Васил Чакаларов през пламъците на живота и революцията  

Posted by Kokice in , , , , ,


Васил Чекаларов в Клисура по време на Илинденското въстание 1903 г. ЦДА


В Солунската дружина влизаше елита на македонската емиграция. На това отговаряше и един блестящ щаб на дружината. Това бе много лесно обяснимо като се имаше предвид, че една голяма част от македонската интелигенция считаше за свой дълг да се числи в една дружина, чието название беше толкова съдържателно.
Когато дружината стигна в Серес, от влака пъргаво слезе командира на дружината, ротмистър Димитър Атанасов – Думбалаков, моят брат, когото не бях виждал от навечерието на войната, придружен от своя щаб, в който влизаше Симеон Радев, заедно с видни представители на емиграцията…
Но за мен бе особено приятно, когато видях в състава на Щаба войводата Васил Чакаларов – герои при герои. Васил Чакаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода – борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците…
Чакаларов, който с четата си имаше други обекти и аз придружаваме дружината до източните разклонения на Беласица, където тя има малка почивка преди трудния си поход, за да прибави към своите подвизи нови, най-светлите страници от историята на Македоно-Одринското опълчение…
Македония… тя бе вече разкъсана още не вкусила плодовете на свободата. Какво я очакваше? Ето, нейни избрани синове отиват по пътя към една тежка участ… Чакаларов стои до мене и след като настъпи мрак ще се отправи с четата си по потайни пътеки към още по-тежка участ. Ние минаваме от изпитания към изпитания, от страдания към страдания, от една борба към друга, като Парсифал, за да изкупим най-сетне своята свобода, божественото постижение, резултата на мисията ни в света.
Поглеждам Чакаларова. Той стои като вкаменен, по-висок, по-сух, по-горд от всякога, скръстил ръце на гърдите си, устремил вдълбочен, но суров поглед из дълбочините на гледката от нашата Родина. Той като че ли се мъчи да проследи пътеките, по които ще мине, за да се озове към своята цел. Там, далече, в Костурско, дето бе оставил една безсмъртна диря от подвизи и дела и където създаде илинденската епопея. Там, в родното му Костурско, дето и сега е определена неговата тежка мисия. Той още тая нощ трябва да се отправи на път, за да мине линията на гръцките войски, да преброди Вардар и се озове в Костурско, дето да се опита да повдигне населението в тила на гърците.
Предчуствието ми за една страшна, колкото и героична неизвестност ме терзаеше.
Беласица, залез под връх Лозен, близо до днешната българо-гръцко-македонска граница

Западният хоризонт бе окървавен от един злокобен залез. Настъпваше мрачна нощ, за да дойдат буреносни и страшни дни… Съдбата на родината ни се очертаваше всред една потискаща изтерзаните ни и уморени сърца действителност. И всички, редовни полкове и дружини на опълчението, чети и по-малки групи, вървяхме към бъдещето със стиснати зъби и свити юмруци, готови да сразим по пътя си нашите врагове. И колкото по-силно усещахме моментите, с тяхната трагичност, толкова във всички ни се разгаряше по-силно огъня на героичното – това бяха рицари, които отиваха да сразят многобройни врагове, да променят своята съдба.
Не ще забравя тези минути на няма раздяла с близки по кръв, чувства, дълг и призвание. Гледам Чакаларова. И в тоя момент свети в паметта ми смелия му орлов поглед и се откроява величествената му и горда осанка. Някаква вътрешна духовна сила даваше отражение в цялата фигура на Чакаларов. Той едва ли виждаше и съзнаваше това, защото си остана винаги външно със своя чист народнически характер, както не измени звучната си костурска реч.
Още един миг и Чакаларов грабва ръката ми в своята костелива, като че ли я включи в желязна рамка. Друса ръката ми и с едно особено вълнение, което ме още повече поразява, произнася прощалните слова: “Братко, прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“ Прегръща ме и целува. Целувам го и аз…
Слънцето, огромно и кърваво, потъваше бавно в хоризонта на Македония. Аз изпратих дружината на брата си, в тая злокобна вечер изпращах Чакаларова с юначните му и обречени другари към онзи български край – Костурския, който през всички времена и условия на нашата борба игра една светла и героична роля, като бариера срещу нахлуването на гърцизма в Македония, дал пред отечествения олтар честни и скъпи жертви.
Стоя и дълго наблюдавам фигурата на войводата, която губейки се в дрезгавината, начело на четата си, изглеждаше по-висока и по-величествена, за да изчезне в огъня на борбата…
Бел Камен, към лобното място на Васил Чакаларов



Михаил Думбалаков. През пламъците на живота и революцията. Том 2. София, 1937, с. 267-271.

This entry was posted on неделя, юли 07, 2019 at неделя, юли 07, 2019 and is filed under , , , , , . You can follow any responses to this entry through the comments feed .

0 коментара

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...