Илинден  

Posted by Kokice in , , , , , , , ,


"Ето защо и бунтовника пада
от своя куршум без ни да тръпне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стъпне.“



Понастоящем отрядът възлиза на 622 души под прямото началство на Лазар Поптрайков и под войводството на:
1.     Иван Попов, войвода на Блацката центрова чета.
2.     Мати Иванов, войвода на Загорицката центрова чета.
3.     Васил Котев, войвода на Кономладската центрова чета.
Селски войводи: Димитър Чембера, Йордан Рашайков, Ставро – районен ръководител. Така комплектуван отрядът произлизаше от хора с разни манталитети, уровен и интелект, и занятие. Всички годни от 15 до 35 г. да носят оръжие влизат в състава на тая мозаична армия. Изключително селяни, в нея влизаха… Нямаше само даскалите…
Освен горното облекло и въоръжение, всеки въстаник има на гърба си торба от две половини, в първата от която съхранява резервния си въоръжен материал от бомби, динамит, куршуми, барут и капсули, а във втората част за дълбок резерв държи няколко фелки пексимет, сол, обикновен хляб, според случая и нуждата, малко сирене, захар и често пъти и печено месо. В същата торба по-интелигентните четници, изключително ученици, държат и няколко листа бяла хартия, молив, тетрадка или книги за прочит.
Духовната храна за интелигенцията на отряда, която е изключително от ученици, е съвършено занемарена. Инициативата да се намира в отряда някоя книга за прочит е инициатива на отделния четник и никой не се интересува какво четеш и кога четеш, стига да не си караул. Тя е най-оскъдната. В целия отряд имаме за четиво три книги, а именно: една “Христоматия“ от III клас, “Отечествена география“, тоже за трети клас от Кънчев и “Водолечение“, от германския пастир Кнайп. Тези три книги служат за четиво на голяма част от четниците. Учебниците с нищо не ползуват учениците, на които им са станали отвратителни и по които учебници, според думите на Анастас Лазов са получавали много двойки, трябва да се отдадат на публично изгаряне. “Водолечението“ никого не интересуваше и никой няма нужда от неговите наставления. Изобщо казано, библиотеката на отряда е оскъдна.

В най-оскъдно положение се намира санитарната служба. Всичката тая маса от 622 души, тръгнали на бран, е изоставена на съдбата си – “живей или умри!“. Среден път между живота и смъртта не признава. Понятието “ленени кърпи, сестри засмени“, червен кръст и докторски грижи са за нас утопични понятия из областта на литературата и фантазиите.
Когато състоянието на ранения четник е безнадеждно, излишно е да поддържа той в себе си вярата за живот. Предпочита минутно душевно съсредоточение и водим от съзнанието си, онова фанатизирано въстаническо съзнание, което не признава компромис между позора и живота. До един от отряда предпочитат да се самоубият, отколкото да паднат в турски ръце. Това е тяхното възпитание, това е тяхното революционно разбиране, на които не един път Костурско е давало своята дан. На това фанатическо възпитание Лазар Поптрайков посвети волните, неизвестни за широкия свят куплети:

“Заради нази кръста червени
не ще положи грижи свещени.
Лекари млади, връзки ленени
няма за нашата снага ранена.

И милосърдна сестра засмяна
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще принесе и нам превръзка.

В болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат млади юнаци.
Както във войните, що води всякой,
при нас няма бели байряци.

Тежко и горко тоз който падне
ранен дълбоко в тези сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.

Ето защо и бунтовника пада
от своя куршум без ни да тръпне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стъпне“.
Лазар Поптрайков

В речника на отряда подобни благотворителни термини като: лазарети и болници, разни доктори и милосърдни сестри не съществуват. Благотворителното влияние на тая хуманитарна женевска институция, която след боя при Солферино постави основите на Червения кръст и се стреми да внесе между воюващите повече хуманност, великодушие и човещина, изключва нас. Въстаникът е динамична сила, която руши разбиранията на съвременната държавническа управа и чертае утрешните граници на материка. За въстаника и до днес не се намериха хора с повече човечност и великодушия. За тях няма Дунанта, няма Нантешел, които да издигнат гласа си за справедливост и повече човещина, когато търпениета е опряло до щика на тирана. За нас няма Фон Сутнер, няма Джон Браун, които да разбудят обществеността. Няма човека, който през 1876 г. канеше европейската съвест на съд пред малкото дете в утробата на майката. Ето защо въстаникът е излязъл на полесражението въоръжен не с модерното въоръжение на съвременните армии, нито пък с писпособленията за по-леко и безопасно понасяне страданията и неволите в тая борба, а с единственото средство, което най-вече плаши тираните – смъртта…
И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл (десният, долната страна) скъсан, но не откъснат; блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела шепа техни другари, за да почетат тяхната памет, покриха ги за две минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с. Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски, а Загорицкото с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери (приблизително) 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата “Молитва“:

“Вдъхни всеки му, о Боже,
любов свята за свобода
та като въстане роба,
в редовете на борбата
да си намера и аз гроба“.

Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада “Хаджи Димитър“:

“Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира,
него жалеят небо и земя, звяр и природа
и певци песни за него пеят“.

Загорицкото знаме е по-малко от останалите две.
Знаменосци на горните знамена са следните лица: на блацкото знаме е четникът Христо Лексов от с. Кондороби, на кономладското – Новачко Котев от с. Кономлади, а на загорицкото – Ив. Калгатронов от с. Загоричани. Знаменосците на първите две знамена са от началото на въстанието, а оногова на загорицкото е втори. Първият знаменосец бе Гогата Попхристов от с. Команичево, падна убит след боя при Кайнак (14 август). Към всяко знаме и неговия знаменосец се числят и по двама асистенти, които придружават знамената при големите приеми и боевете. Във време на бой знамената се поставят в средата на позицията, обкръжени от знаменосците, техните асистенти и всичките четници. През време на отстъпление пред знамената върви усилен авангард, който отваря път, а след авангарда ред четници, според наличността на четата, знамето охранявано отзад от всички останали четници. Цялата чета в подобни случаи е с наложени ножове на пушките, готови да сложат главите си, обаче да не допуснат пленяването на светинята на четата, знамето. И трите знамена, които придружават отряда, са преживели критически моменти, в които самоотвержеността на въстаниците спаси честта на четите и знамето от поругаване. При боя на Бигла (4 август), дето турците като бесни налитаха да пленят кономладското знаме, то бе спасено от 6 храбреци, които сложиха главите си и паднаха под ударите на турците и в който бой войводата на четата Митре Влаха, сам водеше защитниците на знамето към смърт, докато и той падна ранен, наедно с други 3 души. 
четата на Митре Влаха

Загоричкото знаме при боя при Кайнак, дето двадесетхилядната армия на Хусейн паша в устремен марш помете слабата защита на позицията и застави въстаниците да се оттеглят на по-солидни позиции, падна убит знаменосецът Гогата Попхристов, пада и знамето, което се подема от следващите след него въстаници, които го изнесоха на безопасно място. Блацкото знаме пада в още по-рисковано положение при боя на Гулината на 14 август, и в който бой, изпратената блацка центрова чета да отдаде отпор на настъпващия противник към Върбица цял час и половина отблъскваше напъните на турците в местността Дробоко с надежда, че загорицката центрова чета, която е заела Рамна, пази техния гръб. Настъпа е застрашителен, обаче устрема да се спрат турците и обезсили техния напън е удивителен. Никой от позициите не мръдва, а започнала се беше една настървеност от упорство, пред което турската настървеност намери гранитния камък, м който се разби. Подири други пътища, които въстаниците мислят, че с наши ръце ще съумеят да ги защитят, но напразно. Турците се явиха в гръб на блацкта чета и почват да заемат Гулината, от където решени са да нанесат поражението, навреме са забелязани. Обаче въстаниците са малко, а те са безброй, които никакви куршуми не плашат, решени са да заемат върха. Почва се едно надпреварвание, кой по-скоро ще достигне новата позиция и спаси отстъплението на четата. Всякой устремил поглед, усилие и стремеж по-скоро да се отблъснат турците от Гулината, която почнала беше да се заема от тях. Нареждането на войводата е излишно, инстинкта води цялата чета към единствено за спасение място и всред град от маузерови куршуми, те, четниците вървят с темпо на нуждата към целта. Върхът е зает, дето веднага със заемането се почна ужасно изтребителен бой за спасяване на знамето. Падат убити Цильо Младенов, Трайко Милевски, раняват в краката Андрей Сидов от Бобища, Лексо раняват в раменете, раняват в ръката самия знаменосец и знамето се поема от четника…, който развявайки знамето бърза да го пренесе в главната позиция дето се води усилен бой, който цели да задържи турците до пристигането на останалите четници, които отстъпват от първата позиция на Дробока. Неустрашим със стойка на храбрец Хл. Шемшеваров върви между град от куршуи. Повалят се другарите му от загорицката центрова чета: Атанас Орлов и Н. Грънчаров. Пред него е засада. Остават малцина. Призовава в тоя съдбоносен час за него и знамето силата на бомбата. Сваля раницата, изкарва от нея една пачка динамит и убива турчина, а другарите му избягват. Знамето е спасено. Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните бездушни творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония…
Михаил Розов




Из дневника на Михаил Николов Розов, петък, 29 август, 1903 г.

Васил Чакаларов през пламъците на живота и революцията  

Posted by Kokice in , , , , ,


Васил Чекаларов в Клисура по време на Илинденското въстание 1903 г. ЦДА


В Солунската дружина влизаше елита на македонската емиграция. На това отговаряше и един блестящ щаб на дружината. Това бе много лесно обяснимо като се имаше предвид, че една голяма част от македонската интелигенция считаше за свой дълг да се числи в една дружина, чието название беше толкова съдържателно.
Когато дружината стигна в Серес, от влака пъргаво слезе командира на дружината, ротмистър Димитър Атанасов – Думбалаков, моят брат, когото не бях виждал от навечерието на войната, придружен от своя щаб, в който влизаше Симеон Радев, заедно с видни представители на емиграцията…
Но за мен бе особено приятно, когато видях в състава на Щаба войводата Васил Чакаларов – герои при герои. Васил Чакаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода – борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците…
Чакаларов, който с четата си имаше други обекти и аз придружаваме дружината до източните разклонения на Беласица, където тя има малка почивка преди трудния си поход, за да прибави към своите подвизи нови, най-светлите страници от историята на Македоно-Одринското опълчение…
Македония… тя бе вече разкъсана още не вкусила плодовете на свободата. Какво я очакваше? Ето, нейни избрани синове отиват по пътя към една тежка участ… Чакаларов стои до мене и след като настъпи мрак ще се отправи с четата си по потайни пътеки към още по-тежка участ. Ние минаваме от изпитания към изпитания, от страдания към страдания, от една борба към друга, като Парсифал, за да изкупим най-сетне своята свобода, божественото постижение, резултата на мисията ни в света.
Поглеждам Чакаларова. Той стои като вкаменен, по-висок, по-сух, по-горд от всякога, скръстил ръце на гърдите си, устремил вдълбочен, но суров поглед из дълбочините на гледката от нашата Родина. Той като че ли се мъчи да проследи пътеките, по които ще мине, за да се озове към своята цел. Там, далече, в Костурско, дето бе оставил една безсмъртна диря от подвизи и дела и където създаде илинденската епопея. Там, в родното му Костурско, дето и сега е определена неговата тежка мисия. Той още тая нощ трябва да се отправи на път, за да мине линията на гръцките войски, да преброди Вардар и се озове в Костурско, дето да се опита да повдигне населението в тила на гърците.
Предчуствието ми за една страшна, колкото и героична неизвестност ме терзаеше.
Беласица, залез под връх Лозен, близо до днешната българо-гръцко-македонска граница

Западният хоризонт бе окървавен от един злокобен залез. Настъпваше мрачна нощ, за да дойдат буреносни и страшни дни… Съдбата на родината ни се очертаваше всред една потискаща изтерзаните ни и уморени сърца действителност. И всички, редовни полкове и дружини на опълчението, чети и по-малки групи, вървяхме към бъдещето със стиснати зъби и свити юмруци, готови да сразим по пътя си нашите врагове. И колкото по-силно усещахме моментите, с тяхната трагичност, толкова във всички ни се разгаряше по-силно огъня на героичното – това бяха рицари, които отиваха да сразят многобройни врагове, да променят своята съдба.
Не ще забравя тези минути на няма раздяла с близки по кръв, чувства, дълг и призвание. Гледам Чакаларова. И в тоя момент свети в паметта ми смелия му орлов поглед и се откроява величествената му и горда осанка. Някаква вътрешна духовна сила даваше отражение в цялата фигура на Чакаларов. Той едва ли виждаше и съзнаваше това, защото си остана винаги външно със своя чист народнически характер, както не измени звучната си костурска реч.
Още един миг и Чакаларов грабва ръката ми в своята костелива, като че ли я включи в желязна рамка. Друса ръката ми и с едно особено вълнение, което ме още повече поразява, произнася прощалните слова: “Братко, прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“ Прегръща ме и целува. Целувам го и аз…
Слънцето, огромно и кърваво, потъваше бавно в хоризонта на Македония. Аз изпратих дружината на брата си, в тая злокобна вечер изпращах Чакаларова с юначните му и обречени другари към онзи български край – Костурския, който през всички времена и условия на нашата борба игра една светла и героична роля, като бариера срещу нахлуването на гърцизма в Македония, дал пред отечествения олтар честни и скъпи жертви.
Стоя и дълго наблюдавам фигурата на войводата, която губейки се в дрезгавината, начело на четата си, изглеждаше по-висока и по-величествена, за да изчезне в огъня на борбата…
Бел Камен, към лобното място на Васил Чакаларов



Михаил Думбалаков. През пламъците на живота и революцията. Том 2. София, 1937, с. 267-271.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...