Дългият път към България на бежанците от Каяджик  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , ,

Разорението и родовата памет

Предлагаме ви част от есето на Мария Грудева, ученичка от 10 кл. на СОУ “Д-р Петър Берон” в Свиленград, една от наградените в средношколския конкурс на СТДБ “100 години от Балканските войни и от разорението на тракийските българи”.

Преди Балканските войни село Каяджик е изцяло българско християнско село в района на Софлу. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година Каяджик е посочено като село с 350 домакинства и 1500 жители българи. В 1830 година то има 310 български къщи, в 1878 - 350, в 1912 - 230, а в 1920 - 150. Между 1896-1900 година селото преминава в диоцеза на Българската екзархия. В демографската статистика на професор Любомир Милетич от 1912 година е посочено, че селото има 150 екзархийски български семейства и 30 семейства на българи-униати.

В село Каяджик е роден прадядо ми Георги Грудев Рибаров, а през 1904 год. там е родена и прабаба ми Тона Граматикова. През 1911г.-1913г. Георги Грудев Рибаров е ученик в Българската католическа гимназия в гр. Одрин. Там го сварва Балканската война. Всички български ученици остават в училището по време на шестмесечната обсада на гр.Одрин. През пролетта на 1913 год., два дни след превземането на Одринската крепост, прадядо ми заедно с Христо Грудев (неговият вуйчо) отиват в българската махала, която по негови записки се именувала Кайкът. Там било и най-голямото турско защитно укрепление на града Кайк-табан. От укреплението към шосето се движели две коли с ескорт от войници, на едната кола бил българският генерал Иванов, на другата Шукри Паша. Отвсякъде се чували виковете на ликуващите български войници: “ Ура!”, “Долу Турция!”, а плененият Шукри Паша просълзен, завинаги се прощавал с укреплението.

На следващия ден двамата спътници тръгват пеш към родното село Каяджик. Когато пристигат сварват войници, но не редовна войска, а опълченци. Срещата и радостта им била кратка, защото войниците отново тръгнали на бой. Казвали, че сега отиват да се бият със сърбите...

Започнала Междусъюзническата война... Благоприятна ситуация за Турция.

Турските войски се връщат в българските селища по-свирепи отпреди и... започва най-страшното: “грабят, убиват и опожаряват” – всичко що е българско.

Това, което става от юли до октомври 1913 година, пише акад. Любомир Милетич, “надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане...” Убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-суровабезпощадност. Така започва погрома и разорението на тракийските българи. Набезите на турците били многократни.

При това критично положение хората често ходели до околийския град Суфлу, където живеели само гърци. Там се говорело постоянно, че и гърците замислят нещо и те срещу българите. По записките на прадядо ми говорели, “че всичко мъжко българско щяли да изтрепят и да напълнят Марица”. Като чуват това хората не знаят къде да отидат, къде да търсят спасение.
Според разкази на прабаба ми тяхното село Каяджик се пазело от Ченко или Чонко (произнасяли са го рзлично) и четата му. Разквартирувани били четниците по селските къщи и хората се грижели за тях. Но какво можели да направят шепа българи срещу голямата и добре въоръжена турска войска?

Баба Тона си спомня, че селото им преминавало няколко пъти ту в гръцки, ту в турски ръце, “ Когато дойдеше гърка, в селото зулуми нямаше”. Гърците само заплашвали жителите, че следващия път като дойдат да не заварват жив човек в селото. Друго било когато “дойде турчина “, криели младите момичета и момчета от турците. Прабаба ми си спомня, макар че тогава била само на 9 год., как бъдещият й съпруг Георги, тогава на 16 год., бил облечен в женски дрехи и завит в черги в една каруца, за да мине през турския кордон и да бъде изведен от селото. Престорили го на болна жена.

Не стигал тормозът над селяните и кражбите от домовете им, ами турските войници конфискували всичко, каквото могат да носят. От семейството на прабаба ми взели единствения им кон и каруцата, а двамата й по-големи братя Атанас и Христо Граматикови били заставени да придружават обоза на турската армия с каруцата си като товарачи на награбеното.

При един от набезите над село Каяджик, няколко мъже от селото решават да подпомогнат четата на Ченко и заедно да отбраняват селото. Жените, децата и останалите хора напускат селото преди турската армия да ги нападне. С бягащите тогава са и малката Тона (прабаба ми) и майка й Анастасия. Братята й са в турския обоз, а баща й Георги Граматиков остава с четата на Ченко. Тя и майка й са принудени да се спасяват и напускат селото. В един вързоп слагат малко храна и дрехи и тръгват. Селяните бягат панически напускайки село Каяджик, кой с волски впряг, кой пеш (конете вече са конфискувани от турската войска). Прабаба ми с болка си спомня времето на бягството и гоненията. Хората бягали без да поглеждат настрани. Майка й тичала и я дърпала за ръка, но малкото дете носело вързоп, който го забавял, тя дори предложила на майка си да спрат да починат и да изядат храната, за да й олекне. Разбира се, за спиране и дума не можело да става. Настигащите ги предупреждавали да бягат по-бързо, че “...аскерът иде” . Двете жени застигнали по - голяма група от хора, предимно жени и деца и се присъединили към тях. Групата се настанила в близката гора. Сред тях бил и отец Коста (свещеник в селото). Той посъветвал съселяните да нощуват в гората. Успокоявал ги, че ще се спасят, ако не палят огньове и ако са много тихи. Така прекарали в гората две денонощия. Междувременно турците разбиват четата на Ченко. Единадесет четници са заловени от турците. Отведени са в олтара на църквата и избити. След това турците напускат селото.

Отец Коста изпраща съгледвачи да разузнаят какво се е случило. Те съобщават за обезлюденото село, за разграбените, но неопожарени домове и хората се завръщат. Когато малката Тона и майка й се връщат у дома, заварват там двамата й братя, успели да избягат от турския обоз. Радостта им, че се виждат живи и здрави нетраяла дълго, защото до тях стига мълвата за трупове в църквата. По - големият брат Христо намира трупа на баща им там, зверски убит и с подпалена коса и мустаци. На турците явно не им стигало да избият хората, а се гаврили и с труповете им. Наложило се да погребат мъртвите рано на другия ден. Опелото се състояло на селския мегдан, защото църквата цялата изпръскана с кръв, била осквернена. Прабаба ми Тона Рибарова не си спомня погребениетона баща си, защото не й разрешават да присъства.

Още няколко пъти се налагало на жителите на село Каяджик да бягат и пак да се завръщат. Съдбата им споделя и прадядо ми Георги. За една нощ пеш е стигнал границата с България, преминал я благополучно и достигнал до град Харманли. Престоял там известно време, ходил до селата Иваново и Върбово, скитал се, но навсякъде се чувствал “дърво без корен”. Не минало много време и се понесъл слух, че родното им място село Каяджик пак ще го дават на България. Прадядо ми посрещнал българската войска в Харманли и заминал с нея за село Урункьой, което било на самата граница. Там се срещат с четата на Руси Славов. Това било голяма гордост за моя прадядо: “...каква радост изпитах тогава, да бъда преждевременно войник, да бъда по между войници и да чистя пушките им...”

С войската прадядо ми стига след два дни до гр. Суфлу. Там се събира със семейството си и се връщат в родното село, радостни, че вече са част от България. Докато се справят с немотията неусетно ги връхлита Първата световна война. Мобилизират всички млади момчета и мъже като опълченци в гр. Дедеагач.

След войната дипломатите отстъпват Източна Тракия на Гърция. Прадядо ми завършва разказа си с думите: “Напуснахме родното ни село Каяджик на 24 май 1920 год., оставихме го в територията на Гърция. Всичко засято и отгледано оставихме, къщите с бялната коприна и душите си...”

От родените в Тракия и преживели трагичните събития през 1913 година вече няма живи. Сведенията показват колко мъчения, лишения и загуби са претърпели прадедите ни . 1912-1913 година е изключително труден период за българския народ. Изоставяли са родните места и семействата си в името на свободата. Мнозина загиват в нейно име.

Горда съм, че семейството ми е съхранило личния дядов архив -родовата памет, знае корените си и помни. Превръщайки се в европейци, започваме да забравяме, че сме преди всичко българи, забравяме как сме се съхранили вече близо 14 столетия. Забравяме, колко сила са проявили предците ни, защото тяхната родина е България, и ако това е означавало друго място, други хора то те са платили и тази цена, защото човек обича родината си, не защото е голяма, а защото е негова!

Източник, в. Тракия, бр.11, год.XCIII, 5 юни 2013 г., http://stdbg.org

Апел на македонските българи до Великите сили, Солун, 20 май 1878 година  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , , ,



Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония от 20 май 1878 година

...Всичкый българскый народъ ся зарадва като видѣ, че желаніята му се изпълниха и нуждыте му се удовлетвориха, и ный всыте българе въ Македонія съ силата на Св. Стефансый договоръ, чекахме съ големо нетърпеніе освобождението си отъ бѣснующето още надъ насъ Турско варварство. Но на мѣсто това, за голема жалъ виждаме, че местныте власты одъ една страна, и гръцкото духовенство отъ друга, съ различны срѣдства изнудиха отъ нѣкоы нашы невинны братія подписы, за да ги злоупотребатъ като увѣратъ Велыкыте Поручителны Сылы, че ужъ ный сме были гърци, и сме желаели само улучшено statu-quo, а не присоединеніето си съ новоучлеждаемото българско княжество. Това безнаказано подиграваніе съ нашыте подписы, сирѣчъ съ народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всичкы ни особито при предпороженіето, че такво едно лѫжливо изявленіе отъ страната на Македонскиыте българе, можъ да ся е вече подало и на Ваше Високопревосходителство...

...за да се опредѣли, ако би било нужно, една комисія, която ще може най-здраво и най-безпристрастно да испита и да се увѣри на местото, че нашыте желаниія и нужди сѫ общиы и неразлучны съ тыя на на
шыте братія бльгаре, които населяватъ Мізія и Тракія, и съ таковъ начинъ да прѣстанатъ еднажъ за всякога безсрамнытѣ викове на незначителный помежду ни грьцки елементъ...

Μια έκκληση από τους Βούλγαρους στη Μακεδονία προς τις Μεγάλες Δυνάμεις παρακαλώντας να μην τους χωρίσουν από την Βουλγαρία την κοινή τους μητέρα γη.
Μάιος  20η 1878

...Ολόκληρος ο Βουλγαρικός λαός χάρηκε καθώς είδε ότι εκπληρώθηκαν οι επιθυμίες του και οι ανάγκες του ικανοποιήθηκαν και όλοι εμείς οι Βούλγαροι στην Μακεδονία,  καθώς μπήκε σε ισχύ η Συνθήκη του Αγίου Στεφάνου, περιμέναμε με μεγάλη ανυπομονησία την απελευθέρωση μας  από την λυσσασμένη Τουρκική βαρβαρότητα που ακόμα μας ασκείται. Αλλά αντ αυτού, με μεγάλη μας λύπη βλέπουμε ότι οι τοπικές Αρχές από την μιά μεριά και οι Έλληνες πνευματικοί από την άλλη, με διάφορα μέσα κατάφεραν να αποσπάσουν με δόλο από αθώα αδέρφια μας υπογραφές, για να τις χρησιμοποιήσουν με άσχημο τρόπο καθώς μ αυτές θα βεβαιώσουν τις Μεγάλες Δυνάμεις, ότι δήθεν είμαστε Έλληνες και επιθυμούμε  μόνο ένα καλύτερο  Στάτους-Κβο και όχι την προσάρτηση στο πρόσφατα ανεξαρτητοποιημένο Βουλγαρικό Βασίλειο. Αυτός ο ατιμώρητος χλευασμός με τις υπογραφές μας, δηλαδή με το Εθνικό μας όνομα και συναίσθημα, πλήγωσε βαθειά όλους εμάς, ειδικά καθώς μπορεί μια τέτοια ψεύτικη δήλωση από την μεριά των Βούλγαρων της Μακεδονίας να έχει υποβληθεί και προς την Εξοχότητά σας...

....Για να οριστεί, εφόσον χρειαζόταν, μία επιτροπή η οποία θα μπορεί με κατηγορηματικό και αμερόληπτο τρόπο να εξετάσει και να διαπιστώσει επιτόπου ότι οι δικές επιθυμίες και ανάγκες είναι κοινές και όμοιες με αυτές των αδερφών μας Βούλγαρων που κατοικούν σε Μισοία και Θράκη και μ αυτόν τον τρόπο να σταματήσουν μιά για πάντα οι αδιάντροπες κραυγές της ασήμαντης εδώ Ελληνικής μειοψηφίας...


ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΒΕΛΕΣΚΑ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΕΠΙΤΡΟΠΗ 1868
ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΠ ΣΤΟΥΛΕΦ, ΑΝ. ΓΚΕΟΡΓΚΟΦ
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΤΡΟΥΜΝΙΣΚΑ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ 1870 ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΤΡΟΥΜΝΙΣΚΙ  Σ. ΤΙΜΟΦ,  Κ.ΡΟΥΣΟΒΙΤΣ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΚΟΠΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΚΟΙΝΩΝΙΑ 1870 ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΚΟΠΣΚΙ Η. ΚΑΡΑΓΚΙΟΡΓΚΟΦ, Τ. ΣΤΕΦΚΟΒΙΤΣ
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗΣ ΔΗΜΑΡΧΙΑΣ ΤΗΣ ΜΠΙΤΟΛΑ
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΠΡΙΛΕΠΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΠΡΙΛΕΠΣΚΙ  ΧΡΙΣΤΟ ΙΛΙΟΦ
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΝΕΓΚΟΤΙΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ 1871  ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΤΙΚΒΕΣΚΙ  Α. ΑΡΣΟ, Χ. ΝΙΚΟΛΟΦ, Χ.ΦΟΥΚΑΡΑ 
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΓΕΥΓΕΛΙΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ 1871 ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΓΕΥΓΕΛΙΣΚΙ Γ. ΜΠΑΙΑΛΤΣΑΛΙ, Η. ΝΤΟΓΚΑΝΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΚΟΥΚΟΥΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΚΟΥΚΟΥΣΚΙ Α.Χ. ΣΤΟΙΚΟΦ,Μ.Χ. ΝΤΙΝΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΟΛΟΥΝΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΟΛΟΥΝΣΚΙ ΠΑΟΥΝΤΣΕΦ ΝΙΚΟΛΑ, Η. ΣΤΟΙΑΝΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΜΠΑΤΑΣΚΑ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΜΠΑΤΑΣΑ Μ. ΡΙΖΟΦ,Ρ. ΝΤΟΜΠΡΕΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΤΕΤΟΒΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ 1869 ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΤΕΤΟΒΣΚΙ ΙΚΟΝΟΜ ΠΑΠΑ,ΣΕΡΑΦΙΜ Ζ. ΝΙΚΟΛΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΚΟΥΜΑΝΟΒΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ 1870 ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΚΟΥΜΑΝΟΒΣΚΙ ΠΑΠΑΣ ΜΠΟΖΙΝ Δ. ΙΒΑΝΟΦ.
ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΡΑΝΤΟΒΙΣ Χ. ΚΟΝΣΤΑΝΤΙΝΟΦ, Χ. ΙΚΟΝΟΜΟΦ.
ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΒΟΝΤΕΝΣΚΙ Τ. ΣΤΟΙΑΝΟΦ, Η. ΜΠΕΖΟ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΕΡΣΚΟ-ΜΕΛΝΙΤΣΚΟ-ΝΤΡΑΜΣΚΟ-ΝΕΒΡΟΚΟΠΣΚΟ ΣΧΟΛΙΚΟ ΣΩΜΑΤΕΙΟ ΕΠΙΤΡΟΠΟΙ ΣΧΟΛΙΚΟΙ Σ. ΣΑΜΑΝΤΖΙΕΦ,Γ. ΛΙΟΥΝΤΙΧΟΒΣΚΙ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΠΕΤΡΙΤΣΚΙΑ ΠΕΡΙΟΧΗ ΣΥΜΒΟΥΛΙΟ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΠΕΤΡΙΤΣΚΙ Σ. ΓΚΕΟΡΓΚΙΕΦ, Γ. ΟΥΡΟΥΜΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΝΕΒΡΟΚΟΠΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΝΤ. ΧΙΣΑΡΣΚΙ ΠΕΡΙΟΧΗΣ ΣΥΜΒΟΥΛΙΟ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΝΤ. ΧΙΣΑΡ ΠΑΠΑΣ  Δ. ΚΑΡΠΟΒΣΚΙ, Η. ΓΚΟΛΑΓΚΑΝΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΤΙΠΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΚΙΟΥΝΣΤΕΝΤΙΛΣΚΑ ΕΠΑΡΧΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΤΙΠΣΚΙ Μ. ΠΑΝΑΙΟΤΟΦ, Λ.Χ. ΝΤΙΜΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΣΕΡΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΣΕΡΣΚΙ Η. ΚΑΣΑΡΟΦ, Η. ΜΠΡΑΤΑΝΟΦ.
ΣΦΡΑΓΙΔΑ ΝΤΡΑΜΣΚΑ ΒΟΥΛΓΑΡΙΚΗ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΔΗΜΑΡΧΕΙΑ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΝΤΡΑΜΣΚΙ Π.ΟΓΛΟΥ, Α. ΤΣΑΝΟΦ.
ΜΑΚΕΔΟΝΕΣ ΒΟΥΛΓΑΡΟΙ ΑΝΤΙΠΡΟΣΩΠΟΙ ΑΠΟ ΔΙΑΦΟΡΕΣ ΔΗΜΑΡΧΕΙΕΣ ΤΗΣ ΜΑΚΕΔΟΝΙΑΣ.
ΣΑΛΟΝΙΚΗ 20 ΜΑΙΟΣ 1878.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...