте, не ме сметате за човек. Добра бех, когато ви ги вършех свичките работи. Ви ги порастех децата и сега не сакате да ме видите. Как са другите баби тамо, па мене не ме сакате! И яз съм от майка родена, и яз имам очи и сакам да пуля. Вие съвсем ме подгазихте, ама ке си го найдете от Господ. Що било то, цело село да гледа как играт младите, яз дома затворена да стоя.
- Майко, во селото е дойден най-лошио андартин. Ти гърцки не знаеш. Ако ти избега некой лаф, къщата ке ни я затвори. Той е от тия, що колеха во Загоричени и блачени що ги заклаха. Разберваш или не разберваш, от турско по-лошо е – тихо ѝ говореше на ушите при затворени прозорци.
- Ами дека е Кузо Блацки войводата, да му я види сметката?
- Кузо Блацки е отепан, ти ми разказваше тая работа.
- Ами другите комити?
Фана я заключи вратата, седна до нея и двете започнаха да пеят тихо песента за Кузо войвода:
Войводата Кузо Попдинов (Кузо Блацки)

Шо чудо стана во село Прекопана,
во село Прекопана, леринска кааза.
Ка ми припаднале гърцки андарти, гърцки евзони.
Свичките селяни во стред село
до и упитве и разпитве
дека е Кузо войводата.
Тия му казая “Кузо не е тука,
Кузо е горе, горе на балкана“.
И ми поръчая девет погачи,
девет погачи и седум агънца,
седум агънца и три ведра млеко.
Колко седная, горки ми андари
млеко да пие, погачи да кърше,
погачи да кърше, месо да яде.
И ми излезе Кузо войводата
со неговата чета бугарска,
горе от балкана, от Вич планина.
Фати да плюска по тия андари.
Горките гърци свичко оставия,
свичко оставия за Кузо войвода,
за Кузо войвода и неговата чета.

Надвор на гумното хорото продължаваше да се шири. Гири го фати за ръка Цаксирас и го кладе на танецо. Ицо Стасин не се търгаше от фонографо. Плоча след плоча ги менваше. Като завърши хорото, Гири първ започна да ги чука ръцете и да вика що му глас държи:
- Да живее Цаксирас!
По него ние свички чукнахме ръцете си и викахме “Да живее Цаксирас!“ Той мощне весел седна на столо до масата, си го извади часовнико от джебо и го погледна, велещем на момците от Прекопана: “Време е да търгниме, ме чекат моите спасители во Прекопана со курбан, погачи и печиво“. Ние го проводихме до Ридо и се върнахме во кафенето. Гири остана мощне доволен от посрещането. Когато во кафенето беше Гири, ние на гърцки говорехме. Се пазехме от него като дявол от тамян. Можеше да не изнудва – “Ако не ми дадеш ово – това, ке те обадя на полицията“. От Гири свичко се очакваше. Само за крадене немаше сърце. По маменето друг като него немаше. Еднъж идва при мене и ми вели: “Ке ми дадеш десет оки сирене, ке ти я дам ливадата на Мерата да я покосиш“. Яз му дадох. Отивам, я кося ливадата и го исушавам сеното. Идва Митра Търпчинова и ми се кара:
- Гири ни я има дадено на нас ливадата да я покосиме, защото му дадохме сирене. Ти защо ни я покоси?
- Ами и яз му дадох сирене за ливадата. Ако идвахте по-рано да я покосите, вие ке бехте късметлиите. Сега догодина. Само побързайте стрино, може да му я даде и на некой друг.



[*] полицията
[†] склерозиралите
[‡] ръст
[§] лош човек

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ЕТНИЧЕСКАТА СИТУАЦИЯ В ДЕВОЛСКИЯ КОМИТАТ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ  

Posted by Kokice

Останки от римския град Хераклея Линкестис до днешна Битоля

     Деволски комитат обхващал най-югозападната част на българските земи през втората половина на IX в. Днес тази територия се намира в пределите на Р Македония, Албания и Гърция. Районът най-вероятно е завладян по времето на кана сюбиги Персиян (836–852). Основание за това дава фактът, че към момента на покръстването той със сигурност е бил български, безспорно свидетелство, за което е надписът от Балши (Бешевлиев 1992б: 151–152). За княз Борис І (852–889) в историографията е утвърдена тезата, която е в пълен унисон с наличните извори, че във всичките си военни действия е претърпявал неуспехи, което означава, че е малко вероятно именно той да е завладял тази обширна област. Със завладяването на Югозападна Македония и Централна Албания българите си осигурили излаз на Адриатическо море. Но излазът на море не е причината за българската експанзия, тъй като българите през периода изпитвали пълна апатия към морето и свързаните с него дейности (Станев 2007: 3–10). Чрез това си действие българите достигали околностите на важния византийски град Драч, който по това време е и център на едноименната тема. Така те прекъснали сухопътната комуникация между него и Солун по стратегическия път Вия Егнация, както и с крепостите по брега на Епир, т.е. българите се вклинили във византийските територии в тази част на Балканите.
     Във връзка с потушаването на бунта срещу покръстването, от изворите е известно, че България е била разделена на 10 провинции, наречени комитати (Бертински 1960: 287). По това време държавата обхващала почти цяла България, цяла Румъния, част от Молдова, най-югозападната част на Украйна, Източна и Централна Сърбия, Косово, цяла Р Македония, южната част на Албания и част от Северна Гърция (фиг. 1). Това означава, че всеки един от въпросните комитати е обхващал значителна територия. За югозападните български земи има данни за два комитата – Брегалница и Девол. Брегалнишкият комитат се споменава

Фиг. 1.
в Мъченичеството на Петнадесетте тивериуполски мъченици (Теофилакт 1994б: 69,37; 70,39; 71,40; 75,47) и Наръшкия надпис (Бешевлиев 1992б: 183), а Деволският – в Житието на св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски (Теофилакт 1994а: 31,ХVІІ.53; 32,ХVІІ.54). Границата между тях не е ясна, но предвид природните дадености най-вероятно това е била р. Вардар или по-скоро планинските масиви западно от нея. Център на Деволския комитат е бил Девол, дн. Югозападна Албания. Самият Девол не е безспорно локализиран, но без никакво съмнение е бил в горното течение на р. Девол, някъде около дн. град Корча (Николов 2005: 190; Пентковский 2016: 79–81). Именно тук през 886 г. княз Борис е изпратил Климент, като за център на неговата дейност бил определен Девол, а отделно му били подарени и две места за почивка – в Главиница, дн. Балши, и в Охрид (фиг. 2). На въпроса защо именно тук е бил пратен Климент, няма еднозначен отговор (Илиев 2010: 75–83).

Фиг. 2.

     В края на VI – началото на VII в. Балканският полуостров е бил арена на масирани аваро-славянски нашествия. В резултат на това византийската власт почти навсякъде била унищожена, а старото местно население избито, прогонено или отвлечено. В началото на VII в. започнало масовото славянско заселване. Най-много сведения има за славяните около Солун. Опитите на тези племена да превземат града са подробно описани в Чудесата на св. Димитър Солунски. Три от споменатите там племена впоследствие са влезли в Деволския комитат (фиг. 2).
     Най-много сведения има за драгувитите (Dujčev 1964: 215–221; Томоски 1996: 195–203). Това племе е обитавало района между Солун и Верия и през 904 г. все още пазило племенната си обособеност, като една част от него била подчинена на ромеите, а другата – на българите (Йоан Камениат 1964: 22). Границата в този участък през 904 г. е известна благодарение на надписите от Наръш и Вардаровци (дн. Аксиохори) (Бешевлиев 1992б: 183–185; Николов 2014: 825–836). За тези надписи е изказана тезата, че са били издигнати преди превземането на Солун от арабите, т.е. преместването на българската граница в южна посока е станало преди, а не вследствие на завладяването на града от арабите (Shepar 1989: 12–13; Шепард 2007: 93–94; Георгиев 1999: 102–103; Лешка 2011: 417–422). Важното в случая е, че надписите много точно подкрепят думите на Йоан Камениат, според когото още преди превземането на Солун част от живеещите в околностите му драгувити били под властта на българите. В надписите като областен управител е посочен комит Дристър, за когото от Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици знаем, че по времето на цар Симеон е бил комит на Брегалница. Следователно тези драгувити, които през първите години от управлението на Симеон били завладени от българите, попадали в обхвата на Брегалнишкия комитат. Тъй като точният обхват на обитаваната от тях територия не е известен, не е изключено част от тях да са живеели и северозападно от Верия, което означава, че отделни групи попадали и в рамките на Деволския комитат.
     Много по-сложно е положението с берзитите. Те се споменават за първи път като участници в голямото нашествие през 614/615 г. и последвалата втора обсада на Солун (Чудесата 1960: 129). Берзитите отново и за последен път се появяват в изворите през 774 г., когато кана сюбиги Телериг (766–777) изпратил 12 000-на армия с цел да ги пресели в България (Теофан 1960: 274). В тези две сведения не се съдържат географски маркери, с изключение на нелокализираната местност Литосория (1), където българите били разбити. В историографията отдавна се е наложило мнението, че берзитите обитавали земите на Кичевско, Охридско и Битолско. Единственият аргумент в подкрепа на тази теза е фактът, че този район през XIX–XX в. се е обитавал от българската етнографска група „бърсяци“ (Šafařik 1865: 76–77; Дринов 1971: 75; Иречек 1999: 122, 144; Златарски 1918: 230; Мутафчиев 1998: 56; Петров 1981б: 45; Примов, Цанкова-Петкова 1981: 128; Ангелов 1981: 145; Гюзелев 1999: 119; Димитров 2001: 34; Панов 1979: 123–124; Панов 1979–1980: 137, 139; Панов 1986: 185; Поповиђ 1987: 115; Аџиевски 1994: 23; Ѓорѓевска 2007: 172; Кузман 2016: 143; Петровски 2016: 15). Тя се споменава за първи път през ХІХ в. и не може да се каже колко е стара (Григорович 1978: 166; Кънчов 1970: 321; Трайчев 1941: 6). Правени са опити с берзитите да се свържат различни археологически паметници. Така например Б. Бабич свързва берзитите с културата Комани-Круя (Бабиќ 1995: 161–163), като некрополи, принадлежащи към тази култура са открити в Охридско и Стружко, а М. Русо приема, че с берзитите и по-точно с техния княз Акамир е свързано съкровището от Врап, в дн. Централна Албания (цитиран тук по Станилов 2006: 110), но и двете тези с основание не се приемат от останалите изследователи.
     Макар и доминираща в историографията, тезата за локализация на берзитите в района на Кичево, Охрид и Битоля далеч не е безспорна. Според Ив. Микулчич берзитите са идентични с велегизитите, т.е. са обитавали Тесалия (Микулчиќ 1996: 28), но против тази теза е фактът, че берзитите и велегизитите в един и същ извор са посочени като различни племена (Чудесата 1960: 129). Й. Херман свързва името им с град Верия (българския Бер) и съответно трябва да се локализира около него (Херман 1982: 22). Тази локализация обаче влиза в противоречие с данните на Йоан Камениат, че около Бер са живеели сагудатите (Йоан Камениат 1964: 22). Според Флорин Куртя Берзития е била между Струма и Марица (Curta 2012: 64), а М. Младенов я поставя в Родопите (Младенов 2016: 235). Изказано е съмнение и от филологическа гледна точка, че берзити и бърсяци не са свързани (Vasmer 1970: 85–86; Конески 1989: 67).
     Към настоящия момент няма сигурни писмени и археологически данни, които да позволят берзитите да бъдат безспорно локализирани. Това се отнася с пълна сила и за утвърдилата се теза, че са живеели в района на Кичево–Охрид–Битоля. Против това е и фактът, че Куберовите българи и водените от тях потомци на депортираните ромеи се настанили в района на Прилеп и за изхранването им византийският император наредил на драгувитите да им предоставят храни. Това е едно косвено, но сигурно свидетелство, че в района, в който Кубер се настанил, е имало незначително като демографски потенциал население. И накрая – археологическите данни за момента не потвърждават наличие на някакво по-значимо славянско население в земите, за които традиционно се приема, че били обитавани от берзитите (Рашев 2007: 92). В това отношение районът не представлява изключение от други части на дн. Р Македония, където следите от славянско население през VII –IX в. са твърде оскъдни (Дончева-Петкова 1995: 89–108; Манева 1995а: 64; Микулчиќ 1996: 28; Белдедовски 1996: 174; Рашев 2007: 97). Към настоящия момент не може да се даде сигурен отговор на въпроса къде са живеели берзитите. Предвид факта, че през 774 г. опитът

Фиг. 3.

на Телериг да ги депортира е провокирал ромеите да нападнат нахлулите българи, показва, че берзитите живеели в непосредствена близост с територии, обхванати от ромейската реконкиста. В тази връзка, като се има предвид разположението на славянските племена западно от Солун, а именно драгувитите и сагудатите, както и фактът, че към момента няма основание да са разположени в района на Кичево–Охрид–Битоля, възниква въпросът, дали берзитите не са живеели пò на юг, примерно в района на Лерин, Костур или Преспа, т.е. в южната част на по-късния Деволски комитат. Разбира се, това е предположение, което към момента не може да бъде доказано.
     Третото славянско племе – ваюнитите, се споменава през 615 г. във връзка със споменатото по горе заселване на славяните (Чудесата 1960: 158). За него се приема, че се е настанило установило в Южна Албания и дн. Северозападна Гърция (Soustal 2004: 20; Коматина 2016: 84-90). Тъй като тази локализация се базира на извори и най-вече на средновековното име на областта, то тя не се оспорва в историографията.
     На базата на писмените данни и топонимите отдавна е изказано предположението, че през Ранното средновековие в Южна Албания е съществувал много мощен славянски етнически клин (Гюзелев 2004: 10–13). Много добра представа за него дават топонимите със славянски произход (Селищев 1931: 336–351; Асенова 2003: 378–384) (2) (фиг. 3). След завладяването на района от българите това население се е българизирало, свидетелство за което са както изворите от Х в. насетне (Гюзелев 2004: 13–18), така и няколкото села с име от типа Булгари/Булгарец. В края на XI – началото на XII в. районът силно е пострадал в резултат на норманските нашествия, което довело до рязко намаляване на местното славяноезично население. Малкото останали българи през следващите векове били постепенно асимилирани от заселващите се тук по същото време албанци (Гюзелев 2004: 20–22). Това означава, че запазените славянски топоними в огромната си част са с ранносредновековен произход, въпреки че някои от тях може да са възникнали по-късно, например от по-късно заселили се български групи (Гюзелев 2004: 35–36).
     Освен топонимите и писмените данни, славянското присъствие тук се доказва и от археологическите данни. Макар че районът, както изрично казват някои археолози, е много слабо проучен от гледна точка на Ранното средновековие (Hoti 2000: 293), на няколко места са открити гърнета, правени на ръка и украсени с врязани линии. Такива има в Рехове (Aliu 1986: 230) (фиг. 3.1), с. Symizë (фиг. 3.2), пещерата Podës (фиг. 3.3), Kuçit të Zi (Aliu 1986: 215–249) (фиг. 3.4), Пискова (Bodinaku 1983: 231) (3) (фиг. 3.5), Саранда (Lako 2002: 283–316) (фиг. 3.6) и Byllis (Beaudry 2002: 682, Fig. 17 А, В) (фиг. 3.7). Тази керамика е сигурна индикация за славянско присъствие. Важното в случая е, че има съвпадане на района на разпространение на тази керамика и на най-висока концентрация на славянски топоними. Фактът, че в Централна и Южна Албания през Ранното средновековие е имало значително славянско население, което явно е преобладавало, е може би обяснението на това, че именно тази област е била овладяна от българите и впоследствие е влязла в най-западната част на Деволския комитат. Няма данни за обстоятелствата, свързани с това завладяване, но би могло да се допусне, че поради наличието на компактни славянски маси районът не е бил обхванат от ромейската реконкиста, което е позволило на българите да го завладеят.
     В края на VII в. в Прилепско-Битолското поле се настанили Куберовите българи (Чудесата 1960: 158–166) (фиг. 4). Това заселване многократно е привличало историографския интерес (Милев 1910: 557–586; Иванов 1917: 113–117; Златарски 1918: 148–151; Фехер 1928: 89–97; Мутафчиев 1998: 69–70; Charanis 1970: 229–247; Ангелов 1981: 190–195; Петров 1981а: 106–108; Поповиђ 1987: 114–126; Петров 1981в: 186–192, 296–309; Войнов, Тъпкова-Заимова 1982: 47–56; Бешевлиев 1984: 47–56; Юрукова 1980: 5–12; Иванова 1987: 42–48; Бешевлиев 1992а: 11–27; Каймакамова 1993: 35–46; Павлов 1994: 96–101; Аџиевски 1994: 24–28; Божилов 1995: 14–15, 322–324, 327–329; Микулчиќ 1996: 32–33; Николов 1997: 67–75; Венедиков 1998: 52–66; Гюзелев 1999: 93–94; Павлов 2000: 10–20; Димитров 2001: 37–42; Тодоров-Бемберски 2002: 22–23; Бакалов 2003: 186–187; Jанковић 2007: 58–61; Атанасов 2015: 264–265), като крайно оскъдните данни и емоционални пристрастия довеждат до доста свободни интерпретации. Така например в българската историография се акцентира на прабългарите в състава на дошлата група, като участието на ромеите обикновено се пренебрегва. На заселването на Куберовите българи се гледа като изграждане на втора българска държава, която в дългосрочен план предопределила българската експанзия в района и българизирането на македонските славяни, а с потомците на Куберовите българи се свързват някои събития дори от Х в. Коренно противоположна е позицията в македонската историография, където често пъти деликатно се пропуска фактът, че в извора Кубер и голяма част от хората му изрично са посочени като българи (Панов 1979: 134–135; Томоски 1996: 198), а в някои случаи този твърде „неудобен“ факт просто се пропуска (Историја 1969: 83–93).
Марковите кули до Прилеп

     Въпреки че като цяло се е утвърдило мнението, че Керамисийското поле е в района на дн. Прилеп, понякога са изказвани и алтернативни мнения, че това е било някъде около Солун (Аџиевски 1994: 26–28; Jанковић 2007: 58–61).
     Интересен е въпросът за етническия състав на групата, дошла с Кубер. В Чудесата на св. Димитър Солунски изрично се казва, че инициативата за въстанието е на депортираните ромеи. В целия следващ разказ се говори най-вече за тях, от което остава впечатлението, че те са били основната част от групата, заселила се в Керамисийското поле. Разбира се, трябва да се има в предвид, че изворът е византийски, което означава, че и ромеите ще бъдат обект на по-засилен интерес от страна на автора. Характерът на данните е такъв, че не позволява дори в приблизителна степен да се прецени както общият брой на дошлите с Кубер, така и съотношението на отделните етнически групи. Може да се допусне, че освен ромеи и българи е имало и славяни. Свидетелство за това е фактът, че Мавър, който бил дясната ръка на Кубер, е знаел „нашия език, както и езика на римляните, на славяните и на българите“ (Чудесата 1960: 160–161). Сведението, че Мавър е говорил гръцки и латински, показва, че самите ромеи не са били хомогенна общност. Това не трябва да ни изненадва, тъй като предците им били отвличани от всички части на Балканите.
     Какво станало с Кубер след провала на реалния или мним (Павлов 2000: 14) опит за превземането на Солун? От извора става ясно, че дошлите с него ромеи избягали към византийските предели, но какво се е случило със самите българи? Това е въпрос, на който всичките отговори са с голяма степен на условност.

Фиг. 4.

Кубер повече не се появява в изворите, а неговите българи за последен път се споменават в Мадарския надпис Ic, свързан със събитията от 705 г. (Бешевлиев 1992б: 103–109). Фактът, че в Чудесата на св. Димитър Солунски са отделени много страници на опита за превземане на Солун, но не споменава и ред за покоряване на Кубер, показва, че той е останал независим. Това автоматично отхвърля тезите, които свързват по-сетнешната му съдба със заселване на византийска територия. С пълна сила това се отнася и за планината Хортач, която според Бешевлиев вероятно трябва да се идентифицира със споменатите в надписа Кисинии (Бешевлиев 1992б: 105), но тази интерпретация е оспорена (Павлов 2000: 15). Планината Хортач е в непосредствената околност на Солун, покрай важния път Вия Егнация. В района са живеели струмяните и ринхините, които само няколко години по-рано са създали сериозни проблеми на ромеите, включително и опит да превземат Солун, и предвид това не е логично именно тук да бъдат настанени враждебно настроените Куберови българи. Освен това в този момент властта на Византия в тази част на Балканите се свеждала до Солун, тънката крайбрежна ивица по брега на Бяло море и няколко крепости по крайбрежието на Гърция и Далмация, т.е. имало е достатъчно място, където Куберовите българи в случай на военен неуспех да се оттеглят, без да е било нужно да се подчиняват на империята. Най-разпространеното мнение е, че те останали в района на Керамисийското поле, където били асимилирани от местните славяни. Археологическите данни към настоящия момент също не допринасят за изясняването на проблема. Въпреки правените многобройни опити, сигурни паметници, свързани с Куберовите българи, все още не са идентифицирани (Рашев 2007: 91–92, 97). През 1986 г. австрийският учен Й. Вернер публикува изследване върху съкровището от Врап (дн. Северна Албания), което той свързва с Кубер (4), а предметите интерпретира като част от съкровището на аварския каган, което българите успели да ограбят. Малко по-късно става известно още едно съкровище, това от Ерсеке (дн. Южна Албания). През следващите години тези две съкровища са обект на активна дискусия свързана с датировката, произхода и интерпретацията им (Станилов 2006: 106–156; Тотев, Пелевина 2011: 32–52). Тезата на Вернер по разбираеми причини намира широк отзвук в България, като в нейна подкрепа се изказват редица учени, а Ст. Станилов я доразвива, като стига до извода, че съкровището е било продукт на придворното ателие на Кубер. След разгрома на Кубер от ромеите част от хората му се оттеглили в албанските планини, като занесли със себе си съкровищата, а друга – в Дунавска България, където се откриват коланни гарнитури с идентичен стил (Станилов 2006: 140–142). Оттегляне в Централна и Южна Албания на базата на съкровищата се приема и от македонския археолог И. Микулчич (Микулчиќ 1996: 33). Срещу обвързването на тези съкровища с Кубер се изказва Р. Рашев (Рашев 2007: 91). Към посочените от него проблеми трябва да се добави една съществена слабост от историческа гледна точка, а именно – Врап се намира в дн. Северна Албания, в ареала на културата Комани-Круя, която се свързва с оцелялото късноантично население. От друга страна, Врап е само на 30 км по права линия от Драч, т.е. в непосредствена близост до една от основните византийски крепости на Балканите. Предвид тези факти трудно може да се приеме, че Куберовите българи са се заселили там. Около съкровището от Ерсеке съществуват твърде много неясноти (Станилов 2006: 110) и поради това към момента е безпредметно да се коментира.
     С Куберовите българи са свързани няколко гроба от местността Млака край дн. с. Дебреще, Прилепско (Микулчиќ 1996: 32–33). Те не са публикувани, а връзката им с тях се аргументира с приложения обред – трупоизгаряне. Този обред се среща по различно време и при различни народи и при положение, че не са публикувани, нито са дадени подробности около тези гробове, то е безпредметно да бъдат коментирани (Рашев 2007: 91). Интересна е тезата, че някои елементи на културата Комани-Круя, които показват контакти със степите на Северното Черноморие, са донесени именно от население, дошло заедно с Кубер (Манева 1992: 14). Дали това са били конкретно българи, дошли с Кубер и оттеглили се на територията на културата, или потомците на депортираните ромеи, дошли с Кубер и които съгласно Чудесата на св. Димитър десетилетия наред са се смесвали с българи, авари и други варвари и съответно възприели елементи на тяхната култура, за момента е трудно да се каже. Логично е обаче, при положение че дошлите с Кубер потомци на депортираните ромеи започнали да бягат към Солун, други да са бягали на запад към територията, обитавана от носителите на културата Комани-Круя, и Драч. Според сръбския археолог Д. Янкович, заселването на Кубер в Македония (според него в района на Солун) е станало около 662 г., като с него е бил и Алцек. След неуспешния опит да превземат града Куберовите българи се придвижват на запад в посока Адриатическо море и оттам по крайбрежието, като опустошили територията, през която преминават, достигнали до Италия и там са се заселили (Jанковић 2007: 58–61), но тази хипотеза влиза в противоречие с изворите.
     Анализът на предполагаемите археологически следи от Куберовите българи показва, че трябва да бъдат отхвърлени. За момента те остават археологически недоловими (Рашев 2007: 97). Това е ясна индикация, че като абсолютна бройка те са били малка група. Каква е била тяхната съдба, не може да се каже.
     Третата група население, което обитавало интересуващата ни област, спада към носителите на археологическата култура Комани-Круя (фиг. 5). Въпреки че тази култура е отдавна известна (Popović 1984: 181–243; Бабиќ 1995: 153–182; Jанковић 2007: 19–27; Filiposki 2010: 68; Curta 2013: 145–214), в българската историография практически не ѝ се обръща внимание. Името си е получила от два некропола в дн. Северна Албания, където е идентифицирана и са очертани основните ѝ характеристики. Културата се датира в VII–IX в. и обхваща Северна Албания, като на север се простира по Далматинското крайбрежие.
     От нея са проучени преди всичко некрополи, чиито основни характеристики са цистовови, т.е. оградени и покрити с каменни плочи гробове, които често пъти са ползвани дълго време и в един гроб са погребвани по няколко човека. Инвентарът се състои от накити – наушници, фибули, ажурни висулки, колани, оръжие – стрели, копия, бойни брадви, кани и гърнета. За етническата идентификация на носителите на културата Комани-Круя са изказани различни хипотези – илирийско нелатиноезично население (протоалбанци), славяни (берзити), славяно-алани, Куберови българи, ромеи със славянско влияние, ромаиоите на Константин Багренородни (Filiposki 2010: 69–72). Най-популярна е тезата, че носителите на културата са потомци на местното късноантично, т.е. византийско население, което е силно повлияно от различни варвари и най-вече от славяни и авари (Манева 1992: 14; Манева 1995б: 130; Микулчиќ, Лилчиќ 1994: 262; Дончева-Петкова 1995: 94; Filiposki 2010: 68; Curta 2013б: 49–70). Това население в една или друга степен е запазило връзките си с Византия. Нещо повече, дори Драч, един от оцелелите анклави на византийската власт по крайбрежието на Адриатическо море и център на тема от IX в., е попадал в ареала на тази култура, свидетелство за което е един некропол (Curta 2013а: 185–186). Както вече се спомена, от тази култура са проучени основно некрополи и не е ясно дали ареалът ѝ се покрива напълно с териториите, в които византийската власт се е запазила или възстановила в един по-късен момент. Този проблем може да се реши само след проучване и на крепостите. В тази насока е много интересно едно сведение от края на IX – самото начало на Х в., оставено ни от Лъв Хиросфакт, в което той се хвали, че спасил 30 крепости в района на Драч, които били завладени от българския цар Симеон (893–927) (Лъв Хиросфакт 1961: 183). Това сведение показва, че поне в края на IX в. една значителна част от ареала на културата Комани-Круя в дн. Северна Албания е била обхваната от византийската власт.
     През късната античност територията, върху която през VII–IX в. се разпростира културата Комани-Круя, е с население, говорещо различни езици – латински, гръцки, илирийски, а през Средновековието тук са живеели основно албанци (потомци на нероманизираните илири) и власи (потомци на латиноезичното късноантично население). Поради тази причина на въпроса за етническия характер на носителите на културата не може да се отговори със сигурност, като най-вероятно в отделните райони носителите ѝ са говорили различни езици – илирийски и латински. От тази гледна точка идентифицирането ѝ като култура на оцелялото късноантично население, без да се търси етническа характеристика, изглежда най-правилно. Интересна подробност е, че в ареала на тази култура в Северна Албания славянските топоними са многократно по-малко, отколкото в Центална и Южна Албания (Popović 1984: 212, fig. 16; 215, fig. 17). Най-югоизточната периферия на културата Комани-Круя обхваща най-западната част на дн. Р Македония. До момента тук са известни следните паметници, свързани с нея:
– Охрид, местността Св. Еразмо, некропол (фиг. 5.1). Намира се на 5 км северно от Охрид, на пътя за Струга. Името на местността е от разположената в нея късносредновековна скална църква „Св. Еразъм“ (5). Некрополът е върху руините на ранновизантийска църква. Проучени са 124 гроба. Ориентация север–юг, с отклонения на североизток и северозапад, като някои от гробовете са много богати – глинени съдове, фибули, токи, накити, ножове, стрели, торкви и т.н. Датировка – до ранния IX в. Не е публикуван напълно (Манева 1992: 181; Curta 2013: 182);
– с. Орман, м. Козлук, в северния край на Охрид (фиг. 5.2). Керамика и една брадва (Манева 1992: 181);
– с. Оровник, Охридско, м. Над село (фиг. 5.3). Материали, свързани с културата Комани-Круя (Манева 1995б: 130);

Фиг. 5.

– с. Требище, Охридско (фиг. 5.4). Селото е на 3 км северно от село Оровник. Открита е тока, която се датира от първата половина на VII в. (Curta 2013а 159);
– с. Радолища, Стружко, м. Цигански гробища (фиг. 5.5). Селото е на 5 км западно от Струга. На 0,5 км източно от него е открит некропол, проучен през 1957–1980 г. Разкопани са 136 гроба, разположени върху руините на ранновизантийска църква. Най-ранните гробове са с ориентация север–юг и североизток–югозапад, а по-късните запад–изток. И двата вида са цистови. Гробовете, ориентирани север–юг, имат глинени съдове и накити – обеци, торкви, фибули. Датировка VII–VIII/IX в. Некрополът не е публикуван напълно (Манева 1992: 224; Curta 2013а: 182–183).
     Изолирано далеч на изток от тази компактна Охридско-Стружка група са няколкото цистови гроба от Прилеп, м. Караташ (на хълма Баба) (фиг. 5.7), в които са открити 3 от характерните за културата Комани-Круя фибули (Манева 1995б: 130; Curta 2013а: 183).
– с. Виничани, Велешко. През 1959 г. са проучени цистови гробове, частично публикувани. Изказано е предположение, че са свързани с културата Комани-Круя (Curta 2012: 71), но дадените аналози са по-късни и затова тази интерпретация остава под въпрос.
     Към тези обекти и находки трябва да се добавят и няколко византийски фибули, случайни находки, които са индикация за това, че местното население е поддържало връзки с Византия. Такива са открити в дн. Северозападна Р Македония – с. Горно Чайле (Гостиварско), с. Стенче (Тетовско) и с. Йегуновце (Тетовско) (Микулчиќ 1996: 31) (фиг. 5.8–10). Тези макар и случайни находки индикират, че в бъдеще, с увеличаване на проучванията, ареалът на културата Комани-Круя може да се разшири и да обхване и този район.
     С оцелялото късноантично местно население трябва да се свърже и един гроб, открит при с. Стенье, Голямо Преспанско езеро, остров Голем град (фиг. 5.6). Гробът (№ 63) е с ориентация запад–изток, ограден е с камъни и в него е намерена обеца с паралели във византийска среда VII–VIII в. (Битракова-Грозданова 1985–1986: 105–106). На този остров при археологически разкопки е открита и бронзова монета на византийския император Константин IV (668–685). Тези две находки са сигурна индикация за наличие на оцеляло късноантично население.
Материали, свързани с културата Комани-Круя в най-западната част на Р Македония, са безспорно свидетелство за оцеляването на част от късноантичното население. Това, което е характерно за некрополите на тази култура и което важи с особена сила за тези от дн. Западна Македония, е, че в тях се наблюдават редица черти, които са в разрез с християнския погребален обред, като например ориентацията север–юг, наличие на оръжие, глинени съдове и т.н. Наред с това сред материалите се откриват и такива, които имат аналози във варварския свят – в Панония и в степите на Северното Черноморие (Манева 1992: 14). Това не трябва да е изненада, като се има предвид, че, от една страна, е възможно през късната античност християнството съвсем повърхностно да е навлязло сред селското население в този изолиран район (6), а от друга – откъсването му от останалите части на Византия и унищожаването на църковната мрежа в хода на варварските нашествия през втората половина на VI – началото на VII в. Наличието на елементи, свързани с варварите в Панония и степите на Северното Черноморие, е лесно обяснимо, ако приемем, че сред оцелелите местни жители са се влели и част от ромеите, дошли с Кубер през 80-те години на VII в. (Манева 1992: 14). Съгласно Чудесата на св. Димитър Солунски Кубер и хората му са се заселили в Керамисийското поле, което се идентифицира с района на Прилеп, а източната периферия на културата Комани-Круя достига почти дотук. Всъщност по-горе се спомена, че в Прилеп има следи от тази култура, което пък съвсем основателно повдига въпроса, дали тези следи не са именно оставени от ромеите на Кубер?
     Наскоро материалите, свързани с културата Комани-Круя в дн. Западна Македония, бяха разгледани в исторически контекст от македонския историк Тони Филипоски (Filiposki 2010: 67–80). Той обръща внимание, че този район е покрай трасето на стратегическия път Виа Егнация, тръгващ от Драч, преминаващ през Солун и достигащ до Константинопол. Много интересна е констатацията, че в самия Охрид, въпреки многогодишните разкопки, до момента не са открити материали, свързани с културата Комани-Круя, макар че само на няколко километра северно от града са обектите при Св. Еразмо, с. Ораман и с. Оровник. Това са некрополи и той задава въпроса: къде са се намирали селищата им? Според Филипоски те трябва да се търсят в разположените в непосредствена близост крепости Кулище и Градище, които до момента не са проучвани. Ако при бъдещи разкопки там се открият материали, свързани с тази култура, и предвид липсата на такива в Охрид, то би могло да се приеме, че жителите на Лихнида в края на късната античност са напуснали града и са се преселили във въпросните крепости, които, бидейки върху високи хълмове в близост до планината, са много по-удобни за отбрана (Filiposki 2010: 77). Липсата на материали от VII–VIII в. в Охрид се потвърждава от проучвания и през последниге години (Кузман 2016: 143).
     Наличието на значителна група късноантично ромейско население в района на Охрид и Струга, което по археологически данни е оцеляло до началото на IX в., без да може тази дата да се прецизира, повдига въпроса, дали не е било заварено от българите при завладяването на района през първата половина на същия век? Всъщност по-точният въпрос е, дали между изчезването на това население и установяването на българска власт има някаква връзка? Както се каза в началото, писмените извори не съдържат данни за времето, нито за обстоятелствата, при които тези земи били завладени. Като се имат предвид данните, свързани с овладяването на източната част на Горнотракийската равнина от българите няколко десетилетия по-рано, които показват целенасочена демографска политика, а именно етническо прочистване на района – т.е. прогонване и депортиране на местното население (7), възниква въпросът, дали изчезването на носителите на културата Комани-Круя в Охридско-Стружкия район в началото на IX в. не е следствие от завладяването на района от българите и последвалото етническо прочистване? В подкрепа на това предположение е фактът, че тази политика е била традиционна за българската държава, както се вижда и от по-късните действия на българските царе Симеон и Самуил (997–1014) (8).
     Не е изключено част от населението, носител на културата Комани-Круя, да е оцеляла или да се е завърнала впоследствие по родните си места. Единственият аргумент в това отношение е присъствието на охридския епископ Гаврил на т.нар. Лъжлив Фотиев събор през 879–880 г. Това показва, че той е бил на пряко подчинение на Константинополската патриаршия, т.е. към момента на покръстването тук е имало заварена от българите епископия, което предполага и наличие на някакво, макар и съвсем минимално, паство. Може би именно това е и причината Климент да измести центъра на своята дейност от комитатския център Девол, където бил пратен от княз Борис, в Охрид. В Охридския епископ той е виждал заплаха, реална или не, и с присъствието си се е опитал да го неутрализира.
     Прогонването и депортиранането са били само единият аспект от демографската политика на българската държава. Другият е бил колонизиране на население от старите български предели в новозавоювани стратегически важни райони. В това отношение изворите са категорични – и завладяването на Трансилвания в началото на IX в. (Деяния 2001: 25–26), и завладяването на източната част на Горнотракийската равнина в периода 812–816 г. са били съпътствани от мащабна колонизация, в която, както изрично посочват изворите, основно място са заемали славяните (Станев 2011б: 433–452). Може би именно с това ще трябва да се обясни и констатираният в археологическите изследвания факт, че територията на дн. Р Македония през VII–VIII в. е била много рядко населена, а през IX в. има рязко нарастване на населението, като организирана от българската държава колонизация е едно от най-логичните обяснения (Рашев 2007: 98). Тук обаче трябва да се има предвид, че заселването на славяните на Балканския полуостров не приключва в началото на VII в. Има данни за по-късни заселвания, включително и в края на IX – началото X в., когато в българските земи се заселват големи групи славяни, мигрирали от Великоморавия в резултат на унищожаването ѝ от унгарците (Житие Наум 1995: 168; ГИБИ: 215–216). В края на IX в., станала и една много мощна вътрешна миграция. Вследствие на унгарските нашествия гъстонаселените земи между Дунав и Карпатите били обезлюдени. Унгарците отвлекли населението и го продали на ромеите, които по-късно били принудени от цар Симеон да го освободят. Но освободените българи не се завърнали в старите си земи. При това положение е логично да се допусне, че то било заселено в други, много по-слабо населени територии. Като един от потенциалните райони за заселване е именно Македония (Станев 2008: 9–24). За населението в земите между Дунав и Карпатите, на базата на езическите некрополи, съвсем сигурно може да се каже, че в основната си част се е състояло от българи (прабългари). Дали именно заселването на групи от това смесено славяно-българско население в югозападните български земи, и частност Деволския комитат, не е изиграло ролята на катализатор за българизирането на местните (и евентуално новозаселили се) славяни?
     Комплексният анализ на писмените и археологическите данни показва, че през VII–VIII в. на територията на бъдещия Деволски комитат е имало три ясно обособени зони. Първата е районът на Охрид–Струга и земите северно и западно от него. Тези земи попадали в обхвата на културата Комани-Круя и били обитавани от потомци на оцелялото късноантично население. Останалите части били населени от славяни, но това заселване било крайно неравномерно. Особено гъсто били заселени дн. Централна и Южна Албания и Северна Гърция, докато земите в дн. Р Македония били много слабо населени. Каква е била съдбата на Куберовите българи, за момента не е ясно. В края на X–XI в., когато писмените извори за района са многобройни, те отразяват присъствието единствено на славяноезично население с ясно изразена българска етническа идентичност, което обитавало плътно интересуващия ни район. Очевидно завладяването на областта от българите по времето на кана сюбиги Пресиян довело до радикална промяна. Най-вероятно следствие от това е изчезването на носителите на културата Комани-Круя и подмяната им със славянско население, като същевременно фактът, че това население дълго време е живяло в българската държава, както и колонизирането на български (прабългарски) групи е довело до българизирането на местните и колонизирани от българската държава славяни.



     1. Изказано е мнение, че Литосория е местността Сините камъни край Сливен, като единственият аргумент за това е наличието на голям скален масив (Божилов, Гюзелев 1999: 119). Няма логика обаче българската армия, която е трябвало изненадващо да нахлуе в Югозападна Македония, да мине през източната част на Горнотракийската равнина.
     2. Някои от дадените от Селищев топоними като Гайтан, Гайда, Метох и Софра са думи, използвани в българския език, но с чужд произход и поради това трябва да бъдат отхвърлени.
     3. Авторът допуска, че е възможно тези гърнета да са белег за овладяването на района от българите (Bodinaku 1983: 237), а на с. 238 отбелязва, че това е характерна за Южна Албания керамика.
     4. Всъщност тази теза е била изказана за първи път от унгарския учен Садецки-Кардош
(S. Sźadecky-Kardoss) през 1967 г. (вж. Поповић 1987: 115).
     5. За култа към св. Еразъм в Охрид през Средновековието вж. Мирчева 2006: 453–462.
     6. Много показателни са данните на Константин Багренородни (Константин Багренородни 1964а: 219). Според него жителите на крепостта Майна в Пелопонес са потомци на „по-старите ромеи“ (т.е. не са нито славяни, нито преселени от другаде колонисти), които останали езичници чак до времето на император Василий I (867–886), когато били покръстени.
     7. През 812 г. – изселване на жителите на Девелт (Теофан 1960: 284); февруари 813 г. – неуспешен опит за депортиране на население от Тракия (Теофан 1960: 287); 813 г. – депортиране на жителите около планината Ганос (Scriptoris incerti 1961: 22); 813 г. изселване на жителите на Одрин (Scriptoris incerti 1961: 22; Лъв Граматик 1964: 155; Продължителят на Георги Монах 1965: 136; Йосиф Генезий 1961: 323; Продължителят на Теофан 1964: 118–119; Месецослов 1965: 55; Синаксар 1964: 287–288); зимата на 813–814 г. – българите изселват ромеите от Аркадиопол и р. Ригина (Scriptoris incerti 1961: 23); 814 г. – депортиране на ромейско население (Продължителят на Теофан 1964: 111–112). За съдбата на депортираните в България цивилни ромеи вж. Станев 2011а: 183–195.
     8. 894–896 г. – депортиране на ромеи (Лъв Хиросфакт 1961: 183); 918 г. – цар Симеон отвлича население от Елада (Житие на Лука 1964: 232); 922 г. цар Симеон отвежда пленени цивилни ромеи (Житие на Мария Нова 1964: 76); 924 г. – депортиране на сърби в България (Константин Багренородни 1964б: 211–212); 986 г. – Самуил изселва ларисчани и жителите на Тесалия (Георги Кедрин-Йоан Скилица 1965: 276; Житие на Ахил Лариски 1965: 7; Кекавмен 1968: 23; Похвално слово за Фотий Тесалийски 1964: 315); 996–997 г. – българите правят неуспешен опит да отвлекат население от Гърция (Георги Кедрин-Йоан Скилица 1965: 278–279); краят на Х в. – Самуил преселва част от сърбите (Дуклянски летопис 1965: 175).




Автор: Камен Станев

Кирило-Методиевски научен център при БАН


Планината Кораб, днес на границата между Македония и Албания














ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА



     Аџиевски 1994. А џ и е в с к и, К. Пелагонија во средниот век (од доаѓањето на словените до паѓањето под турска власт). Скопjе, 1994.
     Ангелов 1981. А н г е л о в, Д. Образуване на българската народност. София, 1981.
     Асенова 2003. А с е н о в а, П. Гръцки източник за „Български старини из Албания“. – Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. София, 2003, 378–384.
     Атанасов 2015. А т а н а с о в, Г. Първостроителите на българската държавност. София, 2015.
     Бабиќ 1995. Б а б и ќ, Б. Денешните територии на Р. Македониjа и Р. Албаниjа во VІІ и VІІІ в. – В: Макропроект „Историја на културата на Македонија“. Т. 2 (= Цивилизации на почвата на Македониjа). Скопjе, 1995, 153–182.
     Бакалов 2003. Б а к а л о в, Г. Езическа България. – В: История на българите. От древността до края на ХVI век. София, 2003.
     Белдедовски 1996. Б е л д е д о в с к и, Зв. Словенски материjални елементи во Брегалничкиот басен. – Macedonia acta archaeologica, 14, 1996, 173–182.
     Бешевлиев 1984. Б е ш е в л и е в, В. Първобългарите. София, 1984.
     Бешевлиев 1992а. Б е ш е в л и е в, В. Моите чичовци в Солунско. – В: Мадара. Т. 3. Шумен, 1992, 11–27.
     Бешевлиев 1992б. Б е ш е в л и е в, В. Първобългарски надписи. Второ издание. София, 1992.
     Битракова-Грозданова 1985–1986. Б и т р а к о в а - Г р о з д а н о в а, В. Ископувањата на Голем град од 1981–1986 година. – Macedonia acta archaeologica, 10, 1985–1986, 101–133.
     Божилов 1995. Б о ж и л о в, Ив. Българите във Византийската империя. София, 1995.
     Божилов, Гюзелев 1999. Б о ж и л о в, Ив., В. Г ю з е л е в. История на средновековна България VІІ–ХІV век. София, 1999.
     Венедиков 1998. В е н е д и к о в, Ив. Прабългарите и християнството. София, 1998.
     Войнов, Тъпкова-Заимова 1982. В о й н о в, М., В. Т ъ п к о в а - З а и м о в а. България на Аспарух и България на Кубер. – Военноисторически сборник, 51, 5, 1982, 47–56.
     Георгиев 1999. Г е о р г и е в, П. За граничните колони в района на Солун по времето на княз Симеон. – В: Общото и специфичното в балканските народи до края на ХIХ век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Василка Тъпкова-Заимова, София, 1999, 98–105.
     Ѓорѓевска 2007. Ѓ о р ѓ е в с к а, А. Хераклеа Линкестис. Битола, 2007.
     Григорович 1978. Г р и г о р о в и ч, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. София, 1978.
     Гюзелев 2004. Г ю з е л е в, Б. Албанци в Източните Балкани. София, 2004.
     Гюзелев 1999. Г ю з е л е в, В. Вътрешнополитическата криза в Българското ханство и нейното преодоляване през втората половина на VIII век. – В: Б о ж и л о в, Ив., В. Г ю з е л е в. История на средновековна България VII–XIV век. София, 1999.
     Димитров 2001. Д и м и т р о в, Хр. История на Македония през Средновековието. София, 2001.
     Дончева-Петкова 1995. Д о н ч е в а - П е т к о в а, Л. Проблеми на ранносредновековната култура в Македония. – Македонски преглед, 2, 1995, 89–105.
     Дринов 1971. Д р и н о в, М. Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. – В: Д р и н о в, М. Избрани съчинения. Т. 1. София, 1971, 43–122.
     Златарски 1918. З л а т а р с к и, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1. София, 1918.
     Иванов 1917. И в а н о в, Й. Българите в Македония. София, 1917.
     Иванова 1987. И в а н о в а, О. К вопросу об этнополитической ситуации в районе Фессалоники в начале 80-х годов VІІ в. – В: Античная балканистика. Москва, 1987, 42–48.
     Илиев 2010. И л и е в, И. Св. Климент Охридски. Живот и дело. Пловдив, 2010.
     Илиев 2015. И л и е в, И. Г. Деволското книжовно и литературно средище от края на IX до началото на XII век – от свети Климент до Михаил Деволски. – В: Европейският Югоизток през втората половина на Х – началото на XI век. История и култура. Международна конференция, София, 6–8 октомври 2014. София, 2015, 552–567.
     Иречек 1999. И р е ч е к, К. История на българите. Второ издание. София, 1999.
     Историја 1969. Историја на македонскиот народ. Књ. 1. Скопjе, 1969.
     Jанковић 2007. J а н к о в и ћ, Ђ. Српско Поморје од 7 до 10 столећа. Београд, 2007.
     Каймакамова 1993. К а й м а к а м о в а, М. Сведения за Куберовите българи в българското летописание. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, 35–46.
     Коматина 2016. К о м а т и н а, П. Обаст Вагенитиjа и епископиjа св. Климента. – Зборник радова византолошког института, 53, 2016, 83–100.
     Конески 1989. К о н е с к и, Б. Берзити–Брсяци. – Прилози на МАНУ, 14, 1989, № 1, 65–68.
     Кузман 2016. К у з м а н, П. Археолошки сведоштва за деjноста на Свети Климент Охридски во Охридскиот регион. – Slovĕne, 5, 2016, № 2, 136–178.
     Кънчов 1970. К ъ н ч о в, В. Македония. Етнография и статистика. – В: К ъ н ч о в, В. Избрани съчинения. Т. 2. София, 1970.
     Лешка 2011. Л е ш к а, М. Политиката на княз Симеон спрямо ограбването на Солун от арабите през 904 г. – Bulgaria Mediaevalis, 2, 2011, 417–422.
     Манева 1992. М а н е в а, Ел. Средновековен накит од Македонија. Скопиjе, 1992.
     Манева 1995а. М а н е в а, Ел. Средновековни некрополи од Македониjа. – В: Содржински и методолошки прашања во истражување на историjата на културата на Македониjа. Књ. 1. Скопjе, 1995, 63–71.
     Манева 1995б. М а н е в а, Ел. Аспекти на проблематиката на средновековната материjална култура во Македониjа. – В: Цивилизации на почвата на Македонија (= Прилози за истражувањето на историјата на културата на почвата на Македония. Књ. 2). Скопjе, 1995, 126–152.
     Микулчиќ 1996. М и к у л ч и ќ, Ив. Средновековни градови и тврдини во Македониjа. Скопjе, 1996.
     Микулчиќ, Лилчиќ 1994. М и к у л ч и ќ, Ив., В. Л и л ч и ќ. Фибули и поjасни украси од 6 и 7 век во Македониjа. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет, 21, 1994, 255–274.
     Милев 1910. М и л е в, Н. Кубрат и Кубер в „Чудесата“ на св. Дим. Солунски. – Периодично списание на БКД, 71, 1910, 557–586.
     Мирчева 2006. М и р ч е в а, Б. Свети Еразъм Формийски (Охридски) във Versio Slavica. – Във: Византия. Балканите. Европа. Изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова (= Studia Balcanica, 25). София, 2006, 453–462.
     Младенов 2017. М л а д е н о в, М. За локализацията на славянското племе верзити. – Епохи, 2017, 2, 230–235.
     Мутафчиев 1998. М у т а ф ч и е в, П., В. М у т а ф ч и е в а. История на българския народ. София, 1998.
     Николов 2014. Н и к о л о в, А. Свидетелства за издирването и проучването на трите Симеонови надписа край Солун през 1897–1898 г. – В: Средновековният човек и неговият свят. Сборник в чест на 70-ата годишнина на проф.д.и.н. Казимир Попконстантинов. Велико Търново, 2014, 825–836.
     Николов 1997. Н и к о л о в, Г. ΤΟΝ ΠΟΛΩΝ ΒΟΥΛΓΑΡΟΝ. – Проблеми на прабългарската история и култура, 3, 1997, 67–75.
     Николов 2005. Н и к о л о в, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VІІ – началото на ХІ в.). София, 2005.
     Павлов 1994. П а в л о в, Пл. Бележки за прабългарите на Кубер, както и за присъствието на печенежки и кумански групи в днешна Македония. – Архив за поселищни проучвания, 3–4, 1994, 96–101.
     Павлов 2000. П а в л о в, Пл. Държавите на Аспарух и Кубер или „двете Българии“ на Балканите през VII–IX век (Някои спорни въпроси и хипотези). – Българска историческа библиотека, 3, 2000, 10–20.
     Панов 1979. П а н о в, Б. Охрид и Охридската област во првите векови по словенската колонизациjа (VI–VIII век). – Годишен зборник на Филозофскиот факултет, 4 (30), 1979, 119–137.
     Панов 1979–1980. П а н о в, Бр. Охрид и Охридската област во времето на бугарското владеене (средина ІХ в. – 969 г.). – Годишен зборник на Филозофскиот факултет, 5–6 (31–32), 1979/1980, 137–159.
     Панов 1986. П а н о в, Б. Охрид во епохата на Климент и Наум. – В: Климент Охридски. Студии. Скопиjе, 1986, 183–202.
     Пентковский 2016. П е н т к о в с к и й, А. Слявянское богослужение византийского обряда и корпус славянских богослужебных книг в конце IX – первой половине Х веков. – Slovĕne, 5, 2016, № 2, 54–129.
     Петров 1981а. П е т р о в, П. Българската държава в края на VII в. – В: История на България. Т. 2. София, 1981, 106–108.
     Петров 1981б. П е т р о в, П. Заселване на славяните на Балканския полуостров. – В: История на България. Т. 2. София, 1981, 40–46.
     Петров 1981в. П е т р о в, П. Образуване на българската държава. София, 1981.
     Петровски 2016. П е т р о в с к и, Б. Свети Климент Охридски, кан/кнез Борис-Михаил и кнез/цар Симеон: историски аспекти. – Slovĕne, 5, 2016, № 2, 10–53.
     Поповиђ 1987. П о п о в и ђ, Вл. Куврат, Кувер и Аспарух. – Старинар, 37, 1986, 103–126.
     Примов, Цанкова-Петкова 1981. П р и м о в, Б., Г. Ц а н к о в а - П е т к о в а. България през VIII век. – В: История на България. Т. 2. София, 1981, 110–130.
     Рашев 2007. Р а ш е в, Р. Към проблема за материалната култура на територията на Република Македония от края на VII до средата на IX в. – Археология 48, 1–4, 2007, 90–101.
     Селищев 1931. С е л и щ е в, А. Славянское население в Албании. София, 1931.
     Станев 2007. С т а н е в, К. Морето – неусвоеното пространство на Първото българско царство. – История, 2–3, 2007, 3–10.
     Станев 2008. С т а н е в, К. Влияние на унгарските нашествия от 894–896 г. върху миграционните процеси в българските земи. – Минало, 4, 2008, 9–24.
     Станев 2011а. С т а н е в, К. Депортираните ромеи в България 812–837 година. – В: Оттука започва България. Шумен, 2011, 183–195.
     Станев 2011б. С т а н е в, К. Една хипотеза за съдбата на северите след похода на Никифор І през 811 година. – Terra Antiqua Balcaniga et Mediterranea. Сборник в чест на Александър Милчев (= Acta Musei Varnaensis, 8/1). Варна, 2011, 433–452.
     Станилов 2006. С т а н и л о в, Ст. Художественият метал на Българското ханство на Дунав (VІІ–ІХ век). София, 2006.
     Тодоров-Бемберски 2002. Т о д о р о в - Б е м б е р с к и, Хр. Българите, заселили се в края на VІІ-ия във Византийската провинция Македония (Глава от докторската дисертация „Заселването на българите на Балканския полуостров“). – Авитохол, 2002, № 22–23, 60–70.
     Томоски 1996. Т о м о с к и, Т. Записи за Друговитите во Македониjа. – Годишен зборник на Филозофскиот факултет, 23, 1996, 195–203.
     Тотев, Пелевина 2011. Т о т е в, Б., О. П е л е в и н а. Съкровището от Врап и елитарната култура на дунавските българи. – Археология, 2011, № 2, 32–52.
     Трайчев 1941. Т р а й ч е в, Г. Книга за мияците. София, 1941.
     Фехер 1928. Ф е х е р, Г. Първи прояви на прабългарите в Македония. – Македонски преглед, 3, 1928, 89–97.
     Херман 1982. Х е р м а н, Й. Българската държава от VІІ–ІХ в. и проблемът за държавните структури и държавните типове в Средна и Източна Европа. – В: Първи международен конгрес по българистика. Т. 1. Ч. 1. Българската държава през вековете. София, 1982, 17–32.
     Шепард 2007. Ш е п а р д, Д. Неспокойни съседи, София, 2007.
     Юрукова 1980. Ю р у к о в а, Й. Мавър от писмените известия и печати. – Векове, 9, 1980, № 3, 5–12.
     Aliu 1986. A l i u, S. Varreza mesjetare në tumen e Rehovës. – Iliria, 2, 1986, 215–249.
     Bodinaku 1983. B o d i n a k u, N. Kultura e hershme mesjetare shqiptare në luginën e stpërme të rrethit të Vjosës të Përmett. – Iliria, 1, 1983.
     Beaudry 2002. B e a u d r y, N. Byllis (Albanie). – Bulletin de correspondance hellénique, 126.2, 2002, 658–684.
     Charanis 1970. C h a r a n i s, P. Kouver, the Chronology of his Activities and their Ethnic Effects on the Regions around Thessalonica. – Balkan Studies, 11, 1970, 229–247.
     Curta 2012. C u r t a, Fl. Were there any slavs in Seventh-century Macedonia? – Journal of History/ Историjа, 1, 2012, 61–74.
     Curta 2013а. C u r t a, F. The Begining of the Middle Ages in The Balkans. – Millennium, 10, 2013, 145–214.
     Curta 2013б. C u r t a, F. Seventh-Century Fibulae with Bent Stem in the Balkans. – Archaeologia Bulgariсa, 2013, № 1, 49–70.
     Dujčev 1964. D u j č e v, I. Dragvista-Dragovitia. – Revue des études byzantines, 22, 1964, 215–221.
     Filiposki 2010. F i l i p o s k i, Т. The Komani-Krue Settlements, and Some Aspects of their Existence in the Ohrid–Struga Vally (VII–VIII century). – Macedonian Historical Revie, 1, 2010, 67–80.
     Hoti 2000. H o t i, A. Disa tipare të quramikës së mesjetës së hershme në Shqipëri (shek. VII–XI). – Iliria, 1–2, 1999–2000, 283–295.
     Lako 2002. L a k o, K. Enë balte nga qyteti i onhezm-ankiazmit (Saranda). – Iliria, 1–2, 2001–2002, 283–316.
     Popović 1984. P o p o v i ć, V. Byzantines. Slaves et autochtones dans les provinces de Prevalitane et Nouvelie Epire. Viles et peuplement dans l’illyricum protobyzantin. Rome, 1984, 181–243.
     Shepard 1898. S h e p a r d, J. Simeon of Bulgaria – Peacemaker. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 3, 1989, 9–48.
     Soustal 2004. S o u s t a l, P. The historical sorces for Butrint in the Miiddle Ages. – Byzantine Butrint. Excavations an           Surveys 1994–1999. Ed. R. Hodges, W. Bowden, K. Lako. Оxford, 2004, 20–26.
     Šafařik 1865. Š a f a ř i k, P. Razpravy z oboru věd slovanských. Praha, 1865.



ИЗВОРИ


     Бертински 1960. Бертински летописи. – В: Латински извори за българската история (ЛИБИ). Т. 2. София, 1960.
     Георги Кедрин-Йоан Скилица 1965. Г е о р ги К е д р и н - Й о а н С к и л и ц а. Кратка история. – В: Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. 6. София, 1965.
     Деяния 2001. Деяния на унгарците. – В: ЛИБИ. Т. 5. София, 2001.
     Дуклянски летопис 1965. Дуклянски летопис. – В: ЛИБИ. Т. 3. София, 1965.
     Житие на Ахил Лариски 1965. Житие на Ахил Лариски. – В: ГИБИ. Т. 6. София, 1965.
     Житие на Лука 1964. Житие на Лука Нови Стирийски. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Житие на Мария Нова 1964. Житие на Мария Нова. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Житие Наум 1995. Първо житие на св. Наум. – В: И в а н о в а, Кл., Св. Н и к о л о в а. Тържество на Словото. Златният век на българската книжнина. София, 1995.
     Йоан Камениат 1964. Й о а н К а м е н и а т. За превземането на град Солун. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Кекавмен 1968. К е к а в м е н. Стратегикон. – В: ГИБИ. Т. 7. София, 1968.
     Йосиф Генезий 1961. Йосиф Генезий. Царе. – В: ГИБИ. Т. 4. София, 1961.
     Константин Багренородни 1964а. К о н с т а н т и н Б а г р е н о р о д н и. За темите. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Константин Багренородни 1964б. К о н с т а н т и н Б а г р е н о р о д н и. За управлението на държавата. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Лъв Граматик 1964. Л ъ в Г р а м а т и к. Хронография. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Лъв Хиросфакт 1961. Л ъ в Х и р о сф а к т. Преписка. – В: ГИБИ. Т. 4. София, 1961.
     Месецослов 1965. Месецослов на Василий ІІ. – В: ГИБИ. Т. 6. София, 1965.
     Похвално слово за Фотий Тесалийски 1964. Похвално слово за Фотий Тесалийски. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Продължителят на Георги Монах 1965. Продължителят на Георги Монах. – В: ГИБИ. Т. 6. София, 1965.
     Продължителят на Теофан 1964. Продължителят на Теофан. Хронография. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Синаксар 1964. Синаксар на цариградската църква. – В: ГИБИ. Т. 5. София, 1964.
     Теофилакт 1994а. Т е о ф и л а к т О х р и д с к и. Житие на Климент Охридски. – В: ГИБИ Т. 9. Ч. 2. София, 1994.
     Теофилакт 1994б. Т е о ф и л а к т О х р и д с к и. Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици. – В: ГИБИ. Т. 9. Ч. 2. София, 1994.
     Теофан 1960. Т е о ф а н И з п о в е д н и к. Хронография. – В: ГИБИ. Т. 3. София, 1960.
     Чудесата 1960. Чудесата на св. Димитър Солунски. – В: ГИБИ. Т. 3. София, 1960.
     Scriptoris incerti 1961. Scriptoris incerti. – В: ГИБИ. Т. 4. София, 1961.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...