Завръщане в... Дутлия  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , ,


Този разказ ни изпрати Кристина Велинова, внучка на Димитър Томайов. Публикуваме го с незначителни редакции от наша страна.

Моят прадядо Атанас Томайов е родом от Серското село Дутлия. През 1928 година гръцките власти подменят почти всички имена на населени места и днес то се нарича Елеонос. Прадядо е бил свещеник, но и аптекар. Имал е седем деца - шест момичета и последното - момче - дядо ми Димитър. Появил се на бял свят, когато дядо поп е бил на 50 години, а баба попадия - на 45. Осве него обаче, отец Атанас Томайов припознава и още едно момченце - дете на загинал македонски четник, осиротяло след погрома на Илинденското въстание.


Дядо Димитър е роден едва две-три години след Освобождението. Израства в семейство, в което се учи на родолюбие, затова без колебание се включва в освободителните борби за Македония. За да спаси живота си е принуден да напусне родния край и да замине за Париж.

Членовете на фамилията останали по родните си места

След двугодишен престой неспокойния му дух го връща в Дутлия за кратко. Прибира се отново в България, където се жени за учителката Невена Груева от Панагюрище (баба ми), с която имат четири деца.


Македонски комитет в свободна България
След края на Междусъюзническата война селото е сринато до основи от гръцката армия. Българското население е подложено на нечувани репресии. Семейството на дядо ми, заедно с майка си и баща си поемат изнурителния път към пределите на България. Те са едни от стотиците хиляди от Беломорска Македония, които завинаги напускат родните си домове и се превръщат в бежанци, защото чувстват, че искат да останат българи. Сестрите на дядо Димитър обаче - вече омъжени и с деца, остават там. Повечето от техните наследници живеят в Сяр. Дядо ми и родителите му се установяват в Пазарджик.

Македонски комитет в свободна България, Атанас Томайове в средата

Помня, че във времето на социализма в паспортите имаше графа "националност" и на дядо му бяха написали "македонец". Това много го възмущаваше и казваше: " Аз съм бягал от родното си място, за да съм българин, защото съм българин, а те ме писали македонец!" Той не признаваше македонския народ като нещо различно от българския.

Атанас Томайов с децата си през Втората световна война
Тъй като не са имали пари, дядо ми не е могъл да си позволи да учи редовно, но въпреки всичко завършва право в Софийския университет. Опитал се е да работи като адвокат. Със силно развитото си чувство за справедливост обаче, честно казвал на хората дали имат законно основание да се съдят или не, като с това е губел много клиенти. На другите, които представял пък не им взимал пари, защото му било жал... Хора бедни... И така се принудил да търси държавна работа. Бил е кмет на две пазарджишки села - Бушуля и Паталеница.



По време на Втората световна война, когато родния му край става отново български за кратко, той е командирован за кмет на съседно до Дутлия село. Мисля, че днешното име на селото е Елшан (днес Карпери), но не съм сигурна. По това време майка ми - Людмила Томайова, е десетгодишна. Тя много ми е разказвала детските си спомени оттам. След 9-и септември дядо ми, като "фашистки кмет" е бил подложен на гонения, а на майка ми не са й позволили да следва, защото била от "буржоазно семейство". Но доколкото дядо ми е бил справедлив и добър кмет, силно набожен и честен, намерили са се силни на деня, бивши партизани и революционери, които са свидетелствали в негова полза и така дядо ми е отървал Народния съд или убийство без съд и присъда. Наистина, понеже е защитавал подсъдими на Народния съд, е бил в немилост и не е можел да работи като адвокат доста време. Майка ми пък, девет години след завършването на гимназия, чак след като комунистическия режим става малко по-лек, а тя самата от " буржоа" се е превърнала в работничка в тютюневата фабрика в Пловдив, е допусната да следва задочно в Хранително-вкусотия институт в Пловдив. Дядо ми Димитър Томайов умира на 16.08. 1984 година, на деветдесет годишна възраст - точно на моя 13-ти рожден ден.



През 1982 година получихме визи за Гърция. Мечтата на майка беше да се върне по местата, които помни, да посети родното село на дядо - с гръцкото име Елеонос (Маслиново). Тогава аз бях почти на възрастта, на която е била майка, когато са били по тези места... Помня, как разхождайки се из Серес и говорейки на български, ни чуваха и спираха хора, които копнееха да разкажат своите истории, на специфичния македонски диалект. Но аз, макар и непривикнала с диалекта, все пак ги разбирах. Хора, които бяха запазили българския си език и самосъзнание, но които с никого не говореха на български... Един чичо толкова се разнежи, че ни купи някакви играчки... Беше много трогателно, за съжаление аз бях малка и не помня много от разказите им... Но помня ясно как един ден отидохме в селото, в което Дядо е бил кмет...Като разбраха хората, че дъщерята на кмета Томайов е дошла с децата си, буквално цялото село се изреди да ни види, да ни поздрави... Някои си спомняха майка и сестрите й с брат й като малки, разказваха истории... Други пък разказваха какво добро им е направил дядо... Носеха подаръци за него, които ние трябваше да отнесем в България. Аз почувствах, че тези хора, със сияещи лица, знаят нещо много повече за моя остарял и немощен дядо, отколкото аз някога бих узнала... Но честно да си призная, на мен ми беше скучно... Исках да си играя, а не да слушам разкази, които дори не разбирам - за едно отминало време... И сега съжалявам...

По времето на посещението ни в Сяр, единствено най-малката сестра на дядо - Атанаса, беше още жива, но на легло. Но се запознахме с доста първи братовчеди на майка ми, с мои втори братовчеди и техните деца... Децата вече не разбираха български, но пак си играехме...



Това е историята на родът Томайови от село Дутлия, Серско... Вече нямам връзка с тази част от роднините си... И те вече са гърци... Дали помнят, че имат български корени, дали са го разказали това на техните деца - не знам... Знам от по-старото поколение, че не е било позволено да се говори на български и е имало много активна насилствена асимилация - с изтезания и побоища, ако промълвиш, че си българин... Затова няма как и да ги съдим... Но те все пак са си цветя на България, макар и откъснати...

This entry was posted on неделя, ноември 22, 2015 at неделя, ноември 22, 2015 and is filed under , , , , . You can follow any responses to this entry through the comments feed .

0 коментара

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...