Завръщане в Сухо  

Posted by Kokice in , , , , ,


снимка на Lewis Edmunds, посетил Сухо през 1917 г.


Когато напуснете Халкидическия полуостров и поемете на север, след няколко часа ще се озовете пред една къса планинска верига – Суха планина.
В една прекрасна котловина, почти в самото дъно, е разположено богатото и живописно село Сухо. По едно странно недоразумение, това село, както и едноименната планина, носят твърде незаслужено името си. Изобилните извори с хубава и бистра вода, както и щедро разпиляната растителност, с нищо не оправдават чудноватото прозвище. А и самият климат отлично благоприятствува развитието на разни земледелски култури. Тука се срещат, редом с ореха и кестена, смокинята и бадема. Но преди да влезете в селото, в протежение на пет-шест километра, вие се движите като в тунел от зеленина, между ухаещи леандри, притискащи отстрани стария калдъръмен турски път.
Ала изненадата ви не спира тук. Навлезете ли в самото село, ще ви посрещнат спретнатите двуетажни постройки, варосани в бяло, с рязко подчертан турски архитектурен стил. Около 700 такива къщи, с овощни и зеленчукови градини и чисти дворове, дават външната представа за селото.
Щедростта на природата и упоритата грижлива ръка на човека са превърнали през вековете тоя край в една приказно-приветлива долина, която оставя у пътника неизлечими впечатления.
Населено в болшинството си с българи, село Сухо е оградено откъм северо-запад с няколко турски, а от юг и изток – с гръцки села. И най-непретенциозното око веднага отделя царственото великолепие на с. Сухо, пред тъпото безвкусие на тия тънещи в духовна нищета и безсмислен верски фанатизъм поселища.
Като малък оазис всред тия инородни села, с. Сухо събираше завистливите погледи, неспокойно хвърляни върху многото преимущества на това чисто българско село. Това навличаше често големи неприятности на суховци и изолираните или системни гонения, повдигани ту от турци, ту от гърци.
Но покрай материалното благополучие и откритите духовни интереси, суховци ревниво съхраняваха едно старинно предание за своя произход. Това предание твърди, че при заробването на второто българско царство една група болярски семейства се спуща от север, успява да се посели тук и заслонена в пазвите на Суха планина, остава незасегната от победоносния марш на султаните. Приютени тук, тия семейства успяват да съхранят през пет столетия и националност, и вяра, и език, и обичаи.
Достоверността на това предание, така упорито поддържано от суховци, макар и исторически не проверено, се разказва на длъж и на шир и из околните български села, които чувствуват преимуществото на суховци. От своя страна те съдят твърде своеобразно за истинността на това предание, сочейки на облеклото и на други външни белези и начин на живот. Там ще срещнете твърде често да спират вниманието ви на копринените и спретнати носии на сухоските жени. Не защото в останалите села на тоя край, като: Богородица, Зарово, Висока и др., не носят същите носии, но суховци някак особено изтъкват благородството на един изтънчен вкус към изящното.
Историческата истина около населението на това село, което попада в една крайно неестествена народностна и езикова обстановка, не казва нищо положително. Езикът и традициите му, които го отличават с някои особености дори от българските села из тоя край, хвърлят много догадки относно появата му тук. Някои учени, а и големият славист д-р Облак, откриха и в наречието на Суховци, елементи от оня езиков материал, с който са се обслужвали авторите на азбуката ни – славянските просветители Кирил и Методий, и с което наречие си служат и до днес някои села в Костурско и Солунско.
Ето това беше селото, в което започна да се развива кълбото на моя живот…

Димитър, Михаил, Трендафил и Злата Думблакови с майка им Мария Думбалакова - септември 1900 г.


Михаил Думбалаков. През пламъците на живота и революцията. Том 1. София, 1933, с. 5-7.

Вора  

Posted by Kokice




Вора, Вора, Вораааааа... – викаше някой с все сила, а кучешкия лай доближаваше, сякаш от всички страни. Сигурно кучето е Вора, помислих си, а всички Воровци в планината са страшилища. Страшилището изхвръкна измежду острите камъни пред мен, не дишаше а хриптеше. Или ръмжеше. Или..
Не знам как се описва страхът. Дори не знаех какво изпитвам, изстинаха ръцете ми, въпреки горещината, лицето ми изстина, но нямах време да осъзная смисъла на израза „смръзнах се”. В един следващ миг друго куче изникна, избута Страшилището или Вора, или както и да се казваше то. Закова се на място, после запристъпва, протегна предните си крака и сведе глава, сякаш се протягаше. Ще скочи, мярна се в замръзналите ми мисли. И скочи наистина. Връхлетя ме огромно пухесто и рошаво вълмо, с  мощни лапи, изправи се, натежа, поисках да отстъпя, но от устрема му загубих равновесие и ме повали на земята. Може би в същото време повече усетих, отколкото видях и някаква суматоха, сърдит глас уплашено и запъхтяно извика: Стой бре, Вора, кучийна да та ядат! Стой! Назут бре, магаре!
Кучето, което победоносно беше стъпило върху мен не реагира. Погледна ме, излая..., лаят премина в нещо като скимтене..., което никак не отиваше на тези очи, лапи, зъби и всичко, каквото имах възможност да видя от упор. Наведе се и ме близна. После пак и пак, с пристъпване, гърлени звуци, олигави ме по лицето, косата, дрехите. И тогава сякаш нещо се пръсна в мен, пръсна се страхът на хиляди късчета. Един дребничък старец избута кучето от мен и ми помогна да стана, опипа краката ми и ръцете и главата, да се увери, че нищо ми няма, засуети се, заизтърсва праха от гърба ми. После отстъпи крачка назад, огледа ме и изрече полусърдито: Шо палаш, мори керко, на планин’та сама?!! Ут дека идиш? Си загуби вака?! Ти късна некой от вия магарийна?! Си удри? Ела, върви со менка!
„Вия магарийна” се заиграха едно с друго, бутаха муцуни в мен, махаха опашки, съпроводиха ме до един плет, който ограждаше ниска кошара, лавнаха гръмко и легнаха отпред. Може би едва тогава видях, че въпреки едрия им ръст, шарпланинците бяха още малки, с бебешкия си пух.

Ина Живкова






Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...