В памет на войводата Васил Чекаларов  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , , , , , , , ,



Васил Чекаларов на кон в Клисура, 1903 г.
„Няма вече Чекаларов, няма вече Македония.” С тези възгласи на дива радост гръцките андарти разнасят отрязаната глава на войводата из улиците на Лерин през 1913 г. Уверени, че със смъртта на Чекаларов е обезглавен духът на една земя, за свободата на която отдадоха живота си нейните най-достойни синове. С тези мисли и онова неописуемо усещане, с което пристъпваме в божи храм се изкачихме до стария Бел Камен в горещия следобед.   Със свито сърце стъпвахме между рухналите, обрасли с растителност стени на къщите в това оживено някога село. Изправихме се пред старата камбанария, издигаща се на най-високото място, смълчана, сякаш заслушана в шумовете на Нередската планина, която е огласяла в миналото. Преди почти век, на 4 юли 1913 г. в гористите възвишения на местността Лакото около Бел Камен четата на Васил Чекаларов води тежко сражение с гръцка въоръжена банда. Неговото лобно място е неизвестно днес, тялото, с което се гаврят недостойните му врагове остава непогребано, като непогребаната история на македонските българи. 

Спираме на място, защото в далечината се появява тъмна фигура и бързо ни приближава, размахвайки къс остен, шумът на реката заглушава думите му, но се вижда, че човекът ни поздравява. Пред нас се изправя жилав старец, изпод похабения каскет се подаваха краищата на бяла кърпа, ведно с побелелите му коси и въпреки юлския ден, беше наметнал старо вълнено палто. Изправи се запъхтян пред нас, усмихнат и някак невярващ на очите си, че среща живи хора в този пущинак. Едва сега дочухме и приближаващия звън на хлопатари. Старецът мушна остена под мишница, здрависахме се, после го заби в сухата остра трева, облегна се на него и попита откъде сме - обичаен въпрос, с който тукашните хора подхващат разговор. Поздрава ни на български не го смути, усмихна се още по-широко и закима усърдно с глава, че ни разбира. Така научихме, че пасе добитъка на новото село Бел Камен „е́ тамо”, сякаш височините, които синееха отвъд реката бяха на крачка от нас.
Камбанарията на църквата "Св. Троица" в Бел Камен.
"Има ли гора наблизо?" -попитахме го.
Той не ни разбра.
„Гора, гора... Дървета... Дъ́рва много.”
„Ааа” - засмя се той – „лес!?”
„Лес!” - потвърдихме ние, зарадвани и удивени от думата, която употреби старецът и предпазливо споменахме името на войводата. Човекът ни погледна зачудено, помълча, после се поизправи, извърна се нататък, откъдето бучеше реката и посочи с ръка.
„Цильо?” - попита той и добави нещо което не схванахме, но затаихме дъх...
Значи този възрастен албанец, роден много след събитията, които вълнуваха умовете ни в този момент знаеше кой е Чекаларов, беше чувал за него. На училище той сигурно беше ходил малко, но в гръцките учебници по история не пише за него. Не пише и в българските.
***

Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в костурското село Смърдеш. Подобно на повечето села в историческата област Кореща, то е съществувало преди Османското нашествие, както свидетелстват турските данъчни регистри от 1530 г. Местното население е запазило силната си връзка с българщината от Средновековието, както в езиково, така и в релиогиозно и народностно отношение – костурските диалекти са най-близки до църковнославянския, костурчени са сред най-ревностните поддръжници на Българската екзархия и активно участват в революционната борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 

Въпреки че първоначално учи в гръцко училище и научава добре гръцки език, Чекаларов  не се изкушава от идеята да работи за чужди интереси и държава. Прехвърля се в България, където взема участие в легалната дейност на Македонската емиграция като председател на Костурското благотворително братство, а от началото на 1900 г. и в нелегалната дейност. Благодарение на познанствата си в Гърция, заедно с Лазар Киселинчев успешно организират редовни доставки на оръжие към Костурско от Гърция за целите на революционното дело. Редицата избухнали афери в Костурско отслабват организацията и Битолския окръжен революционен комитет се принуждава да изпрати повече опитни хора във вътрешността. Васил Чекаларов се събира с другарите си Пандо Кляшев, Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов, с които работи за засилването на революционната организация в областта. Това е времето, в което се заражда и силната гръцка пропаганда в Македония като отпор срещу изконните права и въжделения на българското население. За да получи по-изгодна позиция в това начинание, гръцката страна в лицето на костурския владика Германос Каравангелис се съюзява с представителите на Високата порта, които търсят съюзници в отслабването на българското движение. 

Костурската съединена чета в Костур през Балканската война. Отпред са войводите Иван Попов, Васил Чекаларов и Христо Силянов.

Патриаршистите набират сила чрез политически убийства, отвличания и подкупи, гръцкото злато купува предатели, шпиони и разбойници за организиране на чети. Тъкмо в тази сложна обстановка Чекаларов проявява своя водачески гений. Познавайки добре характера на харамията Коте Христов, лъжовната му революционна дейност, зад която се крият единствено кроежи за забогатяване, както и тайният му съюз с гръцкия владика той настоява за смъртната му присъда пред Гоце Делчев. По същото време прогонва върховистката чета на полковник Анастас Янков, която смята за зловредна и постепенно прочиства Костурско от предатели и шпиони.

Васил Чекаларов често е описван като безмилостен, но смел, разсъдлив и компетентен командир. В края на 1902 година той е вече ръководител на Костурския революционен район и работи по организацията на Илинденското въстание. В Костурско то избухва масово на 20 юли 1903 г., над 2000 четници се организират в селски чети и водят едни от най-тежките сражения с многократно превъзхождащ ги числено и материално противник. Въстаниците превземат селата Клисура на 23 юли и Невеска на 12 август, но турските армии изтласкват отряда на Васил Чекаларов в Костенарията,а след това и извън пределите на родния им край в Корчанско. В началото на септември четниците се завръщат в Костурско, но заварват опустошенията от погрома на въстанието. Стотици четници, сред които незаменими войводи като Лазар Поптрайков, губят живота си, стотици са и жертвите сред мирното население, много села са превърнати в пепелище. Заради това Васил Чекаларов инициира съставянето на мемоар, адресиран до чуждите консули в Битоля, в който са описани изстъпленията на турската войска.

Васил Чекаларов в цивилно облекло
Години след въстанието Васил Чекаларов живее в София, където се жени, построява собствена къща на ул. „Шипка” срещу Военната академия, продължава образованието си, но нито за миг не спира да се вълнува от съдбата на сънародниците си в Костурско и подновява участието си в дейността на легалните македонски комитети в столицата. Живее привидно спокоен живот, познава радостите на бащинството, но когато е на път да се роди втората му дъщеря, започва Балканската война. Чекаларов не се колебае дълго, записва се като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Костурската съединена чета под общото ръководство на Иван Попов, Христо Силянов и Васил Чекаларов се отличава в боевете с турските войски в Гевгелийско, след което напредва към Леринско, а оттам за родното Костурско и освобождава Невеска, Прекопана, Загоричани, Жервени, Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. В началото на Междусъюзническата война Сборната партизанска рота потегля отново към Костурско в тила на гръцката армия. Васил Чекаларов извървява пътя към своята Голгота. 

Фотография на Лерин от книгата на Васил Иванов
Малко неща в съвремието ни напомнят за този безумно смел син на Македония. Сред местното население в Северна Гърция една пещера и гориста местност са наричани и до днес “Чекаларов”  (Τσακαλάρωφ). Костурската емиграция в Новия свят е успяла да съхрани знамето, принадлежало на костурските комити, предвождани от Чекаларов през Илинденското въстание и по време на Балканските войни. Името му е изписано на паметна плоча срещу Военната академия в София и на паметника на Тодор Александров в Кюстендил, на него са наречени улици в столицата и Пловдив.  Отскоро паметник в цял ръст е поставен и в Скопие. В  Централните софийски гробища са погребани най-близките хора на Васил Чекаларов. На скромния паметник е добавено името му, обединяващо разстоянието между безименния гроб на Бел Камен във Вич планина и земята, в която почива неговия род. Бинокълът на войводата е експониран в Благоевградския регионален музей, негови фотографии и писма до близки и съратници са разпръснати в този и други музеи, в научния архив на БАН, в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Тефтерчетата, в които прилежно е водил дневника си, са запазени от неговия роднина и съратник Лазар Киселинчев, който заедно със Спиро Василев Загоричанец ги дешифрира и подготвя за публикуване.

Първият биографичен очерк за него -  „Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов”,е издаден само година след смъртта му през 1914 година от Христо Силянов . Допълнително той пише за революционната дейност на войводата в книгите си „Писма и изповеди на един четник, 1902 г.” (1927), „От Витоша до Грамос, Походът на една чета през освободителната война - 1912 г.” (1920) и в двата тома на „Освободителните борби на Македония” (1933 и 1943). Васил Иванов от Неред отпечатва „Отрязаната глава - 9 Юлий 1913 год.” (1928), в която описва спомените си от бойния път на Чекаларовата чета през войните за национално обединение и съдбата четниците, попаднали в гръцки плен. Едва през 2001 г. за пръв път е издаден личният дневник на Чекаларов, отразяващ периода от 3 юли 1901 до 30 август 1903 г. 
 
Църквата "Св. Георги", Лерин - снимка от периода на Първата световна война
Може би до днес най-голям интерес предизвиква въпроса къде е погребана главата на войводата. Сведения за това дава Васил Иванов, който пише в книгата си, че „отрязаната глава [гърците] предадоха на епитропа от българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища.”, но погрешно приема, че гробищата прилежат към катедралния храм в центъра на града. Както е видно от приложената от Васил Иванов фотография, а също и от много други панорамни кадри на Лерин, „Св. Панталеймон” не разполага с гробища. Днес тази църква не съществува, разрушена е заради българския си характер по време на управлението на леринския митрополит Августин Кандиотис в края на 60-те години на XX в. Малко вероятно е да става въпрос и за параклиса със същото име на връх Св. Панталеймон. От съществуващите през този период църкви в града остава единствената възможност погребението да е извършено на общите градски християнски гробища към църквата „Св. Георги” разположена в края на града, на няколко само километра от българското тогава село Горно Неволяни (дн. Скопия) и строена през 1835 година за нуждите на единното по това време християнско население. Макар и силно преобразени тези гробища съществуват и до днес.

***

На път за лобното място на Чекаларов.
 „Искаш ли да посетиш страна
пълна с бляскави предания,
люлка на велики имена,
на тегла, сълзи, страдания?
    Де в шумящите гори
    дъхат сладки благовония,
    де небесните зари
    греят грозни беззакония?
То иди, о, брате, в Македония!„ - пише патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението „Там” през август 1883 г., тридесет години преди трагичната смърт на Васил Чекаларов. Словата му отекват с неотслабваща сила и след разорението на този изстрадал край по време на Илинденското въстание, след Балканските войни и в периода на Гръцката гражданска война (1946-1949). Много села в Костурско никога не се възстановяват след погромите, празни са училищните сгради, срутени са черквите, бодливи къпини са покрили разпукани кръстове с български надписи, братските могили в Апоскеп и Дреновени са взривени, но са живи поколенията, носещи в кръвта си преклонението пред своите герои, обичта към този “най-трагичен български край”.
Парцел на наследниците на Васил Чекаларов в Софийските централни гробища

Дневникът на Чекаларов не е просто хронологично отразяване на събития във време, в което българите в Южна Македония воюват за свободата си. От записките му оживяват героични образи, саможертва, падения, предателства, братоубийства, разорение, духовна мощ. Идеалът на войводата за свободна Македония остава неосъществен. Но от дневника му лъха борбения дух на народа ни, който опази живи своята национална свяст и достойнство, въпреки трагичната си съдба и послание за нов прочит в съвремието ни.

Радослав Христосков, историк
"Васил Чекаларов - Дневник", НС, София, 2017 г.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...