Кръговидни надгробни паметници в Долновардарската долина  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , ,



„Хей фала ви, четири светии,
ка идете код милого Бога,
споменете за Янинска земя,
за Янинска земя, Павликянска!”

- народна песен от Софийско(СбНУ 3, с. 35).

Село Котугери, Воденско
След смъртта на човек, свидетелство за съществуването му се явява надгробния паметник, в който са закодирани културни, религиозни и етнически белези на индивида. По своята същност гробищата са отражение на колективното минало на дадена общност и могат да бъдат полезен източник на информация за нейното историческо минало и етапи на развитие. Историческата функция на тези паметници е осъзната и от средновековния българин, както добре е отразено в търновския надпис на Хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.”[1]

На цялата територия на Балканския полуостров са открити десетки находища на оброчни и надгробни паметници, неизяснената докрай същност и функция на които,  обаче води до редица спекулации и мистификации. За пример могат да се посочат находищата на „стечи” в Босна и Херцеговина, за които историческата наука отдавна заключи, че по същество нямат конкретен верски характер и представят общочовешки престари традиции[2]. Въпреки това са използвани за основа на редица художествени, езотерични и псевдоисторически хипотези, често реализирани впоследствие като комерсиални проекти, създавайки различни грешни впечатления в неспециалистите. 

Нуждата от допълнителни изследвания на оброчните и гробищните кръстове и паметници е безспорна. В Република България частично или по-задълбочено те са разглеждани в редица етнографски трудове[3], правени са множество теренни археолого-етноложки изследвания, но въпреки проявявания научен интерес комплексно интердисциплинарно изследване, описване и картиране на тази система в България не е правено[4]. От друга страна самото съществуване на тези паметници е застрашено от процеса на урбанизация, иманярството и криво разбрани етични норми и има реална опасност това материално богатство да бъде загубено завинаги. 

Слабо изследани са надгробията в област Централна Македония, Република Гърция и в по-голяма степен са поставени под угрозата да бъдат изличени. В края на октомври 2001 година при работни работи  за строителство на нова църква в село Постол (Пела), Ениджевардарско[5],  булдозери влизат в старото гробище и разрушават  дузина каменни кръговидни надгробни кръстове. След намесата на местни учени и граждански активисти работата е преустановена, но причинените поражения са непоправими[6]. В съседното село Илиджиево (Халкидона) и до днес съществуват десетки подобни кръстове. Те са под защитата на Министерство на Културата на Република Гърция от 1988 година, на практика обаче са оставени на саморазрушение, като от 53 паметника са останали едва 15 видими.[7] Районът между Солун и Воден (Едеса) има богато историческо минало, център е на държавнотворни народи, основна част е от древния римски път Via Egnatia, притегателно място за заселване на различни общности и сцена на кръвопролитни битки през вековете. В този смисъл културно-историческото наследство в областта трудно може да бъде категорично преписано като дело само на една общност или етнос. Преди и особено след гореописания случай в Пела, кръстове от Солунско стават обект на множество хипотези за същността им, като едно от възможните обяснение е, че са от „пост-византийски тип” или с богомилски произход.[8]

Целта на настощия труд е да документира и систематизира сходните кръговидни кръстове от областта (виж: фиг.1), идентични по форма, украса и тип, и да подпомогне бъдещото им изследване от специалисти. Като допълнителна задача може да се направи опит за защита на научна хипотеза, че има пряка връзка между паметниците от този вид в Република Гърция и Западна България, а също и с богомилското учение от средните векове. Това ще се направи чрез интердисциплинарен подход, а именно с историческа справка за появата и разпространението на богомилството в изследваната област, етнографско проучване и картографиране, сравнение и анализ на събраната информация. Сериозен недостатък в това изследване е липсата на геологичен анализ на паметниците, който би спомогнал за прецизното им типологизиране и датиране.

Фиг.1, Съвременна карта на Долновардарската област с градовете Солун,Бер, Енидже Вардар и Воден, съвременния път Егнация (А2) и селища с документирани кръговидни оброчни и надгробни кръстове.

Поява и разпространение на богомилството в Южна Македония

Природните дадености правят областта притегателен център за заселници от предисторически времена, а в ранната античност там се отвърждават държавни формирования като Ботиея и Мигдония, инкорпорирани в македонската държава през V-IV в.пр. Хр., [9] която пък от своя страна по военен път през 146 г. пр. Хр. е трансформирана в римската едноименна провинция. В тази епоха като културен и политически център на областта се обособява градът Тесалоника (Солун) и реципрочно областта се превръща в негов естествен хинтерланд, [10]  а пък търговския маршрут Via Egnatia се обуславя като най-важната сухопътна артерия във Византия, по която се осъществява комуникацията между Изтока и Запада.[11] [12]

В ранното Средновековие Долновардарската долина се явява гранична зона между България и Византия, [13] протичат демографски процеси, които изпъстрят допълнително и без това пренаситената от древни култури област. Компактни маси монофизити от Армения, Персия и Сирия  (манихеи, павликяни и други) са преселени многократно в тези краища, за последно при управлението на императорите Василий II и Алексий Комнин. Още преди тях „западно от Солун, та до града Бер (Верия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините”.[14] По това време е засвидетелствано съществуването на славянските склавинии Субделития и Драгувития.[15] Все още неналожилото се напълно канонично християнство бива повлияно от дуализма на преселниците от Азия и не е случайно, че през 12 век са засвидетелствани 2 богомилски църкви по българските земи, а именно Българска и Драговишка в южна Македония и Тракия.[16] Първото проявление на богомилите съвпада с царуването на цар Петър I (927-969), когато България е разтресена от сериозни социално-икономически проблеми. Първо презвитер Козма, а след него Иларион Мъгленски, полемизира богомилските идеи, отрича ги и ги заклеймява.[17] През XV в. с тази задача се наема солунския митрополит Симеон, който пише за българите богомили в Солунско, наричайки ги кудугери.[18]

Тъкмо последното свидетелство е от изключително значение, тъй като наименованието кудугери се запозва през вековете и спомага локализирането на разпространението на богомилството по българските земи. Съществуват две селища с производни имена – Котугери, Воденско (днес Кесариана) и Кутугерци, Кюстендилско. Второто селище се намира на левия долинен склон на река Бистрица, вероятно на средновековния път от столицата на България към същинска Македония. В горното течение на река Вардар (Аксиос) се намира планината Бабуна и селището Богомила. По същество тези топоними също свидетелстват за осезателно богомилско присъствие.[19] Воденското село Котугери се намира в близост до римски път Via Egnatia и подобно на селищата Въдрища (Палеос Милотопос), Пилорик (Пендаплатанос), Аларе (Архондико), Постол (Пела), Ватилък (Ватилакос), Наръш (Неа Филаделфия), Чохаларе (Партени) и Дудулар (Диавата, днес квартал на Солун) и до днес е находище за специфичен вид каменоделно изкуство. В Егейска Македония се намират изключително много на брой кръговидни кръстове (фиг.1),[20] които подобно на топонимите намират свои аналози в днешна Западна България. Затова не без липса на логика следва да се направи опит за сравнение помежду им.



Вградени кръстове в стените на църкви

Зазидани в стените на църкви кръстове: Фиг.2. Дудуларе (ляво), фиг.3. Перник (дясно)


Интересен паралел може да се направи с практиката за зидане на кръстове в стените на църкви като орнаменти. Строените през 19 век църкви „Св. Георги” в Перник, „Св. Димитър” в Дудулар и „Св. Атанас” в Аларе[21] разполагат с такива, макар налице да са няколко основни различия. Документирано е, че пернишкият кръговиден кръст е изработен през 1844 година от майстор дядо Миленко с цел, да бъде вграден в строящата се църква, изработен е семпло, от обикновен точилен камък и негов основен белег е израстъка от горната страна на венеца.[22] Сходен по вид, а предполага се и по изработка е кръстът на задната стена в Дудулар. Вградените във фасадата на гробищната църква в Аларе кръстове са видимо по-стари и са декорирани със соларни изображения (фиг.4). [23] Идентичен по вид и размери кръст се нахожда в гробището до църквата в Чохалари (Партени, фиг.5), което идва да покаже, че най-вероятно кръстовете от Аларе първоначално са били надгробни паметници. Такива соларни изображения има на надгробен паметник от Баурене, Врачанско, където обаче слънчевите фази (кръгове) са разположени в краищата на андреевски кръст. Култът към сленцето заема значително място в душевността на българина през Средновековието и Възраждането. [24] Дуалистичните учения и вярвания като манихейството, патеранството, катарството и богомилството също почитат в голяма степен слънцето. 

Зазидани в стените на църкви кръстове: Фиг.4. Аларе, фиг.5 надгробен кръст в Чохалари.



Гробища с кръговидни кръстове

Видният археолог Николаос Муцопулос още в 70-те години на XX в. проучва гробищата в Постол и Илиджиево и лаконично пише, че „кръстовете приличат на келтски”.[25] Подобно описание може да се приеме за меко казано несериозно и преди всичко е опит да не задълбава в темата. Тези кръстове представляват монолитни кръговидни надгробни паметници – до 2 метра височина и вкопани до половина в земята, и се намират компактно на места с изключително съкрално значение в представите на местното население. В миналото във всяко селище в Долновардарската долина гробищата биват разположени до старата селска църква без изключение. Старите хора в Илиджиево разказват, че на мястото на намиращата се в близост до това гробище църква (кр. XVIII в.) е имало джамия,  строена върху останките на по-ранна църква, издигната от своя страна край аязмо и останките на още по-древен храм. До днес личат останките от минаре (фиг.6 ), но гробищата по никакъв не свидетелстват за мюсюлманско присъствие и обредност. Това предполага, че гробищните паметници имат наследена и по-древна обредна функция в бита на местното население, предхождащи конфесионалното разделяне на мюсюлманите от християните. 

Фиг. 6 Църквата в Илиджиево с остатъците от минарето
 
За контраст на еднотипността на надгробните паметници може да се посочи  прилежащото към селската църква гробище в Пилорик (фиг. 10). Многото и различни по вид кръстове – кръговидни,обикновени, вписани в неправилни овални форми, такива с вписани рамене отгоре или отдолу, свидетелстват за съжителството и почитането на различни култове. В гробището се намира и гробът на духовника Атанасий, живял в началото на XVIII век. Местна легенда свидетелства, че докато копаел в църковната градина, пропаднал в отворила се дупка и намерил старинни артефакти, които възнамерявал да предаде на руския консул, но в крайна сметка били унищожени от гърци[26] [27]. Осезателни прилики в надгробията обаче могат да се посочат с обредните и надгробните паметници в Пернишко – селата Гърло, Зидарци, Планиница и Вискяр (фиг. 7).

Фиг.7 Кръстове от Западна България - Зидарци, Гърло, Вискяр, Баурене (снимки: Ива Любенова)


Изключително интересно кръговидно надгробие в село Въдрища е документирано от Николаос Мицопулос (фиг.9, горе вляво). На стърчащите рамене на кръста ясно се различават три слънчеви розетки, доста разпространен символ в каменодолното изкуство във вариантите с шест и осем лъча, но тук по изключение розетите са със седем лъча. Идентична розетка Иван Енчев – Видю засвидетелства на обикновен надгробен паметник от с. Алино, Самоковско, датиран към средата на 19 век.[28] За функцията и семантиката на този символ пояснение дава Ива Любенова:„В много знакови системи кръгът с вписан в него кръст представлява идеограма на слънцето. Особено разпространен в украсата на надгробните паметници от Късното средновековие и Възраждането е кръгът с вписана в него шестолистна розета. Контекстът, в който е поставена шестолистната розета в българската каменна пластика, е с много широк обхват. Не подлежи на съмнение връзката на този мотив с отношението на българина към природата и с обстоятелството, че неутралната му форма е удобна за употреба при украсата на взевъзможни повърхности. Символичната същност на розетата е полисемантична – тя може да изразява и идеята за слънце. Някои автори я свързват с култа на славяните към върховното божество.[29]
Съдейки по снимки от френски военен архив, заснети през периода на Първата световна война, древни и сходни на гореописаните кръстове са тези в селата Ватилък и Наръш (фиг.8 и 9). Без съмнение тези фотографии свидетелстват за интерес на западни наблюдатели и изследователи към този вид каменни надгробия. Не е ясно обаче дали и до каква степен са запазени и възможно ли е в бъдещо да бъдат изследвани по-подробно. 

Фиг. 8 Гробището в Наръш, френски военен архив

Заключение

Долновардарската област е контактна зона за много култури и религии през вековете, без съмнение оставили следи в духовното и материалното наследство на местното население и до днес. Каменоделството и надгробията са показателни тъкмо за това. Въпреки слабия научен интерес към тях, то бъдещото им проучване, макар и затруднено, би било ползотворно. Безспорно е обаче едно, сходството в каменоделното изкуство от Късното средновековие и Възраждането в земите на Западна България и Северна Гърция. Това свидетелства за общ произход, неспирен контакт и взаимно влияние между тези култури.


                                     Радослав Христосков, историк


Фиг. 9 Кръстове от Въдрища (горе вляво) и Постол; френски архивни снимки от Ватилък

Фиг. 10  Кръстове от Илиджиево (горе и ляво) и Пилорик (долу и дясно)




[1] Бешевлиев, Веселин, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на Отечествения фронт, С., 1981, стр. 123
[2] Ангелов, Д. Въпроси на богомилството в Средновековна България., в: Богомилството на Балканот во светлината на најновите истражувања, Скопие, 1982, стр.97-104.
[3] Основно по темата са ползвани научните трудове на Христо Вакарелски, Михаил Арнаудов, Васил Мутафов, Иван Енчев – Видю и Ива Любенова.
[4] Борисов, Николай. Проучване на оброчните места в община Костинброд, в: http://history.rodenkrai.com/new/kultura_i_tradicii/prouchvane_na_obrochnite_mesta_v_obshtina_kostinbrod.html , посетен на 4.01.2015 г.
[5] В настоящия труд е счетено за целесъобразно приоритет да получат българските топоними на населените места, в скоби ще бъдат представени съвременните гръцки такива, б.а.
[6] Διαμάχη για τους σταυρούς του 10ου αιώνα στην Πέλλα, в.Αλέξανδρος, Яница (Енидже Вардар), 13.10.2001; в. Ελευθεροτυπία, 25.05.2002., в: http://www.iospress.gr/mikro2002/mikro20020525.htm , посетен на 4.01.2015 г.
[7] Ιστορία 1000 ετών στη Χαλκηδόνα, 1.05.2011, в: http://dimosagiou.blogspot.com/2011/05/1000.html, посетен на 04.01.2015 г.
[8] ΣΤΑΜΚΟΣ, ΓΙΩΡΓΟΣ. BOΓΟΜΙΛΟΙ: Η ΣΚΙΑ ΜΙΑΣ ΜΕΣΑΙΩΝΙΚΗΣ ΑΙΡΕΣΗΣ ΠΟΥ ΣΤΟΙΧΕΙΩΝΕΙ ΤΑ ΒΑΛΚΑΝΙΑ, в: http://zenithmag.wordpress.com/2011/12/26/bo%CE%B3%CE%BF%CE%BC%CE%B9%CE%BB%CE%BF%CE%B9-%CE%B7-%CF%83%CE%BA%CE%B9%CE%B1-%CE%BC%CE%B9%CE%B1%CF%83-%CE%BC%CE%B5%CF%83%CE%B1%CE%B9%CF%89%CE%BD%CE%B9%CE%BA%CE%B7%CF%83-%CE%B1%CE%B9%CF%81%CE%B5%CF%83/ , посетен на 04.01.2015 г.
[9] Smith, Wlliam, Dictionary of Greek and Roman Geography Vol 2; (1854), стр. 384
[10] Бабев, Иван. Виолета Офилова. Полъх от Вардарския юг, София, 2012, стр.21-23.
[11] Симеонова, Лиляна. Пътуване към Константинопол, Парадигма, София, 2006, стр.103-106, 124
[12] Матанов, Христо. Средновековните Балкани – исторически очерци, Парадигма, София, 2005, стр.66-70.
[13] В село Наръш, Солунско е открита гранична колона от времето на Цар Симеон, виж: Иванов, Йордан. Български старини из Македония, Държавна печатница, 2-ро изд., София, 1931, стр.16-20
[14] Иванов, Йордан. Българите в Солунско. Исторически бележки, в: Избрани произведения, том І, С., 1982, стр. 262-278.
[15] Матанов, Христо. Средновековните Балкани – исторически очерци, Парадигма, София, 2005, стр.62-66.
[16] Златарски, Васил. История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III, Наука и изкуство, София, 1972 ,стр.295
[17] Иванова, Клементина. Похвалното слова за Йоан Поливотски от Евтимий Търновски, в сп. Старобългарска литература, 1971, кн. 1, стр. 40
[18] Иванов, Йордан. Българите в Солунско....
[19] Иванов, Йордан. Богомилски митове и легенди, изд. Наука и изкуство, 1970, стр.33-44
[20] Такива кръстове се намират и извън изследваната в този труд област, както западно от Солун – в леринското село Зелениче (Склитро), така и на изток – във Везник (Агиа Пневма), Серско.
[21] ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Β1/Φ36/50217/1126/20-10-1994 - ΦΕΚ 903/Β/6-12-1994. // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Посетен на 20.01.2015 г.
[22] Енчев – Видю, Иван. Български народен кръст, Акад. Издателство „Марин Дринов”, София, 1994, стр.58
[23] И двата кръста са с допълнително издялан андреевски кръст (Х) в центъра, вторият кръст се отличава и с прав вътрешен кръст, вписан в кръг, завършващ в краищата си с други четири кръга. Последният, т.нар „слънчев кръст”, символизира четирите фази на денонощието – сутрин, обед, вечер и нощ, и/или равноденствието и слънцестоенето.
[24] Любенова, Ива. И гробовете умират, Акад. Издателство „Марин Дринов, София, 1996, стр.14, 172-173.
[25] ΜΟΥΤΣΟΠΟΥΛΟΥ, Ν. ΟΙ ΕΚΚΛΗΣΙΕΣ ΤΟΥ ΝΟΜΟΥ ΠΕΛΛΑΣ, ΙΔΡΥΜΑ ΜΕΛΕΤΩΝ ΧΕΡΣΟΝΗΣΟΥ ΤΟΥ ΑΙΜΟΥ, ΘΕΣΣΑΛΟΝΙΚΗ, 1973, стр.106
[26] Бабев, Иван. Виолета Офилова. Полъх от Вардарския юг, София, 2012, стр.130.
[27] Петкова, Неделя. Спомени. Съставителство, коментар и бележки  Бойко Киряков, Издателство на Отечествения Фронт, София, 1987, стр.79-80.
[28] Енчев – Видю, Иван. Български народен кръст, Акад. Издателство „Марин Дринов”, София, 1994, стр.56
[29] Любенова, Ива. И гробовете умират, Акад. Издателство „Марин Дринов, София, 1996, стр.172.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...