Българските войнишки гробове в Микра  

Posted by IllustrationBeloMore in ,


Български военнопленници в Микра край Солун, 1919 г.
"Писмо до Международния комитет на Червения кръст в Женева 
Господин Председателю, Положението на българските пленници в Гърция и в Сърбия не е подобрено. Скорбутът и блатната треска, подпомагани от ужасни лишения и от немарата на санитарните власти в двете тия страни, продължават своите опустошения; броят на техните жертви постоянно се увеличава. Гърците са турили българите в дъсчени бараки с пробити покриви и са ги оставили без всеки санитарни грижи. Болни или здрави, пленниците спят на гола земя, а в дъждовно време – у локви вода. Гръцкият офицер, който ги надзирава, е съдружник със съдържателя на бакалницата в пленническия стан; пленниците са принудени да купуват от нея и да плащат за неща десет пъти по-скъпо, отколко се продават в града. Това не е клевета, но печална истина. Не така се отнасят англичаните и италиянците с българските пленници: те ги окръжават с всички грижи, каквито човещината и хигиената предписват.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уверение за нашето най-високо уважение.
Лозана, 2 октомври 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров." "Сите българи заедно"


Микра е британско военно гробище от Първата световна война, намиращо се в местността Каламария, днес квартал на град Солун. Отворено е като военен лагер през април 1917 година и се използва до 1920 г. След примирието гробището е разширено с препогребването на военни от близки места. Във военното гробище са разположени 1810 гроба на войници от Британската общност, паметни плочи на идентифицирани сестри и офицери от потопени британски кораби и гробовете на 147 войници и офицери от други националности. Сред тях са 95 български войници, починали мъчително в плен от рани или болести. Те са от 3-и бдински, 5-и дунавски, 12-и балкански, 14-и македонски пехотен полк, 17-и доростолски, 22-и тракийски, 26-и пернишки, 27-и чепински, 30-и шейновски, 34-и троянски, 36-и козлодуйски, 39-и солунски, 40-и беломорски, 41-и, 44-и тунджански, 46-и добрички, 50-и нишавски, 51-и вардарски, 54-и битолски, 58-и гюмюрджински, 60-и, 70-и,71-и, 72-и и 85-и пехотни полкове.



ЗАГИНАЛИ:

01. Марко К. Андреев, редник от 58-и пехотен полк, починал на 21.9.1918 г., гроб 324

02. Неизвестен български войн, редник, починал на 2.10.1918 г., гроб 462


03. Милко И. Монев, редник от 50-и пехотен полк, починал на 7.10.1918 г., гроб 530

04. Тодор Ясков, редник от 58-и пехотен полк, починал на 8.10.1918 г., гроб 575

05. Стойко Ст. Драгнев, редник от 58-и пехотен полк, починал на 21.10.1918 г., гроб 636

06. Васил Наков, починал на 7.2.1918 г., гроб 1263

07. Мартин И. Янов, редник от 60-и пехотен полк, починал на 20.3.1919 г., гроб 1323

08. Стоян Стоилчов, редник от 14-и пехотен полк, починал на 20.4.1919 г., гроб 1385

09. Али Н. Велиев, редник от 72-и пехотен полк, починал на 21.5.1919 г., гроб 1414

10. Атанас Т. Ботев, 3-и пехотен полк, починал на 24.5.1919 г., гроб 1415

11. Трънте Куртов, редник от 13 д. пр. тр., починал на 25.5.1919 г., гроб 1416

12. Любо Ст. Христов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 25.5.1919 г., гроб 1417

13. Харамби Ст. Иончиков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 27.5.1919 г., гроб 1418

14. Никола И. Гогов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 29.5.1919 г., гроб 1419

15. Костадин Ст. Праматаров, редник от 34-и пехотен полк, починал на 31.5.1919 г., гроб 1420

16. Петко Н. Цветков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 2.6.1919 г., гроб 1421

17. Георги Я. Манолов, редник от 26-и пехотен полк, починал на 4.6.1919 г., гроб 1422

18. Б. Барлов, редник, починал на 6.6.1919 г., гроб 1423

19. Мишо Г. Мотев, редник от 34-и пехотен полк, починал на 12.6.1919 г., гроб 1424

20. Сотир Ст. Воденичарски, редник от 14-и пехотен полк, починал на 27.6.1919 г., гроб 1427

21. Стефчо Н. Близнашки, редник от 17-и пехотен полк, починал на 5.7.1919 г., гроб 1428

22. К. Х. Каранашеов,  редник, починал на 16.7.1919 г., гроб 1432

23. Гено И. Гайдарски, редник от 17-и пехотен полк, починал на 17.7.1919 г., гроб 1433

24. Първо М. Анкушев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.7.1919 г., гроб 1434

25. Христо И. Митецки, редник от 71-и пехотен полк, починал на 21.7.1919 г., гроб 1435

26. Стоян М. Буртов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 24.7.1919, гроб 1436

27. Вълчо Р. Данчев, старши подофицер от 3-и пехотен полк, починал на 3.8.1919 г., гроб 1438

28. Стоян Т. Ванев, редник от 54-и пехотен полк, починал на 3.8.1919 г., гроб 1439

29. Марин П. Маринов, редник 3-и пехотен полк, починал на 4.8.1919 г., гроб 1441

30. Д. А. Нешев, ефрейтор, починал на 17.8.1919 г., гроб 1445

31. Енвали Е. Ибрямов, редник, починал на 18.8.1919 г., гроб 1446

32. Атанас Т. Атанасов, редник от 70-и пехотен полк, починал на 29.8.1919 г., гроб 1452

33. Шабан С. Махмудов, 72-и пехотен полк, починал на 29.8.1919 г., гроб 1453

34. Йон Н. Топаранов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.8.1919 г., гроб 1454

35. Генчо Г. Иванов, редник от 51-и пехотен полк, починал на 30.8.1919 г., гроб 1455

36. Пъшо Кр. Пашов, редник от 58-и пехотен полк, починал на 3.9.1919 г., гроб 1456

37. Дончо Р. Панков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 5.9.1919 г., гроб 1457

38. Мехмед М. Хюсеинов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 8.9.1919 г., гроб 1458

39. Богдан М. Христов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 10.9.1919 г., гроб 1459

40. Божил Г. Лилков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 16.9.1919 г., гроб 1460

41. Хюсеин Х. Хасанов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 18.9.1919 г., гроб 1461

42. Петър К. Милошев, редник, починал на 23.9.1919 г., гроб 1462

43. Ахмед М. Хюсеинов, редник от 5-и пехотен полк, починал на 18.9.1919 г., гроб 1463

44. Ангел П. Динолов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.9.1919 г., гроб 1464

45. Ташо Ат. Ташев, редник от 72-и пехотен полк, починал на 30.9.1919 г., гроб 1465

46. Георги К. Дичев, редник от 71-и пехотен полк, починал на 2.10.1919 г., гроб 1467

47. Ахмед И. Мехмедов, редник, починал на 2.10.1919 г., гроб 1468

48. Петър П. Колев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 2.10.1919 г., гроб 1469

49. Александър Величков, редник от 22-и пехотен полк, починал на 4.10.1919 г., гроб 1470


50. Мехмед М. Хюсеинов, редник от 5/7 път. уч., починал на 5.10.1919 г., гроб 1471

51. Осман Е. Реджебов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 7.10.1919 г., гроб 1472

52. Вани Ст. Шанов, редник, починал на 11.10.1919 г., гроб 1473

53. Димитър Ст. Гатев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 12.10.1919 г., гроб 1474

54. Юрдан П. Калибонски, редник от 71-и пехотен полк, починал на 15.10.1919 г., гроб 1476

55. Тодор Ст. Иванов, редник от 40-и пехотен полк, починал на 18.10.1919 г., гроб 1477

56. П. Гатев Панков, редник, починал на 19.10.1919 г., гроб 1478

57. Лазар Хр. Лазаров, редник от 71-и пехотен полк, починал на 19.10.1919 г., гроб 1479

58. Петър И. Станков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.10.1919 г., гроб 1480

59. С. Юрданов Симеонов, редник, починал на 21.10.1919 г., гроб 1481

60. Йоцо Христов М., ефрейтор, починал на 21.10.1919 г., гроб 1482

61. Флоро А. Петев, редник от 3-и пехотен полк, починал на 24.10.1919 г., гроб 1483

62. Алиов К. Азиов, редник, 24.10.1919 г., гроб 1484

63. Иван Гр. Иванов, редник от 12-и пехотен полк, починал на 23.10.1919 г., гроб 1486

64. С. Димитров Михаилов, редник, починал на 2.11.1919 г., гроб 1487

65. К. Денчев Пенчев, редник, починал на 5.11.1919 г., гроб 1488

66. Халил Алиев, редник, починал на 8.11.1919 г., гроб 1489

67. Коце С. Ненов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 14.11.1919 г., гроб 1491

68. Р. Пецев Илиев, редник, починал на 17.11.1919 г., гроб 1493

69. Иван П. Минков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 19.11.1919 г ., гроб 1494

70. Ф. Пенчев Миладинов, редник, починал на 18.11.1919 г., гроб 1495

71. В. Петков Вучев, редник, починал на 15.11.1919 г., гроб 1496

72. Пръван Хр. Велчев, редник от 6 полиц. 1/2 е-н, починал на 30.11.1919 г., гроб 1497

73. Кръстьо К. Константинов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1498


74. Иван В. Цеков, редник от 3-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1499

75. Хюсеин С. Салиев, редник от 46-и пехотен полк, починал на 30.11.1919 г., гроб 1500

76. Стоян Б. Тотев, редник от 44-и пехотен полк, починал на 4.12.1919 г., гроб 1501

77. Мехмед Исмаилов, редник от 54-и пехотен полк, починал на 12.12.1919 г., гроб 1502

78. М. Маринов Търналов, редник, починал на 29.12.1919 г., гроб 1503

79. Тодор Н. Ангелов, редник от 39-и пехотен полк, починал на 29.12.1919 г., гроб 1504

80. Антон Ст. Иванов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 2.1.1920 г., гроб 1505

81. Милослав М. Джамбазов, младши подофицер от 3-и пехотен полк, починал на 2.1.1920 г., гроб 1506

82. Иванов Перфанов, редник, починал на 12.1.1920 г., гроб 1507

83. Г. Стоичев Станков, редник,  починал на 18.1.1920 г., гроб 1508

84. М. Милов Великов, редник, починал на 19.1.1920 г., гроб 1509

85. Л. Митров Каратомов, редник, починал на 27.1.1920 г., гроб 1510

86. Стефан К. Томов, редник от 27-и пехотен полк, починал на 30.1.1920 г., гроб 1511

87. Станойко Т. Ангелов, редник от 71-и пехотен полк, починал на 9.2.1920 г., гроб 1523

88. М. Иванов Алинков, редник, 16.2.1920 г., гроб 1535

89. Милтиад А. Найденов, редник от 38-и пехотен полк, починал на 19.4.1918 г., гроб 1727

90. Петко Т. Митранов, редник от 85-и пехотен полк, починал на 7.12.1918 г., гроб 1728

91. Н. А. Ергеледжиев, редник, починал на 16.2.1919 г., гроб 1845

92. Стефан К. Караканев, редник от 5/8 път. уч., починал на 21.2.1919 г., гроб 1846

93. Неизвестен български войн, редник, починал на 26.2.1919 г., гроб 1847

94. Осман Ал. Реджебов, редник от 3-и пехотен полк, починал на 23.12.1918 г., гроб 1848

95. Атанас К. Вълчанов, редник от 41-и пехотен полк, починал на 19.2.1919 г., гроб 1849


В памет на войводата Васил Чекаларов  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , , , , , , , ,



Васил Чекаларов на кон в Клисура, 1903 г.
„Няма вече Чекаларов, няма вече Македония.” С тези възгласи на дива радост гръцките андарти разнасят отрязаната глава на войводата из улиците на Лерин през 1913 г. Уверени, че със смъртта на Чекаларов е обезглавен духът на една земя, за свободата на която отдадоха живота си нейните най-достойни синове. С тези мисли и онова неописуемо усещане, с което пристъпваме в божи храм се изкачихме до стария Бел Камен в горещия следобед.   Със свито сърце стъпвахме между рухналите, обрасли с растителност стени на къщите в това оживено някога село. Изправихме се пред старата камбанария, издигаща се на най-високото място, смълчана, сякаш заслушана в шумовете на Нередската планина, която е огласяла в миналото. Преди почти век, на 4 юли 1913 г. в гористите възвишения на местността Лакото около Бел Камен четата на Васил Чекаларов води тежко сражение с гръцка въоръжена банда. Неговото лобно място е неизвестно днес, тялото, с което се гаврят недостойните му врагове остава непогребано, като непогребаната история на македонските българи. 

Спираме на място, защото в далечината се появява тъмна фигура и бързо ни приближава, размахвайки къс остен, шумът на реката заглушава думите му, но се вижда, че човекът ни поздравява. Пред нас се изправя жилав старец, изпод похабения каскет се подаваха краищата на бяла кърпа, ведно с побелелите му коси и въпреки юлския ден, беше наметнал старо вълнено палто. Изправи се запъхтян пред нас, усмихнат и някак невярващ на очите си, че среща живи хора в този пущинак. Едва сега дочухме и приближаващия звън на хлопатари. Старецът мушна остена под мишница, здрависахме се, после го заби в сухата остра трева, облегна се на него и попита откъде сме - обичаен въпрос, с който тукашните хора подхващат разговор. Поздрава ни на български не го смути, усмихна се още по-широко и закима усърдно с глава, че ни разбира. Така научихме, че пасе добитъка на новото село Бел Камен „е́ тамо”, сякаш височините, които синееха отвъд реката бяха на крачка от нас.
Камбанарията на църквата "Св. Троица" в Бел Камен.
"Има ли гора наблизо?" -попитахме го.
Той не ни разбра.
„Гора, гора... Дървета... Дъ́рва много.”
„Ааа” - засмя се той – „лес!?”
„Лес!” - потвърдихме ние, зарадвани и удивени от думата, която употреби старецът и предпазливо споменахме името на войводата. Човекът ни погледна зачудено, помълча, после се поизправи, извърна се нататък, откъдето бучеше реката и посочи с ръка.
„Цильо?” - попита той и добави нещо което не схванахме, но затаихме дъх...
Значи този възрастен албанец, роден много след събитията, които вълнуваха умовете ни в този момент знаеше кой е Чекаларов, беше чувал за него. На училище той сигурно беше ходил малко, но в гръцките учебници по история не пише за него. Не пише и в българските.
***

Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в костурското село Смърдеш. Подобно на повечето села в историческата област Кореща, то е съществувало преди Османското нашествие, както свидетелстват турските данъчни регистри от 1530 г. Местното население е запазило силната си връзка с българщината от Средновековието, както в езиково, така и в релиогиозно и народностно отношение – костурските диалекти са най-близки до църковнославянския, костурчени са сред най-ревностните поддръжници на Българската екзархия и активно участват в революционната борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 

Въпреки че първоначално учи в гръцко училище и научава добре гръцки език, Чекаларов  не се изкушава от идеята да работи за чужди интереси и държава. Прехвърля се в България, където взема участие в легалната дейност на Македонската емиграция като председател на Костурското благотворително братство, а от началото на 1900 г. и в нелегалната дейност. Благодарение на познанствата си в Гърция, заедно с Лазар Киселинчев успешно организират редовни доставки на оръжие към Костурско от Гърция за целите на революционното дело. Редицата избухнали афери в Костурско отслабват организацията и Битолския окръжен революционен комитет се принуждава да изпрати повече опитни хора във вътрешността. Васил Чекаларов се събира с другарите си Пандо Кляшев, Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов, с които работи за засилването на революционната организация в областта. Това е времето, в което се заражда и силната гръцка пропаганда в Македония като отпор срещу изконните права и въжделения на българското население. За да получи по-изгодна позиция в това начинание, гръцката страна в лицето на костурския владика Германос Каравангелис се съюзява с представителите на Високата порта, които търсят съюзници в отслабването на българското движение. 

Костурската съединена чета в Костур през Балканската война. Отпред са войводите Иван Попов, Васил Чекаларов и Христо Силянов.

Патриаршистите набират сила чрез политически убийства, отвличания и подкупи, гръцкото злато купува предатели, шпиони и разбойници за организиране на чети. Тъкмо в тази сложна обстановка Чекаларов проявява своя водачески гений. Познавайки добре характера на харамията Коте Христов, лъжовната му революционна дейност, зад която се крият единствено кроежи за забогатяване, както и тайният му съюз с гръцкия владика той настоява за смъртната му присъда пред Гоце Делчев. По същото време прогонва върховистката чета на полковник Анастас Янков, която смята за зловредна и постепенно прочиства Костурско от предатели и шпиони.

Васил Чекаларов често е описван като безмилостен, но смел, разсъдлив и компетентен командир. В края на 1902 година той е вече ръководител на Костурския революционен район и работи по организацията на Илинденското въстание. В Костурско то избухва масово на 20 юли 1903 г., над 2000 четници се организират в селски чети и водят едни от най-тежките сражения с многократно превъзхождащ ги числено и материално противник. Въстаниците превземат селата Клисура на 23 юли и Невеска на 12 август, но турските армии изтласкват отряда на Васил Чекаларов в Костенарията,а след това и извън пределите на родния им край в Корчанско. В началото на септември четниците се завръщат в Костурско, но заварват опустошенията от погрома на въстанието. Стотици четници, сред които незаменими войводи като Лазар Поптрайков, губят живота си, стотици са и жертвите сред мирното население, много села са превърнати в пепелище. Заради това Васил Чекаларов инициира съставянето на мемоар, адресиран до чуждите консули в Битоля, в който са описани изстъпленията на турската войска.

Васил Чекаларов в цивилно облекло
Години след въстанието Васил Чекаларов живее в София, където се жени, построява собствена къща на ул. „Шипка” срещу Военната академия, продължава образованието си, но нито за миг не спира да се вълнува от съдбата на сънародниците си в Костурско и подновява участието си в дейността на легалните македонски комитети в столицата. Живее привидно спокоен живот, познава радостите на бащинството, но когато е на път да се роди втората му дъщеря, започва Балканската война. Чекаларов не се колебае дълго, записва се като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Костурската съединена чета под общото ръководство на Иван Попов, Христо Силянов и Васил Чекаларов се отличава в боевете с турските войски в Гевгелийско, след което напредва към Леринско, а оттам за родното Костурско и освобождава Невеска, Прекопана, Загоричани, Жервени, Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. В началото на Междусъюзническата война Сборната партизанска рота потегля отново към Костурско в тила на гръцката армия. Васил Чекаларов извървява пътя към своята Голгота. 

Фотография на Лерин от книгата на Васил Иванов
Малко неща в съвремието ни напомнят за този безумно смел син на Македония. Сред местното население в Северна Гърция една пещера и гориста местност са наричани и до днес “Чекаларов”  (Τσακαλάρωφ). Костурската емиграция в Новия свят е успяла да съхрани знамето, принадлежало на костурските комити, предвождани от Чекаларов през Илинденското въстание и по време на Балканските войни. Името му е изписано на паметна плоча срещу Военната академия в София и на паметника на Тодор Александров в Кюстендил, на него са наречени улици в столицата и Пловдив.  Отскоро паметник в цял ръст е поставен и в Скопие. В  Централните софийски гробища са погребани най-близките хора на Васил Чекаларов. На скромния паметник е добавено името му, обединяващо разстоянието между безименния гроб на Бел Камен във Вич планина и земята, в която почива неговия род. Бинокълът на войводата е експониран в Благоевградския регионален музей, негови фотографии и писма до близки и съратници са разпръснати в този и други музеи, в научния архив на БАН, в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Тефтерчетата, в които прилежно е водил дневника си, са запазени от неговия роднина и съратник Лазар Киселинчев, който заедно със Спиро Василев Загоричанец ги дешифрира и подготвя за публикуване.

Първият биографичен очерк за него -  „Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов”,е издаден само година след смъртта му през 1914 година от Христо Силянов . Допълнително той пише за революционната дейност на войводата в книгите си „Писма и изповеди на един четник, 1902 г.” (1927), „От Витоша до Грамос, Походът на една чета през освободителната война - 1912 г.” (1920) и в двата тома на „Освободителните борби на Македония” (1933 и 1943). Васил Иванов от Неред отпечатва „Отрязаната глава - 9 Юлий 1913 год.” (1928), в която описва спомените си от бойния път на Чекаларовата чета през войните за национално обединение и съдбата четниците, попаднали в гръцки плен. Едва през 2001 г. за пръв път е издаден личният дневник на Чекаларов, отразяващ периода от 3 юли 1901 до 30 август 1903 г. 
 
Църквата "Св. Георги", Лерин - снимка от периода на Първата световна война
Може би до днес най-голям интерес предизвиква въпроса къде е погребана главата на войводата. Сведения за това дава Васил Иванов, който пише в книгата си, че „отрязаната глава [гърците] предадоха на епитропа от българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища.”, но погрешно приема, че гробищата прилежат към катедралния храм в центъра на града. Както е видно от приложената от Васил Иванов фотография, а също и от много други панорамни кадри на Лерин, „Св. Панталеймон” не разполага с гробища. Днес тази църква не съществува, разрушена е заради българския си характер по време на управлението на леринския митрополит Августин Кандиотис в края на 60-те години на XX в. Малко вероятно е да става въпрос и за параклиса със същото име на връх Св. Панталеймон. От съществуващите през този период църкви в града остава единствената възможност погребението да е извършено на общите градски християнски гробища към църквата „Св. Георги” разположена в края на града, на няколко само километра от българското тогава село Горно Неволяни (дн. Скопия) и строена през 1835 година за нуждите на единното по това време християнско население. Макар и силно преобразени тези гробища съществуват и до днес.

***

На път за лобното място на Чекаларов.
 „Искаш ли да посетиш страна
пълна с бляскави предания,
люлка на велики имена,
на тегла, сълзи, страдания?
    Де в шумящите гори
    дъхат сладки благовония,
    де небесните зари
    греят грозни беззакония?
То иди, о, брате, в Македония!„ - пише патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението „Там” през август 1883 г., тридесет години преди трагичната смърт на Васил Чекаларов. Словата му отекват с неотслабваща сила и след разорението на този изстрадал край по време на Илинденското въстание, след Балканските войни и в периода на Гръцката гражданска война (1946-1949). Много села в Костурско никога не се възстановяват след погромите, празни са училищните сгради, срутени са черквите, бодливи къпини са покрили разпукани кръстове с български надписи, братските могили в Апоскеп и Дреновени са взривени, но са живи поколенията, носещи в кръвта си преклонението пред своите герои, обичта към този “най-трагичен български край”.
Парцел на наследниците на Васил Чекаларов в Софийските централни гробища

Дневникът на Чекаларов не е просто хронологично отразяване на събития във време, в което българите в Южна Македония воюват за свободата си. От записките му оживяват героични образи, саможертва, падения, предателства, братоубийства, разорение, духовна мощ. Идеалът на войводата за свободна Македония остава неосъществен. Но от дневника му лъха борбения дух на народа ни, който опази живи своята национална свяст и достойнство, въпреки трагичната си съдба и послание за нов прочит в съвремието ни.

Радослав Христосков, историк
"Васил Чекаларов - Дневник", НС, София, 2017 г.

Кръговидни надгробни паметници в Долновардарската долина  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , ,



„Хей фала ви, четири светии,
ка идете код милого Бога,
споменете за Янинска земя,
за Янинска земя, Павликянска!”

- народна песен от Софийско(СбНУ 3, с. 35).

Село Котугери, Воденско
След смъртта на човек, свидетелство за съществуването му се явява надгробния паметник, в който са закодирани културни, религиозни и етнически белези на индивида. По своята същност гробищата са отражение на колективното минало на дадена общност и могат да бъдат полезен източник на информация за нейното историческо минало и етапи на развитие. Историческата функция на тези паметници е осъзната и от средновековния българин, както добре е отразено в търновския надпис на Хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.”[1]

На цялата територия на Балканския полуостров са открити десетки находища на оброчни и надгробни паметници, неизяснената докрай същност и функция на които,  обаче води до редица спекулации и мистификации. За пример могат да се посочат находищата на „стечи” в Босна и Херцеговина, за които историческата наука отдавна заключи, че по същество нямат конкретен верски характер и представят общочовешки престари традиции[2]. Въпреки това са използвани за основа на редица художествени, езотерични и псевдоисторически хипотези, често реализирани впоследствие като комерсиални проекти, създавайки различни грешни впечатления в неспециалистите. 

Нуждата от допълнителни изследвания на оброчните и гробищните кръстове и паметници е безспорна. В Република България частично или по-задълбочено те са разглеждани в редица етнографски трудове[3], правени са множество теренни археолого-етноложки изследвания, но въпреки проявявания научен интерес комплексно интердисциплинарно изследване, описване и картиране на тази система в България не е правено[4]. От друга страна самото съществуване на тези паметници е застрашено от процеса на урбанизация, иманярството и криво разбрани етични норми и има реална опасност това материално богатство да бъде загубено завинаги. 

Слабо изследани са надгробията в област Централна Македония, Република Гърция и в по-голяма степен са поставени под угрозата да бъдат изличени. В края на октомври 2001 година при работни работи  за строителство на нова църква в село Постол (Пела), Ениджевардарско[5],  булдозери влизат в старото гробище и разрушават  дузина каменни кръговидни надгробни кръстове. След намесата на местни учени и граждански активисти работата е преустановена, но причинените поражения са непоправими[6]. В съседното село Илиджиево (Халкидона) и до днес съществуват десетки подобни кръстове. Те са под защитата на Министерство на Културата на Република Гърция от 1988 година, на практика обаче са оставени на саморазрушение, като от 53 паметника са останали едва 15 видими.[7] Районът между Солун и Воден (Едеса) има богато историческо минало, център е на държавнотворни народи, основна част е от древния римски път Via Egnatia, притегателно място за заселване на различни общности и сцена на кръвопролитни битки през вековете. В този смисъл културно-историческото наследство в областта трудно може да бъде категорично преписано като дело само на една общност или етнос. Преди и особено след гореописания случай в Пела, кръстове от Солунско стават обект на множество хипотези за същността им, като едно от възможните обяснение е, че са от „пост-византийски тип” или с богомилски произход.[8]

Целта на настощия труд е да документира и систематизира сходните кръговидни кръстове от областта (виж: фиг.1), идентични по форма, украса и тип, и да подпомогне бъдещото им изследване от специалисти. Като допълнителна задача може да се направи опит за защита на научна хипотеза, че има пряка връзка между паметниците от този вид в Република Гърция и Западна България, а също и с богомилското учение от средните векове. Това ще се направи чрез интердисциплинарен подход, а именно с историческа справка за появата и разпространението на богомилството в изследваната област, етнографско проучване и картографиране, сравнение и анализ на събраната информация. Сериозен недостатък в това изследване е липсата на геологичен анализ на паметниците, който би спомогнал за прецизното им типологизиране и датиране.

Фиг.1, Съвременна карта на Долновардарската област с градовете Солун,Бер, Енидже Вардар и Воден, съвременния път Егнация (А2) и селища с документирани кръговидни оброчни и надгробни кръстове.

Поява и разпространение на богомилството в Южна Македония

Природните дадености правят областта притегателен център за заселници от предисторически времена, а в ранната античност там се отвърждават държавни формирования като Ботиея и Мигдония, инкорпорирани в македонската държава през V-IV в.пр. Хр., [9] която пък от своя страна по военен път през 146 г. пр. Хр. е трансформирана в римската едноименна провинция. В тази епоха като културен и политически център на областта се обособява градът Тесалоника (Солун) и реципрочно областта се превръща в негов естествен хинтерланд, [10]  а пък търговския маршрут Via Egnatia се обуславя като най-важната сухопътна артерия във Византия, по която се осъществява комуникацията между Изтока и Запада.[11] [12]

В ранното Средновековие Долновардарската долина се явява гранична зона между България и Византия, [13] протичат демографски процеси, които изпъстрят допълнително и без това пренаситената от древни култури област. Компактни маси монофизити от Армения, Персия и Сирия  (манихеи, павликяни и други) са преселени многократно в тези краища, за последно при управлението на императорите Василий II и Алексий Комнин. Още преди тях „западно от Солун, та до града Бер (Верия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините”.[14] По това време е засвидетелствано съществуването на славянските склавинии Субделития и Драгувития.[15] Все още неналожилото се напълно канонично християнство бива повлияно от дуализма на преселниците от Азия и не е случайно, че през 12 век са засвидетелствани 2 богомилски църкви по българските земи, а именно Българска и Драговишка в южна Македония и Тракия.[16] Първото проявление на богомилите съвпада с царуването на цар Петър I (927-969), когато България е разтресена от сериозни социално-икономически проблеми. Първо презвитер Козма, а след него Иларион Мъгленски, полемизира богомилските идеи, отрича ги и ги заклеймява.[17] През XV в. с тази задача се наема солунския митрополит Симеон, който пише за българите богомили в Солунско, наричайки ги кудугери.[18]

Тъкмо последното свидетелство е от изключително значение, тъй като наименованието кудугери се запозва през вековете и спомага локализирането на разпространението на богомилството по българските земи. Съществуват две селища с производни имена – Котугери, Воденско (днес Кесариана) и Кутугерци, Кюстендилско. Второто селище се намира на левия долинен склон на река Бистрица, вероятно на средновековния път от столицата на България към същинска Македония. В горното течение на река Вардар (Аксиос) се намира планината Бабуна и селището Богомила. По същество тези топоними също свидетелстват за осезателно богомилско присъствие.[19] Воденското село Котугери се намира в близост до римски път Via Egnatia и подобно на селищата Въдрища (Палеос Милотопос), Пилорик (Пендаплатанос), Аларе (Архондико), Постол (Пела), Ватилък (Ватилакос), Наръш (Неа Филаделфия), Чохаларе (Партени) и Дудулар (Диавата, днес квартал на Солун) и до днес е находище за специфичен вид каменоделно изкуство. В Егейска Македония се намират изключително много на брой кръговидни кръстове (фиг.1),[20] които подобно на топонимите намират свои аналози в днешна Западна България. Затова не без липса на логика следва да се направи опит за сравнение помежду им.



Вградени кръстове в стените на църкви

Зазидани в стените на църкви кръстове: Фиг.2. Дудуларе (ляво), фиг.3. Перник (дясно)


Интересен паралел може да се направи с практиката за зидане на кръстове в стените на църкви като орнаменти. Строените през 19 век църкви „Св. Георги” в Перник, „Св. Димитър” в Дудулар и „Св. Атанас” в Аларе[21] разполагат с такива, макар налице да са няколко основни различия. Документирано е, че пернишкият кръговиден кръст е изработен през 1844 година от майстор дядо Миленко с цел, да бъде вграден в строящата се църква, изработен е семпло, от обикновен точилен камък и негов основен белег е израстъка от горната страна на венеца.[22] Сходен по вид, а предполага се и по изработка е кръстът на задната стена в Дудулар. Вградените във фасадата на гробищната църква в Аларе кръстове са видимо по-стари и са декорирани със соларни изображения (фиг.4). [23] Идентичен по вид и размери кръст се нахожда в гробището до църквата в Чохалари (Партени, фиг.5), което идва да покаже, че най-вероятно кръстовете от Аларе първоначално са били надгробни паметници. Такива соларни изображения има на надгробен паметник от Баурене, Врачанско, където обаче слънчевите фази (кръгове) са разположени в краищата на андреевски кръст. Култът към сленцето заема значително място в душевността на българина през Средновековието и Възраждането. [24] Дуалистичните учения и вярвания като манихейството, патеранството, катарството и богомилството също почитат в голяма степен слънцето. 

Зазидани в стените на църкви кръстове: Фиг.4. Аларе, фиг.5 надгробен кръст в Чохалари.



Гробища с кръговидни кръстове

Видният археолог Николаос Муцопулос още в 70-те години на XX в. проучва гробищата в Постол и Илиджиево и лаконично пише, че „кръстовете приличат на келтски”.[25] Подобно описание може да се приеме за меко казано несериозно и преди всичко е опит да не задълбава в темата. Тези кръстове представляват монолитни кръговидни надгробни паметници – до 2 метра височина и вкопани до половина в земята, и се намират компактно на места с изключително съкрално значение в представите на местното население. В миналото във всяко селище в Долновардарската долина гробищата биват разположени до старата селска църква без изключение. Старите хора в Илиджиево разказват, че на мястото на намиращата се в близост до това гробище църква (кр. XVIII в.) е имало джамия,  строена върху останките на по-ранна църква, издигната от своя страна край аязмо и останките на още по-древен храм. До днес личат останките от минаре (фиг.6 ), но гробищата по никакъв не свидетелстват за мюсюлманско присъствие и обредност. Това предполага, че гробищните паметници имат наследена и по-древна обредна функция в бита на местното население, предхождащи конфесионалното разделяне на мюсюлманите от християните. 

Фиг. 6 Църквата в Илиджиево с остатъците от минарето
 
За контраст на еднотипността на надгробните паметници може да се посочи  прилежащото към селската църква гробище в Пилорик (фиг. 10). Многото и различни по вид кръстове – кръговидни,обикновени, вписани в неправилни овални форми, такива с вписани рамене отгоре или отдолу, свидетелстват за съжителството и почитането на различни култове. В гробището се намира и гробът на духовника Атанасий, живял в началото на XVIII век. Местна легенда свидетелства, че докато копаел в църковната градина, пропаднал в отворила се дупка и намерил старинни артефакти, които възнамерявал да предаде на руския консул, но в крайна сметка били унищожени от гърци[26] [27]. Осезателни прилики в надгробията обаче могат да се посочат с обредните и надгробните паметници в Пернишко – селата Гърло, Зидарци, Планиница и Вискяр (фиг. 7).

Фиг.7 Кръстове от Западна България - Зидарци, Гърло, Вискяр, Баурене (снимки: Ива Любенова)


Изключително интересно кръговидно надгробие в село Въдрища е документирано от Николаос Мицопулос (фиг.9, горе вляво). На стърчащите рамене на кръста ясно се различават три слънчеви розетки, доста разпространен символ в каменодолното изкуство във вариантите с шест и осем лъча, но тук по изключение розетите са със седем лъча. Идентична розетка Иван Енчев – Видю засвидетелства на обикновен надгробен паметник от с. Алино, Самоковско, датиран към средата на 19 век.[28] За функцията и семантиката на този символ пояснение дава Ива Любенова:„В много знакови системи кръгът с вписан в него кръст представлява идеограма на слънцето. Особено разпространен в украсата на надгробните паметници от Късното средновековие и Възраждането е кръгът с вписана в него шестолистна розета. Контекстът, в който е поставена шестолистната розета в българската каменна пластика, е с много широк обхват. Не подлежи на съмнение връзката на този мотив с отношението на българина към природата и с обстоятелството, че неутралната му форма е удобна за употреба при украсата на взевъзможни повърхности. Символичната същност на розетата е полисемантична – тя може да изразява и идеята за слънце. Някои автори я свързват с култа на славяните към върховното божество.[29]
Съдейки по снимки от френски военен архив, заснети през периода на Първата световна война, древни и сходни на гореописаните кръстове са тези в селата Ватилък и Наръш (фиг.8 и 9). Без съмнение тези фотографии свидетелстват за интерес на западни наблюдатели и изследователи към този вид каменни надгробия. Не е ясно обаче дали и до каква степен са запазени и възможно ли е в бъдещо да бъдат изследвани по-подробно. 

Фиг. 8 Гробището в Наръш, френски военен архив

Заключение

Долновардарската област е контактна зона за много култури и религии през вековете, без съмнение оставили следи в духовното и материалното наследство на местното население и до днес. Каменоделството и надгробията са показателни тъкмо за това. Въпреки слабия научен интерес към тях, то бъдещото им проучване, макар и затруднено, би било ползотворно. Безспорно е обаче едно, сходството в каменоделното изкуство от Късното средновековие и Възраждането в земите на Западна България и Северна Гърция. Това свидетелства за общ произход, неспирен контакт и взаимно влияние между тези култури.


                                     Радослав Христосков, историк


Фиг. 9 Кръстове от Въдрища (горе вляво) и Постол; френски архивни снимки от Ватилък

Фиг. 10  Кръстове от Илиджиево (горе и ляво) и Пилорик (долу и дясно)




[1] Бешевлиев, Веселин, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на Отечествения фронт, С., 1981, стр. 123
[2] Ангелов, Д. Въпроси на богомилството в Средновековна България., в: Богомилството на Балканот во светлината на најновите истражувања, Скопие, 1982, стр.97-104.
[3] Основно по темата са ползвани научните трудове на Христо Вакарелски, Михаил Арнаудов, Васил Мутафов, Иван Енчев – Видю и Ива Любенова.
[4] Борисов, Николай. Проучване на оброчните места в община Костинброд, в: http://history.rodenkrai.com/new/kultura_i_tradicii/prouchvane_na_obrochnite_mesta_v_obshtina_kostinbrod.html , посетен на 4.01.2015 г.
[5] В настоящия труд е счетено за целесъобразно приоритет да получат българските топоними на населените места, в скоби ще бъдат представени съвременните гръцки такива, б.а.
[6] Διαμάχη για τους σταυρούς του 10ου αιώνα στην Πέλλα, в.Αλέξανδρος, Яница (Енидже Вардар), 13.10.2001; в. Ελευθεροτυπία, 25.05.2002., в: http://www.iospress.gr/mikro2002/mikro20020525.htm , посетен на 4.01.2015 г.
[7] Ιστορία 1000 ετών στη Χαλκηδόνα, 1.05.2011, в: http://dimosagiou.blogspot.com/2011/05/1000.html, посетен на 04.01.2015 г.
[8] ΣΤΑΜΚΟΣ, ΓΙΩΡΓΟΣ. BOΓΟΜΙΛΟΙ: Η ΣΚΙΑ ΜΙΑΣ ΜΕΣΑΙΩΝΙΚΗΣ ΑΙΡΕΣΗΣ ΠΟΥ ΣΤΟΙΧΕΙΩΝΕΙ ΤΑ ΒΑΛΚΑΝΙΑ, в: http://zenithmag.wordpress.com/2011/12/26/bo%CE%B3%CE%BF%CE%BC%CE%B9%CE%BB%CE%BF%CE%B9-%CE%B7-%CF%83%CE%BA%CE%B9%CE%B1-%CE%BC%CE%B9%CE%B1%CF%83-%CE%BC%CE%B5%CF%83%CE%B1%CE%B9%CF%89%CE%BD%CE%B9%CE%BA%CE%B7%CF%83-%CE%B1%CE%B9%CF%81%CE%B5%CF%83/ , посетен на 04.01.2015 г.
[9] Smith, Wlliam, Dictionary of Greek and Roman Geography Vol 2; (1854), стр. 384
[10] Бабев, Иван. Виолета Офилова. Полъх от Вардарския юг, София, 2012, стр.21-23.
[11] Симеонова, Лиляна. Пътуване към Константинопол, Парадигма, София, 2006, стр.103-106, 124
[12] Матанов, Христо. Средновековните Балкани – исторически очерци, Парадигма, София, 2005, стр.66-70.
[13] В село Наръш, Солунско е открита гранична колона от времето на Цар Симеон, виж: Иванов, Йордан. Български старини из Македония, Държавна печатница, 2-ро изд., София, 1931, стр.16-20
[14] Иванов, Йордан. Българите в Солунско. Исторически бележки, в: Избрани произведения, том І, С., 1982, стр. 262-278.
[15] Матанов, Христо. Средновековните Балкани – исторически очерци, Парадигма, София, 2005, стр.62-66.
[16] Златарски, Васил. История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III, Наука и изкуство, София, 1972 ,стр.295
[17] Иванова, Клементина. Похвалното слова за Йоан Поливотски от Евтимий Търновски, в сп. Старобългарска литература, 1971, кн. 1, стр. 40
[18] Иванов, Йордан. Българите в Солунско....
[19] Иванов, Йордан. Богомилски митове и легенди, изд. Наука и изкуство, 1970, стр.33-44
[20] Такива кръстове се намират и извън изследваната в този труд област, както западно от Солун – в леринското село Зелениче (Склитро), така и на изток – във Везник (Агиа Пневма), Серско.
[21] ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Β1/Φ36/50217/1126/20-10-1994 - ΦΕΚ 903/Β/6-12-1994. // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Посетен на 20.01.2015 г.
[22] Енчев – Видю, Иван. Български народен кръст, Акад. Издателство „Марин Дринов”, София, 1994, стр.58
[23] И двата кръста са с допълнително издялан андреевски кръст (Х) в центъра, вторият кръст се отличава и с прав вътрешен кръст, вписан в кръг, завършващ в краищата си с други четири кръга. Последният, т.нар „слънчев кръст”, символизира четирите фази на денонощието – сутрин, обед, вечер и нощ, и/или равноденствието и слънцестоенето.
[24] Любенова, Ива. И гробовете умират, Акад. Издателство „Марин Дринов, София, 1996, стр.14, 172-173.
[25] ΜΟΥΤΣΟΠΟΥΛΟΥ, Ν. ΟΙ ΕΚΚΛΗΣΙΕΣ ΤΟΥ ΝΟΜΟΥ ΠΕΛΛΑΣ, ΙΔΡΥΜΑ ΜΕΛΕΤΩΝ ΧΕΡΣΟΝΗΣΟΥ ΤΟΥ ΑΙΜΟΥ, ΘΕΣΣΑΛΟΝΙΚΗ, 1973, стр.106
[26] Бабев, Иван. Виолета Офилова. Полъх от Вардарския юг, София, 2012, стр.130.
[27] Петкова, Неделя. Спомени. Съставителство, коментар и бележки  Бойко Киряков, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1987, стр.79-80.
[28] Енчев – Видю, Иван. Български народен кръст, Акад. Издателство „Марин Дринов”, София, 1994, стр.56
[29] Любенова, Ива. И гробовете умират, Акад. Издателство „Марин Дринов, София, 1996, стр.172.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...