Подир сенките на Грамос  

Posted by Kokice in , , , , , , , , , , ,

                                                     Подир сенките на Грамос



Омотско, Яновени, Пилкати, Слимница. Четири села дълбоко в планината. Забравени отдавна в склоновете на  Грамошча (Грамос), в подножието на Алевица. Това са крайните северни разклонения на Пинд. Границата между Македония и Епир. Границата между Костурско и Корчанско на запад или между Гърция и Албания днес. Към края на XIX век планината Грамос отделя етнически българи, гърци и албанци. Затънтен край, отдалечен и изгубен. Нагоре по течението на Белица към главната верига на планината били разположени още няколко селища, населени с армъни (власи) и албанци – Ветерник, Фуша, Загар, Линотопи и накрая Грамошча в подножието на върховете Чука Пецик (2520 – най-високият в планината), Църн Камен, Голио Връв, Каменик, Перифано, Гесо, Голем и Мал Човек. Над селото е и езерото Гиздово (най-високото в Гърция – 2350). За да стигне човек до тези села трябва да мине през градчето Нестрам и да навлезе дълбоко в долината на река Белица. В началото на ХХ век Нестрам бил будно българско градче. Според легендата някога на това място била крепостта на Самуиловия воевода Несторица. Неслучайно костурският митрополит Германос Каравангелис го нарича “седалище на фанатични българи“ (Каравангелис 2001, 375).
  Нестрам в долината на р. Белица
                                
Гърците смятат река Белица за началото на Бистрица (Алиакмон), но местните българи, костурчани, приемат, че река Бистрица извира северно от Желево, в околността на планината Вич. На запад от планината Грамос се намира областта Колония (Корчанско). Там, до селището Ерсека, е открито съкровище, далечен спомен от българите на Кубер.

Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница отдавна не съществуват,  няколкото къщи там са ползвани за летни вили (зимата пътят до тях е трудно проходим). Запазили са се и църквите. Забравен край, напълно непознат в България. Забравен много по-отдавна, защото до тези села не достига нито Българската екзархия, нито дори комитетите на ВМОРО. През Илинденското въстание (1903 г.) в Грамошча отива Васил Чекаларов с четата си. Но минава по друг път, през гръцко-албанското село Тухол, влиза в престрелки с арнаутите при Загар и Ветреник и е посрещнат тържествено от армъните в Грамошча (Силянов 1983, 388-389; Шкуртов 1984, 64-65). Имената на някои от тези села обаче и днес може да чуете, ако посетите Брацигово или Сопот, като далечно ехо от отдавна отминали времена. И има много причини да се помнят, не само от брациговци и сопотчани.
Някога Костурско било в центъра на България, не днешната, а онази, чието духовно средище била Охридската архиепископия, поне до закриването ѝ в 1767 година. Важно време, към което ще се върнем. Но и в следващия век споменът остава, дори в титлите на митрополитите на Цариградската патриаршия. Така костурският митрополит (главният за областта, след отпадането на Охрид) до 1871 година се наричал на гръцки език “Екзарх на всичката стара България“. Преди, когато първенството принадлежало на Охрид, се наричал  “първопрестолен на всичка България“ (Иванов 1915, 146). Казано по-просто, в патриаршистките времена, когато в Охрид нямало архиепископия, Костур се е смятал средище на България или на старата България. 
Ктиторски портрет на цар Михаил Асен (1246-1256) и майка му царица Ирина
от църквата “Св. Архангели Митрополитски“ в Костур
Но с напредването на църковната борба между българи и гърци това остава само далечен спомен. Същата църковна борба като че не засяга жителите на Омотско, Яновени, Пилкати и Слимница и те си живеят почти безметежно в склоновете на Грамошча. Имат гръцки училища и учители, което не им пречи да си говорят на български до края на Втората световна война. Сякаш не забелязват развихрилата се буря в разположената под тях долина. И ако дълго време селата и жителите им някак оцеляват в превратностите на времето, то през 1942 година са опожарени от  германски войски, а през Гръцката гражданска война (1946-1949) се оказват на фронтовата линия и са напълно опустошени и напуснати.

Много преди да се случи всичко това жители на тези села започват да се преселват далече на изток – в Тракия, установявайки се в различни селища. През 1766 година Кирко Айваза, търговец от Яновени, решава да заживее в Сопот, където се задомява. 
                                     Село Яновени

     От него или по-скоро от сина му Иван Вазът Айвазов, произхожда Вазовият род. По същото време (между 1760 и 1770 година) жители на съседните Омотско и Слимница (но и на други села в околността, като Орешче  и Галишча) като че ли предпочитат северните склонове на Родопите в Пазарджишко (заселват се в Црънча, Козарско, Паталеница и Пещера; в съседното Дебращица пък пристигат дюлгери от Дебърско). През 1791 година повече от 150 семейства се заселват в Брацигово.  Събитието е отбелязано с надпис на специално построена чешма: “В время избавления съгради са съи источник в памет преселения. Лето 1791-ое, седмаго юлия“ (Бербенлиев, Партъчев 2015, 12-13). Това събитие, както и установяването на Кирко Айваза в Сопот, е със съществени последици за развитието на българската култура. Повечето от новите заселници се оказват майстори дюлгери-строители и резбари.  Те не само ще намерят възможност за работа на почти цялата територия на Източна България, но и ще положат основите на Брациговската строителна школа. 
Преселниците от Омотско, Слимница и Орешче, както и техните наследници, изграждат или участват в изграждането на множество църкви, училища, къщи и други постройки в Тракия, като привнасят характерен за западните български земи архитектурен облик и решения. При тях е чиракувал за известно време и все още младият Колю Фичето. Много от построените църкви имат важно и символично значение за българите и днес. Така например през 1813 година Петър Чомпъл от Слимница и Марко Зисо от Омотско построяват църквата “Св. Неделя“ в Батак. Никола Троянов от Слимница строи през 1846 година църквата “Св. Петър и Павел“ в Сопот и в 1847 “Св. Никола“  в Карлово.
 Църквата “Св. Никола“ в Карлово

Стерьо Арнаут от Омотско (арнаут е прозвище, което им се дава, заради това, че идват от граничните с Албания области) през 1837 година изгражда “Св. Богородица“ в Хасково. Петко Боз от Орешче построил “Св. Св. Константин и Елена“ (1832) в Пловдив и църквите “Св. Богородица“ и “Св. Троица“ (1834) в Казанлък. Мите Гинков от Слимница през 1834 построява “Св. Троица“ в Свиленград. Насе Гърнето от Омотско (или Атанас Мечкарин – Гърнето е прякор, който му е даден, защото поставял акустични гърнета в строените от него църкви) изградил църквата “Св. Йоан Предтеча“ в Брацигово (1832-1833). В предишното десетилетие, заедно с още преселници дюлгери, се включил и във обновяването на Рилския манастир (между другото, съборната църква на манастира е дело  на майстор Павел от костурското село Кримин). Известни са имената на 120 дюлгери, заселили се в Брацигово.
“Св. Богородица“ в Пазарджик (1836-1837), най-голямата възрожденска църква на територията на днешна България, е дело на заселилите се в Пещера преселници от село Харчег (днешното Arrzë?) в Корчанско (от западната страна на Грамос) Петър Казоолу и Кузман Мичов. Великолепният ѝ резбован иконостас е направен от Макрий Негриев Фръчковски от дебърското мияшко село Галичник. От грамоските села в Костурско идва най-вероятно и заселилият се в Пещера първомайстор Костадин. Между 1834 и 1838 година той построява съборните храмове на Габровския, Троянския и Батошевския манастир (Тулешков 2006, 307-310).
През 1791 година не всички от напусналите Грамос се преселват в Брацигово. Част от тях (10 семейства от Омотско, Слимница и Добролишча) остават по пътя в родопското село Ковачевица. Там спомагат за изграждането на местния дюлгерски център, чието дело са познатите днес къщи в Ковачевица, Долен и Лещен.
„В время избавления
съгради ся сий източник
в памят преселения
лето 1791-ое
седмаго юлия“
Надпис на чешмата в Брацигово, изградена от майсторите-дюлгери, преселници от Костурско.

      И така, изведнъж, сякаш от нищото, се появяват множество майстори, които изграждат голяма част от най-знаковите възрожденски църкви в днешна България. От нищото е, защото въобще не са известни майстори строители от родните им места в предишните години. Както и след тяхното преселване. Ясно е обаче, че те идват не само обучени, а и като носители на една стара българска традиция, предавана  в семейството и в занаятчийските сдружения от векове. Тайният майсторски език, на който те говорят (мещровският), е смес между западния български костурски диалект (с характерните запазени старобългарски носовки), албански и италиански думи. Италианските думи пораждат разни легенди за връзки с Италия, които не са изключени, но трябва да се има предвид, че Венеция има силно влияние в Албания през XIV и XV век. И че селата по река Белица са приютявали на свой ред българи от Корчанско, например родът Радовци от Дарда (Круша), заселил се в Яновени (Radis 2013, 19). За Димитър Яранов Костурско е сборно място на българите, изселващите се от Тесалия, Епир и източния дял на Корчанско (Яранов 1932, 86).
Планината Грамос като северно разклонение на Пинд е традиционно лятно пасище за различни по етническия си облик скотовъдни или номадски групи. През XIX век това са най-вече армъни (власи). Но с основание може да се предполага, че високопланинските български села там също са имали развито сезонно скотовъдство.  Поне от Х век, а вероятно още от времето на Кубер, в Епир и Тесалия се заселват и не малко българи. Тогава тези земи са част от българската държава. Откъслечни сведения показват присъствието на българи в Епир и Тесалия до първата половина на XIX век. За множество български селища говори и запазената топонимия. В продължение на няколко века българите живеят по тези места съвместно с власи и албанци. Макар че около 976 година Самуиловият брат Давид е убит от “скитници власи“ някъде по пътя между Преспа и Костур (това е и първото споменаване на този етнос въобще), българите и власите явно живеят в разбирателство. Сто години по-късно (1067 г.) българи и власи в Тесалия въстават срещу ромеите, начело с Николица. А през 1379 година българи, албанци и власи се бунтуват срещу сръбския управник на Янина, Тома Прелюбович (Иванов 1915, XLI, 18-19). Постепенното и все по-масово изселване на българи от тези земи на север започва през XV век, първоначално в Македония, но и на североизток, в Тракия и Мизия. Този процес е бавен и дълъг и не винаги е съпроводен с обезбългаряване на напуснатите села. Причина за миграциите, освен наличието на много свободни земи в Източна България, често са опустошенията, извършвани от арнаути мюсюлмани, особено през XVIII и началото на XIX век. 

      Дългите векове на съжителство, ползването на общи пасища, както и вероятно предимно скотовъдния бит на много от тези българи, спомагат за образуването на една общност, която включва власите и албанците. Още през XIV век се среща  термина българоалбановлах. Както показват късните сведения (от XIX век) за българи, армъни и албанци в обитаваните от тях общи и погранични райони, те са многоезични. Или употребяват едновременно два-три езика. Мъжете при армъните, например, владеели български и гръцки, повечето можели да говорят също на турски и албански. Жените им пък говорели и езика на народа, сред който живеят (Вайганд 1899, 259). В общностите на зографите, строителите и търговците гръцкият е официален език.
Процесът на взаимодействие и влияние между българите, албанците и армъните в Епир и Тесалия, както и постепенното погърчване, поалбанчване и овлашаване на част от българите, въобще не е изследван. Густав Вайганд отбелязва на много места сред армъните наличието на български носии и обичаи. Така например армъните от Лаища (Лака) в областта Загори (Епир) носели българска носия. Още по на юг, в Гребенити, освен българската носия, в говора на армъните “се е вмъкнал много славянски елемент“ (Вайганд 1899, 137, 143, 253). Докато обикаля Албания през 1930 година, Сребрен Поппетров отбелязва, че “най-изгубените българи“ са в околността на Гирокастро. Те били “спасени от помохамеданчване чрез авторитета и привилегиите на Византийската Патриаршия, а сега няма кой да ги пази от здраво погърчване… От двете страни на албано-гръцката граница живее едно кротко, мирно, трудолюбиво и привързано към родния край население, което е запазило всичко като българско, освен изгубения майчин език: имената на селата, на планините, на местностите и на голяма част от селските носии и домашни предмети се назовават и днес по български“ (Елдъров 2000, 233-234). Може би не е нужно да споменавам, че тези места все още не са изследвани от български учени.
През XVIII век българите, албанците, власите и гърците живеят заедно като една християнска общност. Стремежът на Цариградската патриаршия за обединяване на всички християни в едно се изразява в закриването на Охридската архиепископия (1767) и Печката патриаршия (1766), както и в налагането на понятието ромеи и на гръцкия език като общ. Не случайно в един от най-големите културни центрове на Балканите през този век  - Москополе (Корчанско) – с 40 или 60 000 души население, между 1760 и 1770/1794 г. поп Данаил отпечатва  четириезичен речник (на български, армънски, албански и гръцки). Идеята е, както личи от поетичния надслов, всички да се научат да говорят гръцки:
„Албанци, власи, българи, чуждоезичници възрадвайте се
И се пригответе всички вие гърци (ромеи) да станете.
Отхвърлете варварския си език и нрави,
Та след време те на вашето поколение да се струват като басни.
Рода си да цените заедно с отечеството,
Като го направите от албано-българско на елинско.
Не е вече мъчно да учите гръцки.
Та варварски да не приказвате само с 15 думи гръцки“
(Гюзелев 2004, 82).
        Неслучайно, като част от тази идея, се появява Гръцкият проект на руската императрица Екатерина Велика (1782) и едва ли също е случайно, че повикът на Паисий Хилендарски към българите да пазят своя род и език е от 1762 година. Въпреки явните намерения на Патриаршията да направи от всички балкански народи елини, между тях все още се запазва чувството на единство. Това най-ясно проличава в Гръцката война за независимост (1821-1830), в която значително участие имат много българи, власи и албанци, много от които са от Епир, Тесалия и Пелопонес.

      Планинските райони на Епир и продължението им в западната част на Македония дават прехрана не само на стадата на населяващите ги етноси. Макар че жителите на високопланинските селища въобще не се занимават със земеделие, не цялото население се състои от овчари или притежатели на големи стада. Наличието им обаче явно дава възможност за струпване на капитал, за запазването на различни занаятчийски умения, както и за излъчването на крупни търговци. Типична запазена българска общност от този тип до края на XIX век са мияците в Дебърско. Високопланинските им селища по склоновете и почти върховете на Бистра (Галичник, Лазарополе, Тресонче, Росоки) и Стогово (Гари, Осой) в областта Мала Река, отглеждат десетки хиляди глави добитък, но излъчват и множество майстори строители, резбари и зографи. Това всъщност е може би най-големият по обхват и значение български строителен и художествен център.

Сведенията, които имаме за брациговските майстори, позволяват да се предположи, че те идват от селища с подобен бит и поминък. Грамошча и Линотопи са известни със своите зографи между XVI и XVIII век. 
Стенописи от средновековната църква "Св. Захарий" в Загар
 А това допълнително показва, както и в случая с мияците в Дебърско, че планинските склонове на Грамос са приютили или пък там се е запазила стара традиция. Традиция, свързана с художествените центрове на Охридската архиепископия. Охридската архиепископия има огромен принос в запазването на редица култове и спомен за светци, лица и събития от времето на Първото българско царство. 
Тя не случайно се нарича Архиепископия на България. Така през XVII и XVIII век многократно се преработват, преиздават и съчиняват нови служби и жития не само на местни български светци като Климент, Наум, Йоан Владимир, но и на 15-те тивериуполски мъченици, Йоан Рилски, Петка Търновска и други светци, свързани с българската традиция. Образите на Йоан Рилски, Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и Иларион Мъгленски не са непознати и на зографите от Линотопи. 
Специално се отбелязват също Кирил и Методий и въобще Светите седмочисленици. Култът към тези светци е общ за българи и албанци. Много специфична е силната почит към Св. Седмочисленици в Белград (Берат), както и вярването, че там са мощите на Горазд и Ангеларий. По поръка на родения в Москополе охридски архиепископ Йоасаф Втори (1719-1745), наричан “красиво и тихо пристанище на България, зора на Охрид“, в печатницата на града се издава служба на Св. Седмочисленици, където те са наречени “спасение за българите“. Обърнато е и специално внимание на Св. Йоан Владимир (зетят на цар Самуил, убит от Иван Владислав), чийто манастир се намира до Елбасан и обединява българи и албанци. Той е наречен “гордост на България, покровител на Илирия и Мизия, крепост на Албания“  (Снегаров 1932, 208, 284, 357).
Охридската архиепископия има голяма роля и за запазването на българската писменост. В едно интересно сведение за българите, преселили се  в Бесарабия през 1812 година, се споменава, че около половината от тях са костурци или българи от Западна Македония, заселили се преди това в Добруджа. Това, което отличава македонските българи  от останалите, е владеенето на кирилицата, докато другите пишели с гръцката азбука. Също така носията им е определена като българска, докато на останалите се приближавала към турската (Яранов 1932, 75-76).
Явно е, че би трябвало да има връзка между дюлгерите от Слимница, Омотско и Орешче (откъдето са най-много майсторите в Брацигово, сред които има и резбари, а не им е била непозната и декоративната живопис) и зографите от Линотопи и Грамошча. Много е възможно те да са работили и на едни и същи места. Тъй като не знаем нищо за работата на брациговците майстори и техните предци преди преселението от 1791 година, възможно е зографите от Линотопи и Грамошча да ни помогнат при изнамирането на строените от тях църкви. Географският ареал на работа на зографите е голям, но, което е естествено, най-много са работите им в Епир, на територията на днешна Албания и Гърция. На пръв поглед не би било трудно там да се намерят прилики и образци, които брациговските майстори следват, а защо не и църкви, строени от тях. Тази възможност изисква проучване, което така или иначе не е още направено. Една от причините вероятно е, че често в науката зографите от Линотопи и Грамошча се определят за власи. Това едва ли би било сериозен аргумент всъщност, тъй като етносът не е от значение при сдруженията на майсторите в тази област и към този период. От друга страна, понеже българското присъствие в Грамос, а и като цяло по тези места в Гърция системно се игнорира, в това число и от български учени, необходимо е да направим някои уговорки.
Известията за зографи от Линотопи и Грамошча обхващат времето между XVI и XVIII век.
Църквите в село Грамошча

         Ние не знаем и едва ли ще разберем с точност етническия им произход. Повечето от иконите си те подписват на гръцки, нещо естествено за тогавашното време, но с правописни грешки, което също се среща често при зографите от български, влашки или албански произход. Някои от тях оставят надписи и на кирилица, особено в северните части на Македония. Това също е нормално, предвид че в епархиите на Охридската архиепископия кирилските надписи не са били преследвани. Факт е обаче, че майсторите зографи владеят и двете азбуки, а това, както видяхме, не е изключение за населението на Костурско. Ще стане изключение явно чак след закриването на Охридската архиепископия до отварянето на първите новобългарски училища там в средата на XIX век. По това време много костурци пишат на български с гръцки букви. Дейността на майсторите и зографите от Грамос е свързана като цяло с културата и вярванията на населението на територията на Охридската архиепископия. Или на онова, което може да се нарече старата България. Обликът на тази култура е специфичен и това си проличава най-вече в търсеното съвсем съзнателно наследство на старата традиция.
През 1769 година е първото голямо разорение на Грамос, едновременно с Москополе.  Разрушени са Николица, Грамошча, Линотопи, Ветерник, Загар, Фуша, Слимница, Яновени, Пилкати и Омотско. 
                               Старото земеделско селище на Ветерник

След тези опустошения, които продължават особено много и по времето на Али паша Янински, повечето от власите се преселват на север и на запад, в различни градове на Македония. Обезлюдени са и много български села. През XIX век власи от Линотопи се споменават в Битоля, както и в съседните села Нижеполе и Магарево, в Охрид и в Крушево. В Ресен пък се заселват власите от Ветерник. В опустошените Загар, Ветерник и Фуша се настаняват албанци мюсюлмани. Като български се запазват Слимница, Пилкати, Яновени и Омотско. По същото време Грамошча е христианско армънско село, но дали това са преки наследници на старите му жители или пък новодошло влашко население? Причината за подобен въпрос е, че в предишните векове Грамошча не се споменава категорично като влашко село, а напротив, има основания да се смята, че населението му е било българско. След опустошенията, започнали в 1769 година българското му население се заселило в някое от околните костурски села с името Дряново (най-вероятно в съществувалото някога югозападно от Омотско село, днес обезлюдено). Възможно е следователно там да са останали не просто и само местните власи, а да са придошли и други. Всъщност това далеч не е изолиран пример и може да наблюдаваме подобен процес на много места в Македония. По време на Негушкото въстание от 1821 година много български села в планината  Каракамен (Дурла) са опустошени и обезлюдени (Куцуфляни, Държилово, Голема Река, Горно и Долно Село), заселени след това с власи от Епир. Същото се случва и в средата на ХХ век – в обезлюдените след Гръцката гражданска война Смърдеш, Дъмбени и Косинец се заселват власи.
Не е много ясно какво се случва с Линотопи, тъй като към края на XIX век то се споменава като албанско християнско село (Кънчов 1970, 567). Това би означавало, че християните там са се албанизирали изцяло вследствие на мюсюлманския натиск. Явно това не са предишните власи, но въпросът е, понеже тези албанци са християни, дали това не са предишните българи. Такъв процес не е изненадващ, предвид че е описан за българските села в Голема Река, Дебърско. В средата на XIX век жителите им са двуезични – говорят албански и български, но към края на века те се представят като изцяло албански християнски села. Причината за тяхното поалбанчване е натискът на албанците мюсюлмани. Не за пръв път се изяснява, че при силен албански мюсюлмански натиск една част от българите се изселват, друга приемат исляма, а трета се албанизира езиково като защитна реакция срещу нови нападения  (Селищев 1931, 22-23). За съжаление по отношение на Линотопи няма как да проучим този въпрос, тъй като селото отдавна не съществува.
Сред развалините  на село Линотопи

След разорението от 1769 година зографският център в Линотопи явно не се възстановява (както и в Грамошча). Но има поне две важни разклонения.
През 1667 година зографът Николай от Линотопи (четвърти поред с това име) рисува в църквата “Св. Атанасий“ в Арбанаси. Изследването на Ваня Сапунджиева показва, че заедно с него са дошли и други майстори от района на Грамос (например даскалите Недьо, Кръстьо и Христо), които се заселват в Трявна и така полагат основите на Тревненската художествена школа (Сапунджиева 2016, passim). Николай явно се връща в Линотопи, тъй като вероятно през 1671 изписва църквата “Св. Захарий“ в Загар (Τσάμπουρας 2013, 15). 

                                 Средновековната църквата “Св. Захарий“ в Загар (XVI в.)

Сред зографите носители на иконописната традиция на Грамос и участвали  в основаването на тревненската школа, е и Йоан от Чивиндола. Според Ваня Сапунджиева името Чивиндола може да произлиза от турската дума “дживиз“ със значение на “орех“.  Така тя свързва мястото на вероятния му произход със село Орах, Кумановско (Сапунджиева 2016, 54-55). Ако следваме тази логика, много по-вероятно би било да става дума за село Орешче в района на Грамос. Оттам, както видяхме, идват и не малко от майсторите, заселили се в Пещера и Брацигово.

Присъствието на зографи от Линотопи в Арбанаси не е изненадващо, като се има предвид, че селото е основано към края на XV век от преселници от района на Гирокастро в Албания. Отбелязва се и приликата на арбанашките къщи с тези от Берат и Гирокастро. През 1561 година в църквата “Св. Георги“ в Арбанаси е рисувал майстор Николай, син на прочутия зограф Онуфрий Аргитис от Елбасан (Гюзелев 2004, 54-57). Има основания да се смята, че заедно с Николай в “Св. Георги“ е бил и Йоан Зограф от Грамошча (Δρακοπούλου 2010, 322-323).
Съществува предположение, че линотопски зографи са в основата на възникването на зографския център в Самарина, Епир (Сапунджиева 2016, 49). Един от прочутите зографи от Самарина е Михаил Анагност. През 20-те години на XIX век той се преселва в Крушево (Македония), българско мияшко селище, приютило и власи, емигрирали от районите на Москополе и Грамос. Михаил Анагност и синът му Димитър рисуват иконите за прочутия иконостас на Бигорския манастир (30-те години на XIX век). Великолепната му резба пък е дело на дебърците Макарий Негриев Фръчковски от Галичник (чийто е и резбованият иконостас на “Св. Богородица“ в Пазарджик) и Петър Филипов от Гари. По това време при Михаил и Димитър се обучава Дичо Зограф от Тресонче, който става изключително продуктивен иконописец и родоначалник на отделен зографски клон на Дебърската школа. През 1842 година Михаил Анагност и другият му син Никола изработват икони за иконостаса на битолската църква “Св. Димитър“. Явно тогава са се запознали с майстор Павел от Кримин (заселил се по това време в Битоля), който препоръчва зограф Михаил на монасите в Рилския манастир. Негово дело вероятно е  стенописът “Донасяне на мощите на Свети Иван Рилски“ в параклиса “Свети Иван Рилски“. Синовете на Михаил, Николай и Димитър, заедно с другата крушевска зографска фамилия на Зограф Анастас ще изпишат много църкви на територията на Македония, много от които се намират в днешна Гърция и не са проучвани. Ако някой ден това стане и ако, разбира се, техните стенописи и икони оцелеят, ще може да видим късните проявления на изкуство, пазено някога в забравените днес села във вътрешността на планината Грамос. Художествен център който, както се вижда, има огромно значение за развитието на българското възрожденско изкуство.

Автор: Борис Живков, 2018 г.


 Литература


Бербенлиев, П., Партъчев, Вл. 2015. Брациговските майстори строители. Брацигово.
Вайганд, Густав. 1899. Аромъне. Етнографическо-филологическо-историческо издирване на тъй наречения  народ македоно-ромъне или цинцари. Варна.
Гюзелев, Боян. 2004. Албанци в Източните Балкани. София.
Елдъров, Светлозар. 2000. Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи. София.
Иванов, Йордан. 1915. Българете в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. София.
Каравангелис, Германос. 2001. Македонската борба (спомени). ¬– В: Чекаларов, Васил. Дневник 1901-1903 г. София, 313-382.
Кънчов, Васил. 1970. Македония. Етнография и статистика. – В: Избрани произведения. Том 2. София, 285-600.
Сапунджиева, Ваня. 2016. Зографи отвъд границите. Възникването на Тревненската художествена школа в контекста на Балканското изкуство XVII-XVIII в. София.
Селищев, Афанасий. 1931. Славянское население в Албании. София.
Силянов, Христо. 1983. Освободителните борби на Македония. Том 1. София.
Снегаров, Иван. 1995. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Том 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767). София.
Тулешков, Николай. Архитектурното изкуство на старите българи. Том 2. Османско средновековие и Възраждане. София.
Шкуртов, Кирияк. 1984. Дневник. – В: Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, 59-66.
Яранов, Димитър. 1932. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през XV до XIX век. – Македонски преглед, № 2-3, 63-118.
Radis, Vasil. 2013. Beyond the Mountains. The life story of two partisans Vasil and Elena Radis. As told to Yana Giamov.
Δρακοπούλου, Ευγενία. 2010. Έλληνες Ζωγράφοι Μετά Την Άλωση. Τομος 3. Αθήνα.
Τσάμπουρας, Θεοχάρης. 2013. Τα καλλιτεχνικά εργαστήρια από την περιοχή του Γράμμου κατά το 16ο και 17ο αιώνα: ζωγράφοι από το Λινοτόπι, τη Γράμμοστα, τη Ζέρμα και το Μπουρμπουτσικό. Τομος 2. 

Използваните снимки в статията са обект на авторско право. 

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...