Костурските комини  

Posted by Kokice

Празник в Черешница
Откъс от книгата на Атанас Шопов - “Из живота и положението на българите във вилаетите“

Въобще за Костурската епархия аз бях си съставил мнение, че тя е последната от всички други епархии във вилаетите не само по дух и по чувства, но и по икономическо състояние, по домашно благосъстояние, по поминък и естествено развитие. Там ми се представляваше студеното гнездо на бедността, на нехаянието, на безчувствието и заспалостта; забравен край ми се виждаше това Костурско, забравен и от Бога, забравен и от хората. Тъй си го представлявах от спокойните брегове на Босфора. Но много приятно ми стана, че останах измамен. Костурско е съвършено противното; там е цветущ край в сравнение с другите епархии. Человек пътува през Костурските села и не вярва, че това са села. Самите селски къщи показват, че тамошното население стои в няколко отношения височко, защото и самите къщя са височки.
Старите къщи в Черешница

 В пътуването си през другите епархии аз имах обикновението когато влазях в някое село, да гледам коя къща има бял комин; това беше ми знака да познавам къщата на свещеника и чорбаджията. И щом съгледвах белия комин, към него теглех. В Костурските села би помислил человек, че всички къщя са попски и чорбаджийски, защото всичките имат бели комини. Въобще комина по селата означава охолност и благосъстояние. Има къщя, даже села съвършено без комини, което значи самоунижение, покорност, бедност, нищожество. В неотдавнашните времена селянина, който е вдигал комин на къщата си, който свободно е запушвал огнището си, тълкувало се е, че той и духом и материално се е събудил и привдигнал. Вдигнал и запушил на всезрение комина, е било равнозначуще с вдигнал глава. Понижена глава, понижен комин; отсъствие на дух, отсъствие на комин. Не знам дали и костурските села и комини са преживели подобна епоха, но днес те са изключение от правилото.
Българска Блаца

В Костурско не само комините, но и целите, всичките къщя се белеят. Това означава благосъстояние. Селските къщя в Костурско въобще се правят от камък и представляват нещо не селско. Много вилаетски градове биха пожелали да имат къщите на Костурските села; много граждани и гражданки биха позавидели на Костурския селянин и селянка. Не само вънкашния вид на селските къщи в Костурско показват известно благосъстояние; и самата вътрешност не е чисто селска, т.е. не е бедна, черна, гола и мръсна. Въобще костурските села ми напомниха едновремешното благосъстояние и зажитъчност на подбалканските и средногорските български села и паланки. Както жените, той и мъжете са добре нахранени и добре облечени. Това се вижда от самите им тлъстички и здравички лица. По другите места человек вижда селяните и селянките повечето изпити, изгорели, мършави, телесно отпаднали, грозни, дрипави; никаква интелигентна, никаква симпатична черта. В Костурско е съвършено противното. На Костурския българин се вижда да е сладък и питателен хляба, когото яде, защото му е направил лицето цветуще, доволно, дал му е чърти по-правилни, сравнително по-интелигентни.
“Нестрам, моето родно село, 1980 г.“  Картина на художничката Кераца Висулчева


Калина стена  

Posted by Kokice


Стенопис от Костурско


Приказка от село Дреновени, Костурско

Разказва Цвета Петревска, по рождение Макриова.

Ено вре́ме о Косто́лата над Га́бреш живе́ше змей о ена голе́ма пешче́ра. Зме́йо бил ви́сок, мно́гу си́лен, и има́ше кри́лья. Лита́ше от плани́на на плани́на и може́ше да пу́ли сви́чко чо става́ше по на́шче се́ла. А́ма зме́йо сам живе́ше. Нема́ше кой да му го́тви, да го пе́ри и со кой да прегово́ри. И зато́ се ре́ши зме́йо да си на́йди же́на. Ли́тна зме́йо и по́чна да ба́ра же́на спро́ти не́го. На ден Ве́льден, ко́га игра́е о́ро Габре́цките чу́пи, зме́йо у́рва и а гра́бна на́й-ле́пата габре́цка чу́па, Ка́льа Ма́сина и ли́тна со не́я. Бе́ла, чърве́на со си́ни о́чи, ка да не му ре́чи чо́век гюзе́ль ду́ня? На ке́ку габре́цки де́ци му се лееше сърцето ко́га я видва́е Ка́льа ? Ке́ку деци я сака́е за же́на, и ке́ку ма́йки и таткови я сака́е за сна:? Ама Ка́льа веке я нема́ще!
Зме́йо я зане́се Ка́льа о пешче́рата де живе́ше. От тога́я, габреше́ни почна́е му ви́ке на пешче́рата Ка́лина сте́на.Со пъ́рво му бе́ше мно́гу мъ́чно, а́ма тро по тро сви́кна Ка́льа . Зме́йо мно́гу до́бре се относва́ше со Ка́льа , и тая го пере́ше, го кърпе́ше и му месе́ше пога́чи и пи́ти. Зме́йо мно́гу я зами́лва Ка́льа, не са́мо за лепи́ната, а и за до́брото му съ́рце. Ка легнива́ше зме́йо, глъмбо́ко заспива́ше и спе́ше це́ла но́шя и цел ден, два́йсе и чети́ри са́ети. Ка става́ше, излегва́ше да ли́та. Жъ́лната Ка́льа  остава́ше са́ма кай кукуви́ца. Нема́ше со кой да прегово́ри и на кой да изди́ши. Ко́га му текнива́ше за ма́йка му и та́тко му, со съ́лзи плачѐше и си веле́ше, „Ста́ри се ма́йка  и та́тко, кой ке му нале́е во́да и кой ке му да́ди къ́шей леб?“Зме́йо я танади́са да пла́чи, и я му ре́че, „Чо та́ка пла́чиш Ка́льо, ка́жи си я мъ́́ката.“ „Зме́ю, му отгово́ри Ка́льа, сви́чко е́сти до́бро, са́мо е́ден е ку́суро. Те́ку вре́ме жи́виме за́ено, и ни́кой път не ме пу́шчи да си и ви́да ма́йка и та́тко. Ста́ри се, де́нес се ту́ка, у́тре не се.“ „До́бре, ре́че зме́йо, ке те зане́са при ма́йка ти и та́тко ти, и след три де́на ке до́йда да те зе́вам.“ Ка о́йде Ка́льа о та́тковата къ́шча, се зграби́е, се избаци́е и от ра́дос фати́е да пла́че. И за три де́на, не може́е да се наприка́жве. Ма́йка му ре́че, „Мило че́ндо Ка́льо, да́ли ке се ви́диме на́за? Та́тко ти боле́ндва и два́та сме ста́ри. Аку заба́ваш, мож да не на́йдиш умре́ни! Аку мо́жиш Ка́льо, нау́чи от о́шчо му е умрива́чката. Пу́ли да го спа́стриш, и да се въ́рниш и на не изгле́ндаш о ста́роста.“ И на тре́тио ден, дойде зме́йо и я зве Ка́льа и я зане́се о пешче́рата.
Е́на ве́чер, му ре́че Ка́льа на зме́йо, „Те́ку вре́ме жи́виме за́ено, не ми ка́жваш от о́шчо ти е умрива́чката?“ Зме́йо отгово́ри, „Аку не́кой ми и въ́рзи кри́льята со коприне́ни ко́нци, кога ке се разбу́да и разши́ра кри́льята, ке се посе́че от ко́нците и умри́вам.“И Ка́льа  и запо́мна ти́я лафо́ви.
Поми́на це́ла годи́на, и Ка́льа па го помо́ли зме́йо да я пу́шчи на го́сти о Га́бреш. Се сто́ри ка́иль зме́йо и я зане́се. Кай ла́нската годи́на, Ка́льа , ма́йка  му и та́тко му де́ня, но́шя зборва́е и вре́мето поми́на. Пред да се въ́рни зме́йо да я зе́ва, я опи́та ма́йка му, „Ка́льо, че́ндо, да не нау́чи чо му е умрива́чката?“ И тога́я му разпра́й Ка́льа  за коприне́ните ко́нци. „А́ма чо би́ла кола́йна рабо́та, ма́ри че́ндо, ре́че ма́йка му, е́то ти и коприне́ните ко́нци, и ке́ку  чо се мо́жи по бъ́ргу да го спа́стриш зме́йо и да си до́йдиш, да не изгле́ндаш.“ И от той са́ет, до́брото съ́рце на Ка́льа ста́на ло́шо.
До́йде зме́йо да я зе́ва, и я зане́се на Ка́лина сте́на. И е́шче на съ́штата нош, ка за́спа зме́йо, Ка́льа му и въ́рза кри́льята со коприне́ните ко́нци. Ка се разбу́ди зме́йо, си и разши́ри кри́льята и му се посеко́е. То́га я закъ́лна зме́йо, Ах ма́ри Ка́льо чо ми сто́ри, Да не ви́дите а́ир ни́ту ти, ни́ту прокле́тио твой сой.
Се въ́рна Ка́льа при ма́йка и та́тко, а́ма кле́твата се фа́ти. До ден де́нес, Ма́сини сиромашчи́на тъ́рге и не мож да се укре́не.
Ми́ло на ба́ба, ви́я рабо́ти чо ти и ка́жвам не се прика́зна, а име стана́то. Аку не ве́рва не́кой, мож да о́ди о Косто́лата на Ка́лина сте́на. Дур до де́нес о пешче́рата се запазе́ни кръ́нго и сука́лото праве́ни от ка́мен, и со ти́я му месе́ше Ка́льа на зме́йо.

Приазката е от книгата на Лабро Королов “Дреновени. Разцвет и разорение на едно село в Южна Македония“. София, 2016 г., с. 273-275


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...