Воденъ—Битоля. (Споменни бѣлѣжки), част втора  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,

Георги Т. Пѣевъ.


Илюстрация Свѣтлина”, Специално голямо издание от 1918 г., достъпно на сайта на Спортна Библиотека.


Тома Николов Христов с близките си приятели
Тома Карайовов и Михаил Велков в двора
на Драгалевския манастир
Спираме на Воденската гара. Тукъ знаеха, че тоя день ще пристигнемъ и протойерей Тома, управляющъ епархията, бѣ разпоредилъ всички българи въ Воденъ да бѫдатъ готови и видятъ очакваните гости. Подъ расото на протоиерей Тома се криеше революционера, който съ кръсть въ рѫка бѣ взелъ участие въ битолското възстание. Дошелъ въ Воденъ да крѣпи духътъ на българитѣ. И въ неговия широкъ размахъ, висока и стройна фигура, като че се вижда изобразена цѣла страдална Македония. Въ епархиалното помѣщение бѣ приготвенъ обѣдъ и по христиански най-напредъ ни иагостиха, па после ни показаха въ кои кѫщи ще гостуваме. И тукъ, както въ Битоля, визитите почнаха отъ кѫща въ кѫща. На всѣкѫдѣ неудържимо чувство на радость при видътъ на български войници. Тър­говци и занаятчии изкачаха отъ дюкянитѣ и ни по­срещаха на улицата съ поздрави, па тѫжно ни посочваха какъ на сила сѫ били заставени да си свалятъ бъл­гарскитѣ фирми, които сѫ имали дори въ турско врѣме. По домоветѣ черпѣха ни съ прочутата воденска сирковица, прѣдлагаха ни сочнитѣ южни плодове. Въ повечето кѫщи гледахме портрета на българския народенъ съборъ въ Цариградъ по врѣме създаване на екзархията, а почти въ всѣка кѫща личи портрета на Негово Бл. Екзарха. Но воденчани бѣха явно натѫжени. До техния градъ не бѣха се развили никакви операции на нашата армия и те се чувствуваха откѫснати и като че ли забравени, изоставени. Тѣ много се страхуваха за своето бѫдаще. При все това мнозина отъ тѣхъ се силѣха да убѣждаватъ съгражданитѣ си, че България нѣма да изостави Воденъ.
Съ майоръ Тошкова бѣхме настанени въ една стара и позната кѫща на единъ родолюбецъ отъ епо­хата на възраждането. На сутреньта дойдоха да ни посѣтятъ нѣкои видни граждани и заедно съ почита­нията, които ни отправяха, като къмъ гости, редѣха въпросите за балканската война, за положението и главно какво ще стане съ Воденъ и скоро ли ще бѫде присъединенъ къмъ България. Колко мѫчително бѣ нашето положение. Трѣбваше отдалечъ да подхващаме разговора върху тая тема и заедно съ пълната надежда, какво Воденъ ще трѣбва да остане къмъ България, да прибавяме и извѣстни опасения. Лично азъ се много стѣснявахъ. Знаеха, че азъ бѣхъ народенъ прѣдставитель и искаха отъ менъ да узнаятъ въ най-голѣми подробности съюзнишкия договоръ; искаха моята по­ложителна дума, че Воденъ ще остане къмъ България. А какво можехъ въ тая минута да кажа на тия отлични българи? ... И единъ отъ присѫтствующитѣ неусѣтно ме избави да разправямъ какво гласи съюзнишкия договоръ. На воденски диалектъ той почна да обяс­нява, че нашия царь, като отишълъ въ Солунъ, направилъ визита на гръцкия кралъ Георги, а Олга (гръц­ката кралица) се обърнала къмъ Фердинанда и му велитъ: види го, види го, го фатитъ нашио Георги авата во Солунъ, демекъ харно му е во Солунъ, та Солунъ трѣбва да бѫде гръцки; а Фердинандъ й кажуе: море и мене ме фатитъ авата, санкьимъ нашио царь неке да пуснитъ Солунъ. Задоволихме се съ това обяс­нение и го придружихме съ общъ смѣхъ.


Направихме визита на гръцкия командантъ, който, трѣбва да признаемъ, бѣ много любезенъ и внимателенъ. Гръцкитѣ военни въ Воденъ не ни направиха никаквиг неприятности, както съюзницитѣ въ Битоля. Разгледахме града, неговото чудно разположение, ста­риннитѣ паметници, българските църкви, търговски магазини, занаятчийски работилници и копринарската фабрика. На всѣка крачка ние срѣщаме българското дѣло, така енергично и съ отчаяни усилия крѣпено отъ родолюбивите воденски българи. Едно неудър­жимо чувство блика отъ насъ: прѣнасяме се въ епо­хата на възраждането, въ която Воденъ заема едно отъ първитѣ мѣста по събуждането на българщината, като далеченъ юженъ стражъ на етнографската гра­ница между гърци и българи; трепетни душевни въл­нения ни обзематъ при видътъ на чудно красивите воденски водопади, които, като се спускатъ отъ голѣмата височина, пръскатъ се на безбройни капки и оро- сяватъ лозята, нароветѣ, сиркитѣ, овощнитѣ градини на воденскитѣ трудолюбиви стопани. Стоимъ при тия водни гиганти водопади и едно неудържимо желание изпитваме щото съ единъ викъ да заглушимъ стихийния имъ шумъ и да кажемъ на свѣта, че Воденъ е бъл­гарски и такъвъ ще остане. При такова настроение, като се върнахме отъ водопадитѣ въ митр.ополията, породи се идеята да отправимъ следньото писмо до народния поетъ господинъ Иванъ Вазовъ:
«Пращаме Ви приветъ отъ дивния Воденъ. Ние сме безсилни да изкажемъ възхищението си отъ при­роднитѣ красоти на тоя български градъ, въ който сѫ израснали славни борци за народното ни възраждане. Въ долината на сладкитѣ южни плодове шумятъ Воден­скитѣ водопади и отъ плаващите имъ талази се слуша постоянно единъ възгласъ: «българи, елате ни вижте!»
Иван Занешев (1843 - 1936)
Воденъ — това е българския Ерусалимъ! Елате г. Вазовъ въ Воденъ, опишете съ мощното си перо тия красоти и поканете съ това цѣлия български народъ да види воденскитѣ славни българи и дивни красоти.
6  февруари 1913 год., Воденъ.
Портоиерей Тома — Воденъ.
Георги Т. Пѣевъ — Трънски нар. прѣдставителъ
Майоръ Тошковъ — Трънъ.
Ив. Занешовъ — Воденъ.
Капитанъ Бельовски — Самоковъ.
Капитанъ Г. Поповъ — Пловдивъ.
К. Мирчевъ, търговецъ въ Солунъ.
Капитанъ Сп. Кожухаровъ — Пловдивъ.
Д-ръ В. Пачевъ, санитаренъ подпоручикъ.
X. Нейковъ, училищенъ инспекторъ — Воденъ.
Д-ръ А. Занешовъ — Воденъ.
Гр. П. Атанасовъ — Кочани.
Аптекаръ Мане Накашевъ — Щипъ.
Войвода П. Чаулевъ — Охридъ.
Вл. Йордановъ, портопей юнкеръ — Кюстеидилъ.
Поручикъ Петровъ отъ Велико Търново.
Порфири Шайновъ, секр. на митрополията—Воденъ.
Битолски войвода, М. Матовъ.
Кьосевъ — Воденъ.
Г.З.Занешовъ — Воденъ.
Г. Саракиновъ — Воденъ.
Свещеникъ Драгановъ, гарнизоненъ свещеникъ на 14 Македонски полкъ.

Гарата на Воден, 1912 г.
Привечерь ние трѣбваше да вземемъ сбогомъ отъ воденскитѣ българи и да заминемъ за Солунъ. Све­щеници, граждани, учители и учителки додоха на га­рата да ни изпратятъ. Едно шествие отъ публика изпълняше улицата отъ града до станцията. Младитѣ избързваха, а въ множеството полека, съ старчески бавни стѫпки едвамъ вървѣеше, подпирайки се съ тояга 90 (деветдесеть) годишния свещеникъ Туше Михаиловъ. Той е първия български екзархийски свещеникъ въ Воденъ. И когато трена изсвири и потегли къмъ Солунъ погледа ми остана върху бѣлобрадия старецъ свеще­никъ, който ми напомняше светцитѣ зографисани на църковните икони. Колко силно прочувствувахъ на­ционалния трагизмъ, че тоя първъ български екзар­хийски свещеникъ е и послѣдния такъвъ на нашата екзархия. Въпрѣки това азъ си мисля, чи тоя старецъ ни изпращаше съ пълната вѣра, че делото на екзар­хията, на България нѣма да загине. И дълго врѣме азъ стояхъ прикованъ на прозореца въ влака съ очи отпра­вени къмъ Воденъ, за да видя силуета на първия екзар­хийски свещеникъ, а той се губеше задъ водопадите.
. . . Въ края на пролетьта 16 юни 1913 год. се отвори съюзнишката война. Дѣлото на балканския съюзъ се разпадна. Воденъ остана подъ гърцитѣ, които затвориха българскитѣ училища и църкви, прогониха учители и свещеници. Българитѣ въ Воденъ останаха подъ старо духовно иго, подъ ново тежко робство.

Воденъ—Битоля. (Споменни бѣлѣжки), част първа  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,



Георги Т. Пѣевъ.



Илюстрация Свѣтлина”, Специално голямо издание от 1918 г., достъпно на сайта на Спортна Библиотека.

Българскиятъ гарнизонъ въ Солунъ бѣ оставенъ на почивка, слѣдъ паметния и вихренъ маршъ на VII Рилска дивизия, която прѣзъ Беласица планина се спусна на Бѣломорския брѣгъ. Въ края на мѣсецъ октомври 1912 г. вече бѣ уредена българска поща въ Солунъ, българска народна банка, а българските гим­назии и училища продължаваха редовно занятията си. Учащите се македонски българчета ентусиазирано пѣеха «Шуми Марица» и тѣхнитѣ тонове се сливаха съ тия на нашите войници, които дружно маршируваха по брега на Солунския заливъ. Солунъ на половина бѣ нашъ, български градъ. И ние свободно разисквахме въ кафе «Олимпусъ» каква ще бѫде сѫдбата на тоя прелестенъ градъ, дебуше на Македония. Имаше и уместни и крайни мнѣния по онова врѣме, но смѣтяхме сигурна надеждата да се запази българска властъ въ една или друга форма: било съ владение, придо­бито съ военно право, часть отъ солунското приста­нище, било съ свързване Солунъ съ специална наша железопѫтна линия отъ къмъ Кукушъ. Гърците то­гава бѣха благоразумни и бѣха готови на големи кон­цесии само да запазятъ приятелство съ побѣдоносна България.
Ние се примирявахме съ сѫдбата на Солунъ, ала ежедневно ни измѫчваше сѫдбата на македонските българи, които очакваха да видятъ наша войска и власть. Постоянно пристигаха пѫтници изъ вѫтрѣшностьта на Македония и ни описваха въ най-черни краски положението на македонскитѣ градове, въ които сърбитѣ бѣха се установили и на всѣки начинъ даваха да се разбере, че нема да се дигнатъ отъ тия места.
Какво можахме да направимъ ние, които врѣменно прѣбивавахме въ Солунъ, за облегчение душевнитѣ страдания на македонскитѣ българи? Сърдцата имъ се кѫсали отъ мѫка, когато сърбитѣ връщали изпра­тенитѣ отъ нашето правителство чиновници. Наша войска ие видѣли, за да й се нарадватъ и обсипятъ съ македонски цвѣтя. Душите имъ се сковали съ проповѣдь за стари сръбски исторически Душанови права надъ Македония. И черното македонско тегло про­дължаваше ...
Къмъ края на м. януари 1913 г. съ нѣкои офи­цери рѣшихме да се правятъ посѣщения на македонски градове отъ група наши офицери и войници. Това и искаха отъ вѫтрѣшностьта на Македония; тамъ жаду­ваха да видятъ гости наши офицери, войници и граждани отъ свободна България. Първата група офицери и войници, на брой около 25 души, замина за Битоля. Тамъ бѣха посрещнати съ въодушевление и битолчани се струпали да видятъ гоститѣ и да ги приематъ по домоветѣ си. Разправяха ми, че посрѣщането било трогателно и неописуемо.
На 2 февруари втората група бѣ готова за пѫть. Офицери и войници въ парадна униформа, къмъ тѣхъ и азъ, като воененъ кореспондентъ, очаквахме нетър­пеливо да потегли влака отъ солунската гара. Ще идемъ въ Битоля, а на връщане ще се отбиемъ въ Воденъ, дѣто никой отъ нашите не бѣ стѫлвалъ, та Воденчани се сърдеха и много настояваха да ги посетимъ.
Влакътъ лѣтѣше низъ солунското поле. Бѣло море се губеше отъ нашия взоръ и ние хвърляхме погледи къмъ величествената планина Олимпъ. Когато изминахме солунската равнина и влакътъ почна да взема височинитѣ къмъ Воденъ отдалече още се показаха шумящитѣ и великолѣпни воденски водопади. При първия погледъ трепнаха сърдцата ни отъ радость и тѫга: дивна е картината на воденскитѣ водопади, тѫжна е тя съ своитѣ стонове на старото българско население, което чака, чака, но незнае кога ще дочака българската свобода . . .
Ние сме на воденската гара и, както послѣ раз­брахме, тамъ всѣки денъ чакатъ да мине нѣкой българинъ, отъ когото да узнаягъ нѣщо за сѫдбата на Македония. Веднага ни запитаха защо не спираме и не се отбиваме въ Воденъ. Ние ги успокоихме, че на връщане отъ Битоля ще имъ бѫдемъ гости.
Отъ Воденъ къмъ Битоля пѫтуваме между пла­нински възвишения. Прѣдъ насъ се разкриваха швей­царски хубости. Островското езеро тихо шуми и плѣска вълни въ варовницитѣ. Рибарки птици хвъркатъ край брѣга на езерото, гушатъ се въ тръстикитѣ и пакъ поематъ своите излети надъ езерото. На гарата на Острово група българи съ своя учителъ се приближиха къмъ насъ съ познатата молба да идемъ въ тѣхния градецъ, да имъ гостуваме, за да види населението наши офицери и войници. Съ какво тѫжно чувство ние слушахме тия мили покани. Знаехме, че тамъ, кѫдѣто ще гостуваме, ще има радость, но ще има и тѫга, защото не можехме съ положителность да ги уверимъ дали и тѣхния край ще се присъедини къмъ България. А на всѣкѫдѣ това искаха и това очакваха.
По-нататъкъ, на леринската станция се обажда отъ проходящия влакъ познатъ софийски македонецъ и първия поздравъ, първата дума бѣ да идемъ въ Прилѣпъ, защото и тамъ очакваха да видятъ български офицери и войници. Двата влака потеглиха, а софийския македонецъ, подалъ глава изъ купето, продължава да ни вика: «во Прилепъ, во Прилепъ, молимъ, идете»!
Ето ни на битолската станция. Доста голѣма група граждани изпълнили гарата и чакатъ. Сръбски войници блъскатъ навалицата и очевидно не й даватъ да се приближи до насъ. Нашите погледи се срещатъ съ тия на битолските първи посрѣщачи. Тѣ не смѣятъ на високо да изразятъ какво да е чувство. Очитѣ имъ, обаче, говорѣха за всичко. Тѣ правѣха въ тоя моментъ нѣкакви странни мимики, отъ които ние раз­брахме, че терорътъ надъ тия българи е почналъ да ударя своя отпечатъкъ. Тѣ ни поздравляваха съ сияющи очи и нѣкои отъ тѣхъ боязливо се приближаваха, ду­майки: «во градотъ ке се видиме». Тамъ, въ града, тѣ се чувствуватъ нѣкакъ по-свободни. Отъ посѣще­нието на първата наша група офицери и войници и отъ възторожния приемъ, който имъ дали битолчани, сърбитѣ разбрали, че това сѫ вече редица посещения, които идатъ да покажатъ и напомнятъ на сърбитѣ, че Битоля е българска. И ето, къмъ насъ неприязънъ и много хладенъ пропускъ. Това бѣше и послѣдньото посѣщение на българи офицери и войници. На гарата военния командантъ ни спира. Най-напредъ той прѣглежда пѫтнишкитѣ листове, па запита защо носятъ пушки нашитѣ войници и защо сѫ въорѫжени. Обясни имъ се, че такива сѫ нашите наредби. Това не имъ хареса. Но защо пѫтува съ васъ воененъ кореспондентъ, запитва сърбския майоръ. Азъ си показахъ легитимационната карта и обяснихъ, че сме съюзнишка армия, та е излишно да ме спира на гарата и връща за Солунъ. Нашите офицери, начело съ майоръ Тошковъ, заявиха, че не могатъ да се раздѣлятъ отъ другаря си и че нѣма основание да ме задържатъ. А сръбския офицеръ иронично отговори: тука не е бойно поле, нека иде на Чаталджа. Поискахъ да за­пита по телефона моя познайникъ Браниславъ Нушичъ, сръбски писатель, който бѣ назначенъ за окржженъ управитель въ Битоля. Слѣдъ това пуснаха и мене въ града. Преди насъ посрѣщанитѣ на гарата бѣ ха на­правили своето. Тѣ бѣха разгласили за нашето при­стигане. По битолскитѣ улици оживлението бѣ голѣмо и файтоните требваше да спратъ на срѣдъ улицата Битолчани въ тая минута забравиха, че има сръбско управление. При видътъ на група български офицери и войници тѣ се почувствуваха напълно свободни и следъ поздравите взеха ни по домовете си на гости. Какво силно национално чувство се прояви въ Битоля! И какъ то се изпитва на самото место, дѣто робскитѣ страдания сѫ го крѣпили! Не подлежи на описване вълнението, което обзема свободния българинъ, който е дошелъ въ долината на страданията, дѣто съ вѣкове се е крепила българщината.
Ние направихме потрѣбната манифестация. Цѣлото градско население се стичаше да се здрависва и съ това демонстративно показваше на сърбитѣ, че Битоля е българска. На утриньта отидохме въ катедралната черква, дѣто на входните врата бѣха поставени двама сърбски войници, стоейки като сфинксъ, за да плашатъ богомолцитѣ. Но, народа изпълни черковата и влади­ката извърши църковната служба. Слѣдъ това се за­редиха посещения въ първите битолски фамилии. На всѣкѫдѣ радушенъ приемъ, на всѣкѫдѣ обсипани съ внимание. Въ два деня ние не можахме да смогнемъ да направимъ визити, а всички желаеха да посѣтимъ домоветѣ имъ. И при вечерь, всрѣдъ улицата, настига ни гологлавъ битолчанинъ търговецъ, просълзенъ отъ радость съ молба непрѣмѣнно да идемъ у тѣхъ; всички у тоя домъ ще останатъ нажалени, ако не стѫпи тамъ бъгарския воинъ. Прѣдъ тая покана отъ сълзи, макаръ и изморени, ние се отбихме. Старобългарското госто­приемство въ тая кѫща се изливаше по най-радушенъ приемъ, домакина и цѣлото му сѣмейство стояха прави; бащата задавенъ отъ сълзи на радость само викаше: «неке ми биде жалъ, видофъ болгарски войникъ во кукьята»!
На третия день сутриньта на гарата при вземане сбогомъ отъ битолчани ние четѣхме въ лицата имъ дълбокото и трагично съмнение, че тѣ насъ виждатъ за последенъ пѫть. Едно адско предчувствие бѣ ги обзело, че ги очаква ново робство . . .

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...