 |
| Част от крепостната стена на Баргала |
Камен Станев.
Брегалница e втората по големина река в Северна
Македония. Непосредствено северно от долното ѝ течение е Овче поле. То
представлява коловина, обхващаща най-общо земите между р. Вардар на запад, р.
Брегалница на юг, р. Злетовска на изток и устието на р. Пчиня на север (Петров
1896, 207 – 214; Томоски 1978, 243). Името Овче поле е регистрирано в редица
извори от XI – XIV в. (Томоски 1978, 243 – 265; Панов 1982, 39 – 85). През 1655
г. районът е посетен от Евлия Челеби, който казва, че Щип е близо до Овче поле,
а на друго място, че Овче поле се намира източно от Щип в посока Радовиш и се
простирало в протежение на 6 часа път (Евлия 1972, 25 и 266). Така според него,
Овче поле се простирало значително по на изток, и ако това не е техническа
грешка, то означава, че в миналото с това име бил наричан по-обширен район.
Овче поле не е подходящ за земеделие район. Макар
надморската му височина да е между 200 и 400 м, климатът тук е суров – зимите
обикновено са много студени, а лятото става много горещо. Районът е сух, с
много малко валежи и реки и лишен е от гори. В края на XIX в. Г. Петров го
описва като крайно бедена, много слабо населена област (Петров 1896, 207 –
214). Областта обаче е много подходяща за отглеждане на овце. За това
допринасят соли, които се отлагат по тревата, в резултат на което овцете много
наддавали и били известни надалеч и именно от това идва името на областта
(Петров 1896, 210 – 211). През средновековието картината не е била по-различна
и слабата населеност изрично е посочена в изворите. За пръв път това е
отбелязано през 1048 г., като Овче поле е споменато сред „пустите полета на
България“ (Кедрин 1965, 315). Според византийските хронисти причината за това е
„понеже малко време преди това онзи народ бил покорен.“ (Зонара 1968, 198).
Това изглежда логично, тъй като само 30 години преди това България е била
покорена, а преди 7 години е било потушено въстанието на Петър Делян. Но
предвид климатичните особености, възниква въпросът дали само военните действия
са причината за това или по принцип, районът е бил слабо населен? Идентично е
описанието, което дава Георги Акрополит във връзка с похода на император Теодор
II Ласкарис през 1255 г. При движението си от Велес към Струмица, той минал
през Овче поле – „След това, като тръгна с цялата войска, той мина през
Невстапол. Мястото беше безводно, необитавано и неподходящо за голяма войска. И
тъй войската прекара немалко дни лишена от хляб, а повечето коне не бяха пили
вода два дни.“ (ГИБИ 1972, 189). Предвид климатичните и географски особености
на района, в резултат на които е крайно неблагоприятен за земеделие и
обитаване, възниква въпросът защо Овче поле и въобще районът на Брегалница се
възприемал от средновековните българи, като изключително важно място? Съгласно
някои старобългарски текстове на това място княз Борис, тук „приел“ царството,
тук Кирил създал славянската азбука и тук бил убит Петър Делян – все събития,
които със сигурност не са се случили тук. Очевидно, за това имало някаква
причина, свързана с историята на района, която оставила траен спомен в
колективната памет за неговата значимост в един отминал спрямо момента на
написването на тези текстове период. Тази дълбоко вкоренена памет за значимостта
на Овче поле се проследява и във фолклора (Моллов 1997, 182 – 214).
През VI в. районът попадал във вътрешността на
Византия. Тук, по течението на р. Брегалница, в непосредствена близост, но
извън обхвата на Овче поле, имало три антични града – Баргала, Запара и Астиб,
като и трите са малки, дълбоко провинциални градчета, които по нищо не се
отличават от десетките други подобни на тях в балканските провинции на
империята. Най-добре е проучен Баргала до дн. с. Горни Козяк. Градът загинал
при аваро-славянско нашествие по времето на император Фока (602 – 610)
(Алексова 1989, 65; Aleksova 1997, 155 – 166; Нацев, Jовановска 2005, 185 –
194). Съвсем близо, до дн. с. Крупище, има голямо укрепено селище, което е
много слабо проучено. За него се допуска, че може да е Запара (Алексова 1989,
76; Микулчиќ 1996, 345). Третият град е Астиб, дн. Щип. За него през късната
античност практически нищо не се знае (Микулчиќ 1996, 353). В края на VI – нач.
VII в. районът, подобно на останалите части на Македония и Балканския полуостров
като цяло, е подложен на непрекъснати аваро-славянски нашествия, в резултат на
които византийската власт била ликвидирана. Най-близките крепости, които
оцелели, са по крайбрежието на Бяло море – Солун и Адриатическо море – Драч.
В края на VII в. Византия преминала в
контранастъпление спрямо заселилите се в бившите ѝ провинции славяни. Това бил
дълъг, продължил повече от век процес, много слабо осветен в изворите, който се
развивал от районите, където империята запазила властта си към вътрешността. Тъй
като при този процес има твърде много неясни и спорни въпроси, тук се маркират
само най-важните сигурни факти1.
През 688 г. империята възстановила сухопътната връзка между Константинопол и
Солун и били подчинени славяните в непосредствената околност на Солун (ГИБИ
1960, 265), през втората половина на VIII в. реконкистата обхванала
Горнотракийската равнина (Станев 2012, 86 – 109), през 759 г. имало успешен
поход срещу славяните в Македония (ГИБИ 1960, 270), през 774 г. в
нелокализираната местност Литосория ромеите разгромили нахлулата българска
армия, чиято цел била да плени и изсели берзитите в България (ГИБИ 1960, 274 –
275)2,
през 783 г. ромеите покорили славяните в Гърция (ГИБИ 1960, 276), а през 808 –
началото на 809 г. достигнали Сердика (Станев 2008а, 43). В Македония
реконкистата освен от Солун на север, се развивала и от адриатическото
крайбрежие на изток, следвайки трасето на стария имперски път Вия Игнация,
свързващ Драч със Солун и Константинопол (Filiposki 2010, 75). Възстановяването
на византийската власт по тази линия е било благоприятствано, от факта, че дн.
Северна Албания и най-западните части на дн. С. Македония, били обитавани от
оцеляло късноантично население, носител на археологическата култура Комани-Круя
(Filiposki 2010, 68 – 72; Curta 2013a, 182 – 196, 198 – 200; Curta 2013b, 49 –
70; Станев 2018а, 219 – 224). Предвид тези факти, може да се допусне, че към
началото на IX в. Византия успяла да възстанови властта си в интересуваща ни
област Брегалница или по-скоро е протичал такъв процес.
Византийската реконкиста била следена с тревога от
българите, тъй като империята стигала все по-близо до българските граници и
можела да нанесе удари от няколко места. Това довело до серия от войни. Те
започнали в средата на VIII в., като целта на българите е била да пресекат
византийската реконкиста, а не да завладеят нови територии. Най-добре това
проличава от българските действия по долината на р. Струма. Българите на два
пъти – 789 и 808 г. нахлули дълбоко на юг, разгромили византийските отряди и се
оттеглили, без да направят опит да установят властта си тук. Тези успехи обаче
не спрели ромейската реконкиста в района, а напротив в края на 808 или началото
809 г. в нейния обхват била включена и Сердика, където била разположената 6 000
армия. В отговор през пролетта на 809 г. кана сюбиги Крум превзел града и избил
византийската армия, но в унисон с политика от предните десетилетия, българите
не развили успеха си, дори не задържали тази ключова крепост, а я сринали и се
оттеглили (Станев 2008а, 33 – 35, 42 – 43). Оттеглянето на българите позволило
на ромеите на следващата 810 г. да предприемат нова колонизационна кампания.
Император Никифор I наредил да се преселят ромеи в т. нар. Славинии (ГИБИ 1960,
280). Макар и да не са посочени изрично, едва ли може да има съмнение, че това
били основно териториите северно от Солун. В подкрепа на това е сведението, че
през 812 г. ромейските колонисти от долината на Струма избягали и се завърнали
по родните си места (ГИБИ 1960, 284).
Походът на Никифор I през 811 г. и опожаряването на
Плиска, довели до преосмисляне на българската политика по отношение на земите
на юг от Стара планина. Старата тактика на превантивни удари и оттегляния,
целяща да се пресече ромейската реконкиста, била заменена с мащабна експанзия,
съпроводена с радикални етническа промяна в завладените земи. През 812 г. кана
сюбиги Крум предприел масирано нападение в източната част Горнотракийската
низина. Българската експанзия в Източна Тракия била съпътствана от масово
депортиране на ромейското население в Отвъддунавска България (Станев 2011а, 183
– 195) и колонизиране на население от старите български предели, основно
славяни (Станев 2011б). Какво е станало в земите непосредствено югозападно от
България не е ясно. Това, което знаем със сигурност, е че през 812 г. уплашени
от българските победи, ромейските колонисти заселени през предните години в
долината на Струма избягали (ГИБИ 1960, 284), а в Хамбарлийския надпис от 813
г., сред превзетите крепости Крум споменава и Сердика (Бешевлиев 1994, 117).
Малко вероятно в случая да се има предвид завладяването през 809 г., а по-скоро
става въпрос за повторно завладяване. В мирния договор от 816 г. границата
между България и Византия е детайлно очертана в района между Черно море и Макри
ливада (дн. Узунджово до Хасково), като се изрично се казва, че „до тук стана
определянето“. Това, което знаем със сигурност, е че западната част на
Горнотракийската равнина е била върната на Византия и била завладяна от
българите през 836 г. (Станев 2012, 121 – 141). Няма данни през 816 и
следващите години какво е станало със земите на юг и югозапад от Сердика.
Поради това не може да се каже кога и при какви обстоятелства обширният район
до Адриатическо море е бил завладян от българите. Това със сигурност е станало
преди възкачването на трона на княз Борис – 852 г., който, както е добре
известно, нито веднъж не е имал успех на бойното поле.
Българската експанзия била последвана от изграждането
на административната система в завладените земи. За съжаление в изворите има
твърде малко, откъслечни и от различно време данни за административното
устройство. Това, което може да се каже със сигурност, е че в началото на IX в.
била извършена реформа, в резултат на която провинцията била разделена на
обширни области, начело на които стоели комити (Венедиков 1979; Венедиков 1981,
149 – 151; Коледаров 1979, 19 – 20; Николов 2005, 89 – 94; Жеков 2007, 254 –
286.). Съгласно едно сведение, към момента на покръстването огромната българска
държава е била разделена на 10 комитата (Бертински 1960, 287).
Първите сведения за администрация в югозападните
български земи са от последните години от управлението на княз Борис и
отразяват вече съществуващите тук два комитата – единият с център Девол и
обхващаш дн. Южна Албания, западната част на дн. Северна Македония и дн.
Северозападна Гърция и вторият с център Брегалница.
Съгласно Мъченичеството на 15-те тивериуполски
мъченици, княз Борис наредил на комит Таридин да премести мощите светците от
Струмица в Брегалница (ГИБИ 1994, 69), т. е. и Струмица и Брегалница влизали в
обхвата на управлявания от него комитат. Към храма, в който трябвало да се
поставят мощите, бил назначен специален клир „обучен на български език“ (ГИБИ
1994, 75). Това сведение позволява събитието да се датира между 886 г., когато
в България дошли учениците на Кирил и Методий и 889 г., когато княз Борис се
оттеглил от трона (Туницкiй 1913, 213, 234 – 235; Златарски 1927, 238).
Следващото сведение за комит в този район е от времето на цар Симеон, който
подобно на баща си, наредил на комит Дристър да пренесе мощите на още двама от
мъчениците в Брегалница (ГИБИ 1994, 75). Комит Дристър се споменава в Наръшкия
надпис от 904 г. (Бешевлиев 1992,183). Този надпис не само потвърждава
сведението от Мъченичеството за съществуване на човек с това име и на този
пост, но и показва приблизително кога може би се e случило – най-общо края на
IX – началото на Х в.
В изворите не е посочен къде е бил административният
център на комитите Таридин и Дристра и това довежда до различни мнения. В.
Златарски приема, че имало Брегалнишки комитат (без да конкретизира центъра му)
и отделно от него Струмишки комитат (Златарски 1927, 636). Същото допуска и Х.
Димитров, като приема, че комитатът Брегалница е бил с център Скопие (Димитров
2001, 56). Както се каза по-горе, сведенията в Мъченичеството ясно показват, че
Струмица и Брегалница са в рамките на един комитат, но неговият център не е
Струмица. Скопие също трябва да отпадне, тъй като в този случай би трябвало
държавата да се стреми да издигне неговият авторитет и мощите да бъдат
преместени там. Според И. Венедиков административният център на комитата е бил
Сердика – Средец (дн. София). Аргументите за това е Житието на св. Иван Рилски,
който бил роден в с. Скрино, за което е посочено, че спада към Средец, както и
фактът, че през късната античност Сердика е била административният център на
провинция Средиземна Дакия и запазила статута си на византийски административен
център и през VIII в. (Венедиков 1979, 77 – 80; Венедиков 1981, 150 – 151).
Всъщност, ние нямаме никакви данни, които да показват, че Средец е спадал към
комитата, в който били Брегалница и Струмица. Дори и да приемем тази
възможност, фактът, че село Скрино спадало към Средец, не доказва, че Струмица
и Брегалница също са били на подчинение на Средец3.
Фактът, че през късната античност Сердика е бил значим административен център,
не означава ариорно, че се запазва като такъв и през следващите векове. През
VIII в. Сердика е била извън обхвата на византийската власт (Станев 2008а, 38 –
39). Въпреки многогодишните археологически проучвания, до момента следите от
обитаване в Средец през IX – X в. са повече от скромни и сред тях няма такива,
които покажат или поне загатнат съществуване на административен център
(Грозданова 2018, 262 – 265). П. Коледаров първо говори за комит на
„Брегалнишката област“ (Коледаров 1979, 19), но после, като изброява
комитатските центрове в югозападните български земи, посочва Средец, Скопие и
Девол (Коледаров 1979, 20). Най-много привърженици има идеята, че център на
комитата е била Брегалница, т. е. някакво място покрай реката, където е бил
изграден въпросният храм (Гюзелев 1969, 385; Ангелов 1981, 180; Ангелов 1995,
384; Панов 1982, 58; Илиев 2010, 75). Преки аргументи за това няма, но след
като и княз Борис и цар Симеон положили усилия за издигане авторитета на
Брегалнишка епископия чрез преместването на мощите от Струмица именно в
Брегалница, е логично това да е следствие от високия административен статут на
мястото.
Нямаме данни за обхвата на Брегалнишки комитат. Това,
което знаем със сигурност, е че по времето на княз Борис в него е влизала
Струмица, т. е. на юг е стигал до Византия. През 894 г. българите окупирали
териториите в непосредствена близост до Солун, което означава и разширяване,
макар и с малко в южна посока (Станев 2018b, 164 – 171). На запад е бил
Деволски комитат, без да е ясна границата между двете области. На север и изток
граничил с други комитати, без да имаме представа кои са били техните
административни центрове. Макар границите на Брегалнишки комитат (с изключение
на южната) да не са ясни, едва ли може да има съмнение, че той е обхващал една
обширна територия, в която влизала централната и източна част на дн. Северна
Македония, малка част от Северна Гърция, вероятно част от Югозападна България и
Южна Сърбия.
Първото сведение за района през средновековието е
свързано с възкачването на Борис на трона през 852 г. – „прие българското
царство синът му Борис, и бе благочестив и благоверен твърде много. И този цар
покръсти българската земя и създаде църкви по българската земя, и на река
Брегалница; и тук, приемайки царството, на Овче поле създаде бели църкви“
(Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996, 200). То се съдържа в т. нар. Български
апокрифен летопис, който традиционно се датира във втората половина на XI в.,
но са изказани сериозни аргументи за значително по-късна датировка – XIII в.
(Атанасов 2009, 20 – 21; Плетньов 2018, 25). Въз основа на това сведение, е
изказана тезата, че тук е имало ханска резиденция, а самият акт на приемане на
царството от Борис е станало на проведен тук събор (Гюзелев 1994, 43;
Каймакамова 2010, 603). Не може да се прецени дали това сведение отговаря на
истината, тъй като този извор е с легендарен характер и в него се съдържат
редица сведения, които не се потвърждават и дори противоречат с други,
значително по-достоверни извори. Едно от тях, свързано с интересуващата ни
област, е че Петър Делян е бил убит именно тук, на Овче поле – „и бе посечен от
другоплеменник на Овче поле.“ (Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996, 202). Както е
известно от други извори, Петър Делян е бил ослепен от Алусиян и в последствие
пленен от ромеите (Псел 1965, 99; ГИБИ 1965, 305 – 306).
Това най-вероятно е станало в района на Острово или някъде в тази част на
Македония, но при всички случаи южно от Прилеп.
Примерът с Петър Делян е твърде показателен, за да имаме съмнения относно достоверността
на сведението, че Борис е приел царството именно на Овче поле.
Следващото сведение е свързано с т. нар. „Брегалнишка
мисия“ през 855 г. на св. Константин Кирил и създаването на славянската
писменост именно тук (Грашева 1985, 237 – 243). То се съдържа в Краткото житие
на Константин – Кирил Философ (Успение Кирилово) (Бабалиевска 2003, 227 – 231;
Мирчева 2014, 336 – 341; Мирчева 2015, 185 – 195) – „отиде в Брегалница и там намери някои от славянското племе покръстени.
А които пък намери непокръстени, тях той ги покръсти и ги насочи към
православната вяра. И им написа книги на славянски език. И тези, що насочи към
християнската вяра, бяха 54 000“ (Иванова 1986, 64) и т. нар. Солунската
легенда (Добрев 2003, 707 – 715; Мирчева 2014, 286 – 288; Каймакамова 2017, 284
– 304) – „Българите ме взеха с голяма
радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 букви».
И двата извора са много късни, а данните в тях влизат в пълно противоречие с
останалите извори свързани с Кирил и Методий, вкл. и с техните Пространни
жития, писани от учениците им (Мирчева, Бърлиева 1987, 486 – 515; Николова
1995, 68 – 88; Мирчева 2018, 313 – 332). Въпреки тези очевидни противоречия,
Брегалнишката мисия се радва на изненадваща популярност в научната литература.
Следващото сведение за района е свързано с
покръстването на българите през 864 г. То е в цитираното по-горе сведение в
Българския апокрифен летопис за княз Борис – „И този цар покръсти българската земя и създаде църкви по българската
земя, и на река Брегалница, и тук приемайки царството, на Овче поле създаде
бели църкви“ (Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996, 200). Строителството на
църкви в района би могло да се разглежда като естествена последица от акта на
покръстването, но интересното, е че Овче поле е единственият конкретно посочен
район от огромната по това време българска държава. Този факт показва
значимостта на областта в очите на неизвестния автор на текста.
Строителство на църкви в района по инициатива на княз
Борис се потвърждава и от Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици. Този
текст е създаден в края на XI – началото на XII в. от Теофилакт Охридки на
базата на недостигнали до нас старобългарски текстове (Велинова 2003, 188 – 189).
В него се казва – „37. И той, какъвто си
бил старателен в божествените работи, заповядал да се въздигне на светиите храм
в Брегалнишката епископия, нещо което и става, и там да се пренесат свещените
им мощи. И тази заповед била дадена на българина, комит Таридин“ (ГИБИ
1994, 69). В случая става въпрос за катедралата на епископията. Както се каза
по-горе, изграждането ѝ е станало между 886 и 889 г., като разбира се, това
съвсем не означава, че тогава е била създадена и самата епископия.
 |
| Останки от епископската църква в Баргала |
Въпросът за появата на Брегалнишката епископия е
разгледан наскоро (Николова 2017, 89 – 90) и за това тук ще спрем вниманието си
на построения от Борис храм. Сведенията за него се съдържат единствено в
Мъченичеството, за съжаление без конкретни детайлни описания и хронологически
маркери за неговата по-късна история. Въпреки това от описанието става ясно, че
е бил монументален – „Веднъж нападнали
доста дръзко праха на светиите някакви войници, които водели разпуснат живот и
имали небрежно поведение. Като ги видели, пазачите на църквата избягали в така
наречените оглашени (странични галерии) и
заключили вратите на храма. Един от войниците, който яздел кон, като ги видял –
о, дързък помисъл, о, безчинно поведение!, – навлязъл с коня си в църквата. Но
не успял още да влезе в преддверието и станал невидим пред очите на всички.“
(ГИБИ 1994, 77). Въпросното нападение е станало не по-рано от средата на X в.
(за него по-долу) и поради това не е ясно доколко това описание е актуално и за
времето на изграждане на храма или отразява и по-късни разширения.
Изграждането на този храм е част от мащабното
строителство на църкви предприето от княз Борис, а неговата монументалност
трябва да се свърже с факта, че не просто е бил катедралният храм на една от
епископиите в българските земи, а с това че е бил в административния център на
една обширна територия. Идентична е ситуацията със съседния Деволски комитат,
където в административния център Девол, княз Борис според едно писмо на
Теофилакт Охридски изградил „най-хубавата
от българските църкви“ (ГИБИ 1994, 102 – 103, № 22). Сведението за това е
от края на XI – началото на XII в. и под „български църкви“ трябва да се
разбират тези, които са в обхвата на Българската (Охридска) архиепископия по
негово време, а не въобще църквите в българските земи по времето на княз Борис.
По времето на Теофилакт Охридски, катедралата в Брегалница отдавна е била
изоставена (в руйни), така че църквите построени от княз Борис в Девол и
Брегалница не могат да се сравняват на базата на това сведение, но то показва,
че най-представителните храмове били издигани в административните центрове,
което разбира се, е съвсем логично.
Изграждането на храма в Брегалница било етап от
целенасочената политика за утвърждаването ѝ не само като административен, но и
духовен център. Следващата стъпка е била издадената от княз Борис заповед за
пренасянето на мощите на 15-те тивериуполски мъченици от Струмица в Брегалница
(ГИБИ 1994, 71). Фактът, че години по-късно, цар Симеон повторил действията на
баща си и наредил да се пренесе още една част от мощите (ГИБИ 1994, 75),
показва, че желанието да се утвърди авторитетът на Брегалница и то за сметка на
Струмица, не е инцидентно решение, а добре обмислена и последователна държавна
политика.
Изграждането на храма в Брегалница през 886 – 889 г.
било съпътствано от назначаването на „специален
клир, обучен на български език в божествените служби, който постоянно да служи
в него и да извършва свещени песнопения“ (Мъченичество 1994, 72). На това
сведение, като цяло рядко се обръща внимание (Туницкiй 1913, 234 – 235;
Златарски 1927, 238; Николова 2017, 89), но поставя въпроса дали Брегалница не
е първата епископия в България със славяноезичен клир (Николова 2017, 90). Това
съществено променя широко разпространената представа, че замяната на гръцкия
език със славянски е станало в резултат на решенията на т. нар. Преславския
събор от 893 г. Всъщност, проблем е доколко самият Преславски събор е бил
реален факт (Илиев 2010, 95, бел.184; Николов 2014, 229 – 237). Сведението, че
в брегалнишката катедрала още в периода 886 – 889 г. е бил назначен клир, който
да служи на славянски, влиза в противоречие със сведението от Пространното
житие на св. Климент Охридски, в което се казва, че той през 893 г. е бил
назначен за епископ на Драгвиста и Велица и бил „първият епископ на български
език“ (ГИБИ 1994, 34). Това обаче е привидно противоречие, тъй като в случая
трябва да се разбира, че Климент е бил първият епископ служещ на славянски не
въобще в България, а в неговата епископия, разположена в завладените през 894
г. византийски земи в най-долното течение на р. Вардар (на славянски Велика),
населени със славянското племе драгувити (Станев 2018b, 171).
Интересен е въпросът с произхода на този славяноезичен
клир. Приема се, че това са били ученици на Климент (Златарски 1927, 238 – 239;
Илиев 2010, 89 – 90). Това обучение обаче изисквало години. Много по-вероятно
да са били неизвестни по име ученици на Методий, потърсили убежище в България.
В изворите има категорични данни, че Климент, Наум и Ангеларий, съвсем не е
били единствените, които дошли в България от Великоморавия (Станев 2016, 323 –
324).
Изпращането на хора владеещи славянската писменост в
Брегалница има своя аналог с изпращането по същото време на Климент в Девол.
Зад тези идентични действия на княз Борис, стоят не само мотиви от религиозно и
просветно естество, но и чисто практическата нужда от грамотни хора за
функционирането на провинциалната администрация (Чолова 2013, 96 – 97).
През 1910 г. А. Соболевский изказва тезата, че епископ
на Брегалница е бил Константин Преславски. Споменът за неговата дейност дълго
останал и векове по-късно бил смесен със създателя на славянската азбука
Константин Кирил, в резултат на което се появила Успение Кирилово и Солунската
легенда (Соболески 1901, 71; Соболеский 1910, 130 – 131). Тази теза не успява
да добие популярност и се подкрепя само от някои македонски учени, които за
съжаление, с изкючение на Б. Петровски, не ми бяха достъпни (Шопов 1970,
281−293; Стоjчевска-Антиќ 1969, 23 – 32; Белчовски 1997, 42; Велев 2014, 188 –
189; Петровски 2016, 36). Съвсем наскоро идеята бе доразвита от А. Пентковский
(Пентковский 2015, 133 – 135), а неговите идеи, възприети от Б. Петровски
(Петровски 2016, 36 – 37). Според А. Пентковский, Брегалнишката епископия
представлява не териториална, а етническа (славянска) епископия. Създаването ѝ
и съответно ръкополагането на Константин (Преславски) за неин епископ е станало
в периода 904 – 907 г. – т. е., след присъединяването на района към България и
преди приписката на Тудор Доксов, в която се говори за епископ Константин. Тази
теория обаче се опира на грешното приемане, че районът на Брегалница е бил
присъединен към България през 904 г. Всъщност, той е бил български поне от
самото начало на управлението на княз Борис, а епископията, за пръв път е регистрирана
през 886 – 889 г., което означава, че е била създадена по-рано.
Изградената по заповед на княз Борис катедрална църква
на Брегалнишка епископия продължила да действа и през следващите десетилетия,
като в един момент към нея се развил и манастир, който се споменава на два пъти
(ГИБИ 1994, 77 – 78). Не е ясно кога се появил този манастир, но когато се
говори за първото и второто пренасяне на мощите, не се споменава, т. е. появата
му трябва да се постави след началото на Х в. Пренасянето на част от мощите на
тивериуполските мъченици в Брегалница, стимулирало поклонническия поток и в
Мъченичеството са описани редица случаи на чудодейно излекуване. Описаните
случаи показват, че тук идвали на поклонение не само от околността, но и от
по-далечни райони като Мъглен.
В последната част на Мъчениството са описани чудесата,
които били извършени от мощите. Едно от тях е свързано с нападение – „Веднъж нападнали доста дръзко праха на
войници, които водели разпуснат живот и имали небрежно поведение“ (ГИБИ
1994, 77). В текста няма податки кои са били нападателите и кога е станало
това. Предвид историята на района, това може да са унгарци по време на техните
нашествия в българските земи през 30-те – 60-те години на Х в. Проблемът в
случая е, че данните за тези нашествия, са свързани с византийските територии и
в изворите само се споменава, че българите първоначално имали проблеми с
унгарците, но след това се договорили те да минават транзитно през българските
земи на път за Византия (Димитров 1998, 72 – 77; Leszka, Marinov 2018, 120 –
129). От описанието на нападението остава впечатлението, че това е по-скоро е
дело на малка група транзитно минаващи войници, които явно бързо били озаптени
от командирите си (?), а не мащабно нападение с цел грабеж, тъй като в такъв
случай дори и мощите на светците едва ли биха спасили храма от ограбване, а
клира от избиване или поробване. Следователно, описаната случка е била свързана
не с унгарските нашествия в българските земи, а по-късно, когато бил сключен
договор и те били пропускани да минават транзитно на път за Византия в замяна
на обещание, че няма да ограбват българските територии, което разбира се съвсем
не означава, че минаващите отряди не са извършвали отделни грабежи. Интересното
в случая, че не се казва, че нападателите били езичници, каквито били по това
време унгарците. Предвид това, е възможно нападателите да са ромеи по време на
войната довела до завладяването на Първото българско царство. Подобен случай е
описан от Лъв Дякон във връзка с похода на Йоан I Цимисхий през 971 г. срещу
укрепилите се в Дръстър руси (Лъв Дякон 1964, 268).
Във връзка с пренасянето на част от мощите от Струмица
в Брегалница трябва да се отбележи и още нещо. Мъченичеството на 15-те
тивериуполски мъченици във варианта достигнал до нас, е написано от Теофилакт
Охридски, но без съмнение той е ползвал недостигнали до нас старобългарски
текстове (Велинова 2003, 188 – 189). Тексът на Теофилакт се състои от няколко
ясно обособени части. Последната част е свързана с откриването на мощите,
пренасянето на част от тях в Брегалница и последвалите чудеса (ГИБИ 1994, 69 –
78). Тази част е написана изцяло от локална (Брегалнишка) гледна точка.
Струмица присъства само в началото, като място, където са открити мощите. От
този момент разказът е свързан само с тези мощи, които са отнесени в
Брегалница. Така например, при първото пренасяне, се говори за чудеса станали
по пътя и в брегалнишката църква. Следва второто пренасяне и отново всички
чудеса описани в текста, са станали в църквата в Брегалница. Струмица и
останалите там мощи повече въобще не се споменават, т. е. текстът не е посветен
на тивериуполските мъченици като цяло, а конкретно на тези, които били
преместени в Брегалница. Това позволява да се приеме, че оригиналният текст е
бил писан именно в Брегалница и свързан с развитието на култа към мъчениците
там.
С това писмените данни за Брегалница през ранното
средновековие се изчерпват. В изворите свързани със завладяването на България
от ромеите, в югозападните български земи се споменават множество крепости
(Николов 2005, 167 – 191; Рабовянов 2011, 196 – 208), но Брегалница липсва.
Това показва, че най-вероятно е изгубила статута си на комитатски център. Но
Брегалнишки комитат не е изключение. Последното сведение за комит като
българска админстративна длъжност е свързано с появата на нар. „комитопули“, т.
е. синовете на комит Никола през 971 г. От този момент до 1018 г. в изворите се
споменават множество българи с техните титли, но комит не се споменава (Николов
2005, 132 – 166). Това повдига въпроса, дали в един момент около 70-те години
на Х в., не е била извършена административна реформа, в резултат на която
комитатите като система били премахнати. Може да се допусне, че Самуил и
братята му като произхождащи от такова семейство, много добре са знаели, че под
властта на комитите били обширни територии, което означава огромен икономически
и военен потенциал, а това криело опасност други комити да предявят претенции
към върховната власт. За да се пресекат такива опити още в зародиш,
комитатската система била премахната, а комитатите раздробени на по-малки
административни единици. Загубата на административния статут не обяснява защо в
изворите от X–XI в., в които се споменават множество крепости и топоними, не се
споменава Брегалница. Възможно е, въпреки, че е била административен център в
продължение на около век и половина, Брегалница да не се е развила като значима
селищна структура, а загубата на статута на комитатски център да е довел
упадък. Една от причините да не се развие като значим селищен център може би са
природните особености на района. От дадените в началото описания, се вижда, че
една голяма част от него – Овче поле, е твърде неподходящ за земеделие, а
изворите от различни периоди го описват като безлюден или слабо населен.
Но защо изчезва Брегалнишка епископия? В Първата
грамота на Василий II за Охридската архиепископия, като епископски център в
района на р. Брегалница е посочен Моровизд (ГИБИ 1965, 42). Василий II заявява,
че се запазва положението такова, каквото е било при цар Петър и Самуил.
Следователно неясно кога, но преди 1018 г. духовният център е бил преместен от
Брегалница в Моровизд (Траjковски 1992, 279 – 287; Траjковски 2011, 121 – 126;
Николова 2017, 92). Веднага възниква въпросът, какво е наложило това
преместване, особено като се има предвид огромните и продължителни във времето
усилия, които държавата хвърлила за утвърждаването на Брегалница като
най-важният духовен център на целия обширен Брегалнишки комитат. Всъщност
Грамотите на Василий II са достигнали до нас в по-късни преписи и сравнението с
други извори показват, че те не могат да се ползват като напълно достоверен
източник и описаните в тях реалности отговарят на един по-късен период (Станев
2017, 472 – 480), т. е. преместването на епископията от Брегалница в Моровизд
може да е станало не преди, а след 1018 г.
Археологическите проучвания не помагат да се изяснят
проблемите. Дори точната локализация на самия център не е ясна. Античният град
Баргала е частично проучен (Алексова 1989, 41 – 69; Aleksova 1997, 155 – 166).
Градът бил унищожен при поредното аваро-славянско нашествие по времето на
император Фока (602 – 610) (Алексова 1989, 65; Нацев, Jовановска, 2005, 185 –
194). От ранното средновековие тук са открити следи от скромно обитаване
(Нацев, Стояновски 2017, 277). Във вътрешността на самата Баргала е открита
ранносредновековна керамика (Алексова 1989, 60 и 252 – 256, обр. 71 – 76;
Нацев, Стояновски 2017, 274), но въпреки дългогодишните разкопки, до момента не
са публикувани структури и находки, които да позволят тук да бъде локализиран
комитатският център. За една ранновизантийска църква е изказано мнението, че
трябва да се предатира в края на VIII – нач. на IX в. но без да се посочат
конкретни аргументи (Нацев, Стояновски 2017, 274 – 275). Единственият
представителен паметник е добре запазената неголяма църква Св. Георги, намираща
се непосредствено пред градските стени, т. е. извън крепостта. Църквата се
датира в IX – Х в. в по-старите и XI – XII в. в по-новите изследвания (Дончева
2000, 62 – 68; Николова 2002, 113 – 114; Хаджиев, Андреев 2002, 347). Според Б.
Алексова, в нея е открит камък с глаголически букви (Алексова 1989, 147), но
според К. Хаджийски и Х. Андреев знаците са начертани с молив и са „несъмнено
съвременно творчество“ (Хаджиев, Андреев 2002, 347 – 348). Около църквата е открита
„вероятно“ славянска полуземлянка (Белдедовски 1996, 177 – 177), но това е
малко вероятно (Рашев 2007, 91). На същото място е открит и некропол, който се
датира VII – XVII в. Няколко гроба са с трупоизгаряне и се допуска, че са били
оставени от славяните (Белдедовски 1996, 177 – 179). Описанието е твърде кратко
и не позволява да се правят категорични заключения (Рашев 2007, 91), но няма
индикации за погребения на хора принадлежащи към елита.
 |
| Църквата “Св. Георги“ |
На 6 км североизточно от Баргала е с. Крупище. До него
има голямо ранновизантийско селище, за което се допуска, че може би е Запара
(Алексова 1989, 76; Микулчиќ 1996, 346). Тук до 70-те години на ХХ в. били
високо запазени останките от множество църкви. Б. Алексова е проучила 4 църкви,
които отнася към интерисуващия ни период. Те са ранновизантийски, разрушени при
аваро-славянските нападени и възстановени през IX в. от „словените“. Върху
камъните на тези църкви има нанесени графити, вкл. глаголически и кирилски
букви (Алексова 1989, 76 – 104). Църквата в м. Кале е петкорабна базилика, от
която е проучена само най-източната част. В централната апсида има синтрон, а
най-южната апсида според Б. Алексова е представлявала мартириум, на пода който
е открита бронзова монета на император Лъв VI (886 – 912) (Алексова 1989, 98).
Според Б. Алексова, това е епископската църква на Брегалнишка епископия, а в
мартирума били положени мощите на тивериуполските мъченици (Алексова 1989, 160
– 165). Тази интерпретация е критикувана от И. Микулчик, който твърди, че това е
ранновизантийска базилика, върху която през IX – X в. е изградена малка
гробищна църква, а за мартириум и дума не може да става (Микулчиќ 1996, 347 –
348). През 1994 г. в южния кораб са направени два сондажа от Б. Алексова, като
резултатите са публикувани от Б. Атанасоски (Атанасоски 2010, 74 – 95). Според
него, новите проучвания потвърждават тезата на Б. Алексова, като самата църква
е била унищожена при катаклизмите настъпили в края на управлението на цар Петър
(Атанасоски 2010, 86).
Въпреки че не приема интерпретацията на откритата
църква като катедралата на Брегалнишка епископия, И. Микулчик, приема тезата на
Б. Алексова, че именно край с. Крупник е бил административният център, който в
Солунската легенда е наречен град Равен. Поради липса на конкретни
археологически доказателства, той прибягва до такива от по-общо естество, като
местоположение – на пътя от старите предели на България и наличие на антично
обширно укрепено място, допълнително защитено от мочурливата местност, т. е. е
много подходящо за изходна база за последваща експанзия в южна и западна посока
(Микулчиќ 1996, 348).
Сред графите публикувани от Алексова е и IYI (Алексова
1989, 270, фиг. 90, 91 и 271, фиг. 94). Това е най-масово срещаният
ранносредновековен знак в дн. Североизточна България и особено в столиците
Плиска и Преслав и съвсем логично е привлякъл вниманието на българските учени
(Бешевлиев 1991, 5 – 8; Овчаров 2007, 193 – 194), като според В. Бешевлиев
появата му тук е свързана с настаняването на оцелели групи куберови прабългари.
Но с графитите има значителни проблеми. П. Илиевски, без да ги е виждал на живо,
посочва редица въпроси свързани с тях – доколко всички са наистина графити,
реална бройка и т. н. Съществен проблем е качество на публикацията, като
посочва разминаване между видимото на снимките и даденото на рисунките
(Илиевски 2003, 45 – 49). Много важна е констатацията, че знаците са единични,
т. е. не образуват думи и не е ясно как трябва се гледат. Също така тук се
разпознават само част от глаголическите букви. Кирилските букви също са
единични и не образуват думи (Илиевски 2003, 48 – 49). До идентични изводи
достига и Д. Овчаров, който също не е виждал на живо графитите (Овчаров 2007,
186 – 190). Фактът, че предполагаемите глаголически букви са ограничени като
асортимент поставят въпроса дали на тях трябва да се гледа като на букви или
като на „знаци със символичен заряд“ (Овчаров 2007, 190). К. Хаджиев и Х. Андреев
при изследването на графитите в църквата Св. Георги в с. Горни Козяк се
запознали на место с част от публикуваните от Б. Алексова графити. При тяхното
изследване се оказало, че с изключение на един кръст и една гръцка буква „алфа“
– строителен знак, останалите са били нарисувани с молив и пастел, без да се
виждат следи от врязвания (Хаджиев, Андреев 2002, 347 – 348).
Открита в предполагаемата катедрала монета на Лъв VI и
керамика (Атанасоски 2010, 95, т. I и т. II. 1.) безспорно индикират обитаване
през IX–X в., но керамиката е твърде малко, а бронзовите монети на Лъв VI масово
се срещат на територията на тогавашна България, дори и в най-изолираните села
(Станев 2008b, 17 – 19). Така тези материали не са достатъчни, да покажат
наличие на голям административен център.
От прегледа на наличните към момента археологическите
данни, се вижда, че те са твърде малко, противоречиви, а някои и дори
съмнителни и не допринасят за изясняването на проблемите свързани с локализацията
на административния център на Брегалнишки комитат и неговата история. Трябва
обаче да се има предвид, че обектът край Крупище е съвсем слабо проучен.
Следователно само едни бъдещи по-мащабни проучвания биха дали отговор, като не
е изключено център да бъде локализиран някъде другаде.
 |
| Останки на една от църквите до Крупище |
Липсата археологически данни, които да покажат точната
локализация на административния и духовен център на Брегалнишки комитат не е
изключение. Идентична е ситуацията например със съседния Деволски комитат.
Девол, освен административен център, е бил мястото където княз Борис пратил
Климент да развива своята просветна дейност, а книжовната дейност тук
продължила дълго след това (Илиев 2015, 553 – 567). Според Теофилакт Охридски
по негово време – края на XI – нач. на XII в. в Девол все още стояла църквата
построена от княз Борис, която по негови думи била „най-хубавата от българските църкви“ (ГИБИ 1994, 102 – 103, № 22), а
градът съществувал до XIV в. Днес точната локализация на самия Девол, не е ясна
(Николов 2005, 190; Бело, Дамо 2009, 234 – 239 Пентковский 2016, 79 – 81).
Брегалница и Овче поле отново се появява в фокуса на
изворите през 1041 г. когато според Българския апокрифен летопис, тук бил убит
Петър Делян, сведение което влиза в противоречие с други, много по-достоверни извори.
През 1048 г. Овче поле било едно от „пустите полета на България“ (ГИБИ 1965,
315) и затова тук били заселени победените печенеги. Един друг византийски
извор съобщава причината за това обезлюдяване –„понеже малко време преди това онзи народ бил покорен.“ (ГИБИ 1968,
199). В случая не е ясно дали става въпрос за военните действия на Василий II,
при които съгласно изворите е имало масови избивания, поробвания и депортации
или е следствие от потушаването на въстанието на Петър Делян през 1041 г.
Всъщност, едното не изключва другото, като не трябва да се забравя и фактът, че
поради лошите природни условия, районът е бил слабо населен. При тези военни
действия освен населението, пострадали църквите и манастирите, които били
особено примамливи обекти за плячкосване. Въпреки, че от ромеите, като
православни, не би трябвало да се очаква да ограбват църкви, има изрични
сведения за подобни действия при завладяването на Североизточна България през
971 г. (ГИБИ 1964, 268). За техните чуждоземни наемници и печенегите в това
отношение никакви скрупули не е имало. Като аналог може да се посочи
разграбването на църквата Св. Ахил в Преспа от алеманските наемници при потушаването
на въстанието на Георги Войтех през 1072 г. (ГИБИ 1965, 337). Заселените през
1048 г. в Овче поле печенеги престояли тук не повече от една – две години, след
което въстанали, ограбили околното население и се оттеглили в земите северно от
Стара планина. Това събитие оставило твърде болезнен спомен. През следващите векове
били написани т. нар. историко-апокрифни съчинения. В някои от тях се говори за
„измаилтяни“, за които с основание се приема, че са всъщност печенегите
(Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996, 129 и 133). В едно от тези произведения –
„Видение на пророк Исайя за последните времена“, се говори за змей, който
преминава една река и „ще се установи в
мястото, наречено Овче поле, и след това ще победи всички народи около себе си“
и „Тогава ще се надигне този безсрамен
змей от Овче поле.“ (Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996, 237 – 238). Анализът
на останалите сведения свързани с този змей, показва, че в случая става въпрос именно
за печенегите и в текста са представени византийско-печенежките войни в периода
1048 – 1059 г. (Станев под печат). Това, което е важно в случая, е изричното
посочване на Овче поле, което не само потвърждава данните на византийските хронисти,
но ясно показва че краткотрайното пребиваване на печенегите тук е оставило
дълготраен негативен спомен. В този ред на мисли е важно да се отбележи, че
няколкократно споменаваният Български апокрифен летопис, в който както се каза,
се обръща специално място на Брегалница и Овче поле, завършва именно с
печенежкото нашествие от 1048 г. – „излязоха
някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници.“ (Тъпкова-Заимова,
Милтенова 1996, 200). Най-вероятно именно тогава загаснали и последните искри
от живот в някошния административен идуховен център на Брегалнишки комитат, а
епископската катедра била преместена в Моровизд.
 |
| Останки от Баргала с църквата “Св. Георги“ в дъното. |
Използвана литература
Алексова 1989: Б. Алексова. Епископиjта на Брегалница.
Прв словенски црковен и културно-просветен центар во Македониjа. Прилеп, 1989.
Ангелов 1981: Д. Ангелов. Административна уредба. – В:
История на България. т. 2. Първа българска държава. София, 1981, 169 – 180.
Ангелов 1995: Д. Ангелов. Комит. – В:
Кирило-Методиевска енциклопедия, т. 2. София, 1995, 384 – 385.
Атанасоски 2010: Б. Атанасоски. Околу проблемот за
датирањето на катедралниот храм во селото Крупиште – Штипско. – Балканославика,
37 – 39, 2010, 74 – 95.
Бабалиевска 2003: С. Бабалиевска. Успение Кирилово. –
В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 4. София, 2003, 227 – 231.
Белдедовски 1996: З. Белдедовски. Словенски
материjални елементи во Брегалничкиот басен. – Macedonia Acta Arhcaeologica,
14, 1996, 173 – 183.
Бело, Дамо 2009: Д. Бело, Р. Дамо. Деаболис или
Теаполис. – В: България, земя на блажени. In memoriam professoris Iordani Andreevi.
Велико Търново, 2009, 234 – 239.
Белчовски 1997: Ј. Белчовски. Охридската архиепископија
од основањето до паѓањето на Македонија под турска власт. Скопје, 1997.
Бешевлиев 1991: В. Бешевлиев. Прабългарите в
Бегалнишко (Македония). – ИНМ-В, ХХVІІ, 1991, 5 – 8.
Бешевлиев 1992: В. Бешевлиев. Първобългарски надписи.
София, 1992.
Велев 2014: И. Велев. Историја на македонската
книжевност. т. 1: Средновековна книжевност (IX – XIѴ век). Скопје, 2014.
Велинова 2003: В. Велинова. Житие на тивериуполските
(струмишките) мъченици. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник.
Велико Търново, 2003, 188 – 189.
Венедиков 1979: И. Венедиков. Административното
устройство на България през IX – X век. София, 1979.
Венедиков 1981: И. Венедиков. Административна уредба
на първата българска държава. – В: България 1300. Институции и държавна, т. 1.
София, 1981, 139 – 159.
ГИБИ 1960: Теофан Изповедник. Хронография. – ГИБИ. Т.
III. София, 1960, 226 – 289.
ГИБИ 1964: Лъв Дякон. История. – ГИБИ. Т. V. София,
1964, 245 – 276.
ГИБИ 1965: Георги Кедрин – Йоан Скилица. Кратка
история. – ГИБИ. Т. VI. София 1965, 198 – 340.
ГИБИ 1965: Грамоти на Василий II. – ГИБИ. Т. VI.
София, 1965, 48 – 64.
ГИБИ 1965: Михаил Псел. Хронография. – ГИБИ. Т. VI.
София, 1965, 92 – 132.
ГИБИ 1968: Йоан Зонара. История. – ГИБИ. Т. VII.
София, 1968, 149 – 208.
ГИБИ 1972: Георги Акрополит. История. – ГИБИ. Т. VIII.
София, 1972, 150 – 213.
ГИБИ 1994: Произведения на Теофилакт Охридски,
архиепископ български, отнасящи се до българската история: 1. Пространно житие
на св. Климент Охридски; 2. Мъченичеството на 15-те тивериополски мъченици; 3.
Писма на преблажения господин Теофилакт, епископ Български. – ГИБИ. Т. IX, част
2. София, 1994.
Грашева 1985: Л. Грашева. Брегалнишка мисия. – В:
Кирило-Методиевска енциклопедия, т. 2. София, 1985, 237 – 243.
Грозданова 2018: Г. Грозданова. Населението на Южна
България VI – IX в. (по археологически данни). София, 2018.
Гюзелев 1969: В. Гюзелев. Княз Борис Първи. София,
1969.
Гюзелев 1994: В. Гюзелев. Столици, резиденции и
дворцова култура в средновековна България (От номадски стан към царския двор).
– ИНИМ, 10, 1994, 39 – 66.
Димитров 1998: Хр. Димитров. Българо-унгарските
отношения през Средновековието. София, 1998.
Димитров 2001: Хр. Димитров. История на Македония.
София, 2001.
Добрев 2003: И. Добрев. Солунска легенда. – В:
Кирило-Методиевска енциклопедия. т. 3. София, 2003, 707 – 715.
Дончева 2000: Ст. Дончева. Принципи на композиционната
постановка на църквата „Св. Георги“ в Горни Козяк (Брегалница). – Археология, 3
– 4, 2000, 62 – 68.
Евлия 1972: Евлия Челеби. Пътепис. София, 1972.
Жеков 2007: Ж. Жеков. България и Византия VII – IX в.
Военна администрация. София, 2007.
Златарски 1927: В. Златарски. История на българската
държава през средните векове. т. 1, ч. 2. София, 1927.
Иванова 2010: Кл. Иванова. Житиеписни творби (Стара
българска литература, т. 4). София, 1986.
Илиев 2010: И. Илиев. Св. Климент Охридски живот и
дело. Пловдив, 2010.
Илиев 2015: И. Илиев. Деволското книжовно и
литературно средище от края на IX до началото на XII век – от свети Климент
Охридски до Михаил Деволски. – В: Европейския Югоизток през втората половина на
Х -началото на ХI век. История и култура. София, 2015, 553 – 567.
Илиевски 2003: П. Илиевски. Графитите врз градежен
материjал од црквите во Крупиште и Баргала. – В: Старохристиjанска археологиjа
во Македониjа, Скопjе, 2003, 41 – 57.
Каймакамова 2010: М. Каймакамова. Значението на Българския
апокрифен летопис (XI в.) като извор за ранносредновековната българска култура.
– Stepanos Archaeologicos in honorem Professoris Stephcae Angelova. София,
2010, 593 – 612.
Каймакамова 2017: М. Каймакамова. Солунската легенда
като извор за идейните настоения на българите н края на XIII век. – В:
Изследвания в памет на проф. д-р Георги Бакалов (1943 – 2012). София, 2017, 284
– 304.
Коледаров 1979: П. Коледаров, П. Политическа география
на средновековната българска държава. т. 1. София, 1979.
ЛИБИ 1960: Бертински летописи. – ЛИБИ. Т. II. София,
1960, 286 – 288.
Микулчиќ 1996: И. Микулчиќ. Средновековни градови и
тврдини во Македониjа. Скопje, 1996.
Мирчева 2014: Б. Мирчева. Опис на преписите на
славянските извори за Кирил и Методий и техните ученици. – Кирило-Методиевски
студии, 23, 2014, 336 – 341.
Мирчева 2015: Б. Мирчева. Бележки върху текстовата
традиция на Успение Кирилово. – In: ΠΟΛΙΣΤΩΡ. Scripta slavica Mario Capaldo
dicata. Москва–Рим, 2015, 185 – 195.
Мирчева 2018: Б. Мирчева. Славянските извори за Кирил
и Методий и техните ученици – хронология, връзки, зависимости. – В: Свети
Климент Охридски в културата на Европа. София, 2018, 313 – 332.
Мирчева, Бърлиева 1987: Б. Мирчева, С. Бърлиева.
Предварителен списък на Кирило-Методиевските извори. – Кирило-Методиевски
студии, 4, 1987,486 – 515.
Моллов 1997: Т. Моллов. Мит, епос, история.
Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992 – 1092 – 1042). Велико
Търново, 1997.
Нацев, Jовановска 2005: Т. Нацев, Б. Jовановска. Депо
на монети од археолошкиот локалитет Баргала. – Зборник. Нова сериjа 1.
Археологиjа. Музеj на Македониjа археолошки, етнолошки и историски, 2, 2005,
185 – 194.
Нацев, Стоjановски 2017: Т. Нацев, Д. Стоjновски.
Градот Брегалница од VII до IX век. – Годишник на Асоциацията за антропология,
етнология и фолклористика „Онгъл“, 15, 2017, 272 – 279.
Николов 2005: Г. Николов. Централизъм и регионализъм в
ранносредновековна България. София, 2005.
Николов 2014: А. Николов, А. Факти и догадки за събора
през 893 година. – В: България в световното културно наследство. Шумен, 2014,
229 – 237.
Николова 1995: С. Николова. Извори за делото на Кирил
и Методий. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, т. 2. София, 1995, 60 – 88.
Николова 2002: Б. Николова. Православните църкви през
българското средновековие IX – XIV в. София, 2002.
Николова 2017: Б. Николова. Устройство и управление на
българската православна църква (IX – XIV в.). София, 2017.
Овчаров 2007: Д. Овчаров. Загадъчните знаци от
Брегалница (опит за систематизация и класификация). – В: Проблеми на прабългарската
история и култура, т. 4. 2. София, 2007, 183 – 196.
Панов 1982: Б. Панов. Штип и Брегалничката област во
Средниот век (VI – краjот на XII век). – Годишен зборник на Филозофски
факултет, 34 (8), 1982, 39 – 85.
Пенковский 2016: А. Пентковский. Славянское
богослужение византийского обряда и корпус славянских богослужебных книг в
конце IX –первой половине X веков. – Slověne, 2, 2016, 54 – 120.
Пентковский 2015: А. Пентковский. К истории словянского
богослужения византийского обряда в начальный период (кон. IX – нач. Х в.).
Addenda et corrigenda. – Богословские труды, 2, 2015, 117 – 146.
Петров 1896: Г. Петров. Материали по изучаването на
Македония. София, 1896.
Петровски 2016: Б. Петровски. Свети Климент Охридски,
кан/кнeз Борис-Михаил и кнез/цар Симеон: историски аспекти – Slověne, 2, 2016,
10 – 53.
Плетньов 2018: В. Плетньов. Градът Карвуна? (Извори и
археология). – Приноси към българската археология, т. 8. София, 2018, 21 – 32.
Рабовянов 2011: Д. Рабовянов. Извънстоличните каменни
крепости на Първото българско царство (IX – XI век). София, 2011.
Рашев 2007: Р. Рашев. Към проблема за материалната
култура на територията на Република Македония от края на VII до средата на IX
в. – Археология, 1 – 4, 2007, 90 – 101.
Соболески 1901: А. Соболески. Епископ Константин. –
Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, т. 18, ч. 1, 1901, 69 – 73.
Соболеский 1910: А. Соболевский. Материалы и
исследования в области славянской филологии и археологии. Санкт Петербург,
1910.
Станев 2008b: К. Станев. Влияние на унгарските нашествия
от 894 – 896 г. върху миграционните процеси в българските земи. – Минало 4,
2008, 9 – 24.
Станев 2008а: К. Станев. Защо през 809 г. кана сюбиги
Крум превзема Сердика? – История, 2 – 3, 2008, 33 – 52.
Станев 2011а: К. Станев. Депортираните ромеи в България
812 – 837 година. – В: Оттука започва България. Шумен, 2011, 183 – 195.
Станев 2011b: К. Станев. Една хипотеза за съдбата на
северите след похода на Никифор I през 811 година. – В: Terra Antiqua Balkanica
et Mediterranea. Сборник в чест на Александър Милчев (= Acta Musei Varnaensis
VIII – 1), 2011, 433 – 452.
Станев 2012: К. Станев. Тракия през ранното
средновековие. Велико Търново, 2012.
Станев 2016: К. Станев. Среднодунавски славяни в
българските земи през ранното средновековие. – Кирило-Методиевски студии, 25,
2016, 320 – 335.
Станев 2017: К. Станев. Достоверен извор ли са
грамотите на император Василий II. – Епохи, 2, 2017, 472 – 480.
Станев 2018а: К. Станев. Бележки върху етническата
ситуация в Деволски комитат през ранното средновековие. – В: Св. Климент в
културата на Европа. София 2018, 209 – 232.
Станев 2018b: К. Станев. Българската експанзия в
района на Солун по времето на цар Симеон. – В: Симеонова България в историята
на европейския Югоизток, т. 1. София, 2018, 164 – 171.
Станев под печат: К. Станев. Печенежко-византийските
войни между 1048 и 1059 г. отразени във „Видение на пророк Исайя за последните
времена“. – Шеста национална конференция „Пътуване към България“.
Стоjчевска-Антиќ 1969: В. Стоjчевска-Антиќ. Епископ
Константин Брегалнички. – Стремеж, 8 – 9, 1969, 23 – 32.
Томоски 1978: Т. Томоски. Овче поле во среднииот век.
– Годишен зборник Филозофски факултет, (30), 1978, 243 – 265.
Траjковски 1992: К. Траjковски. Археолошки осврт на
Мордовишката епископиjа. – Известия на Историческия музей Кюстендил, 4, 1992,
279 – 287.
Траjковски 2011: К. Траjковски. Средновековните цркви
во градот Μορόϐισδος во Македониjа. – ГСУ, НЦСВП, 97 (6), 2011, 121 – 126.
Туницкiй 1913: Н. Туницкiй. Св. Климент, епископ
словенскiй. Санкт Петербург, 1913.
Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: В. Тъпкова-Заимова,
А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Визанитя и средновековна
България. София, 1996
Хаджиев, Андреев 2002: К. Хаджиев, Х. Андреев. Надписи
– графити от църквата „Свети Георги“ при с. Горни Козяк, Щипско (Република
Македония). – Годишник на Археологическия институт и музей, 2, 2002, 347 – 379.
Чангова 1983: Й. Чангова. Перник. Т. 2. София, 1983.
Чешмеджиев 2007: Д. Чешмеджиев. Култът на Кирил и
Методий в българското средновековие. – Slavica Slovaca, 42, 2007, 20 – 36.
Чолова 2013: Ц. Чолова. Образованието в средновековна
България. София, 2013.
Шопов 1970: Д. Шопов. Две поетски творби на Константин
Брегалнички за епохалното дело на словенските првоучители, Кирил Солунски, кн.
1, МАНУ. Скопје, 1970, 281 − 293.
Aleksova 1997: В. Aleksova. Loca sanctorum Macedoniae.
The cult of martyrs in Macedonia from the 4th to the 9th centuries. Skopje,
1997.
Curta 2013a: F. Curta. The Begining of the Middle Ages
in The Balkans. – Millennium, 10, 2013, 145 – 214.
Curta 2013b: F. Curta. Seventh-Century Fibulae with
Bent Stem in the Balkans. – Archaeologia Bulgariсa, 2013, 1, 49 – 70.
Filiposki 2010: T. Filiposki. The Komani-Krye Settlements,
and Some Aspects of their Existence in the Ohrid–Stryga Vally (VII – VIII
century). – Macedonian Historical Revie, 1, 2010, 67 – 80.
Leszka, Marinov 2018: М. Leszka, K. Marinov. Foreimg
Policy. – The Bulgarian State in 927 – 969. The Epoch of Tsar Peter I. Ed. M. Leszka,
K. Marinov. Lódź, 2018, 111 – 135.
Публикации
