Воденъ—Битоля. (Споменни бѣлѣжки), част втора  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,

Георги Т. Пѣевъ.


Илюстрация Свѣтлина”, Специално голямо издание от 1918 г., достъпно на сайта на Спортна Библиотека.


Тома Николов Христов с близките си приятели
Тома Карайовов и Михаил Велков в двора
на Драгалевския манастир
Спираме на Воденската гара. Тукъ знаеха, че тоя день ще пристигнемъ и протойерей Тома, управляющъ епархията, бѣ разпоредилъ всички българи въ Воденъ да бѫдатъ готови и видятъ очакваните гости. Подъ расото на протоиерей Тома се криеше революционера, който съ кръсть въ рѫка бѣ взелъ участие въ битолското възстание. Дошелъ въ Воденъ да крѣпи духътъ на българитѣ. И въ неговия широкъ размахъ, висока и стройна фигура, като че се вижда изобразена цѣла страдална Македония. Въ епархиалното помѣщение бѣ приготвенъ обѣдъ и по христиански най-напредъ ни иагостиха, па после ни показаха въ кои кѫщи ще гостуваме. И тукъ, както въ Битоля, визитите почнаха отъ кѫща въ кѫща. На всѣкѫдѣ неудържимо чувство на радость при видътъ на български войници. Тър­говци и занаятчии изкачаха отъ дюкянитѣ и ни по­срещаха на улицата съ поздрави, па тѫжно ни посочваха какъ на сила сѫ били заставени да си свалятъ бъл­гарскитѣ фирми, които сѫ имали дори въ турско врѣме. По домоветѣ черпѣха ни съ прочутата воденска сирковица, прѣдлагаха ни сочнитѣ южни плодове. Въ повечето кѫщи гледахме портрета на българския народенъ съборъ въ Цариградъ по врѣме създаване на екзархията, а почти въ всѣка кѫща личи портрета на Негово Бл. Екзарха. Но воденчани бѣха явно натѫжени. До техния градъ не бѣха се развили никакви операции на нашата армия и те се чувствуваха откѫснати и като че ли забравени, изоставени. Тѣ много се страхуваха за своето бѫдаще. При все това мнозина отъ тѣхъ се силѣха да убѣждаватъ съгражданитѣ си, че България нѣма да изостави Воденъ.
Съ майоръ Тошкова бѣхме настанени въ една стара и позната кѫща на единъ родолюбецъ отъ епо­хата на възраждането. На сутреньта дойдоха да ни посѣтятъ нѣкои видни граждани и заедно съ почита­нията, които ни отправяха, като къмъ гости, редѣха въпросите за балканската война, за положението и главно какво ще стане съ Воденъ и скоро ли ще бѫде присъединенъ къмъ България. Колко мѫчително бѣ нашето положение. Трѣбваше отдалечъ да подхващаме разговора върху тая тема и заедно съ пълната надежда, какво Воденъ ще трѣбва да остане къмъ България, да прибавяме и извѣстни опасения. Лично азъ се много стѣснявахъ. Знаеха, че азъ бѣхъ народенъ прѣдставитель и искаха отъ менъ да узнаятъ въ най-голѣми подробности съюзнишкия договоръ; искаха моята по­ложителна дума, че Воденъ ще остане къмъ България. А какво можехъ въ тая минута да кажа на тия отлични българи? ... И единъ отъ присѫтствующитѣ неусѣтно ме избави да разправямъ какво гласи съюзнишкия договоръ. На воденски диалектъ той почна да обяс­нява, че нашия царь, като отишълъ въ Солунъ, направилъ визита на гръцкия кралъ Георги, а Олга (гръц­ката кралица) се обърнала къмъ Фердинанда и му велитъ: види го, види го, го фатитъ нашио Георги авата во Солунъ, демекъ харно му е во Солунъ, та Солунъ трѣбва да бѫде гръцки; а Фердинандъ й кажуе: море и мене ме фатитъ авата, санкьимъ нашио царь неке да пуснитъ Солунъ. Задоволихме се съ това обяс­нение и го придружихме съ общъ смѣхъ.


Направихме визита на гръцкия командантъ, който, трѣбва да признаемъ, бѣ много любезенъ и внимателенъ. Гръцкитѣ военни въ Воденъ не ни направиха никаквиг неприятности, както съюзницитѣ въ Битоля. Разгледахме града, неговото чудно разположение, ста­риннитѣ паметници, българските църкви, търговски магазини, занаятчийски работилници и копринарската фабрика. На всѣка крачка ние срѣщаме българското дѣло, така енергично и съ отчаяни усилия крѣпено отъ родолюбивите воденски българи. Едно неудър­жимо чувство блика отъ насъ: прѣнасяме се въ епо­хата на възраждането, въ която Воденъ заема едно отъ първитѣ мѣста по събуждането на българщината, като далеченъ юженъ стражъ на етнографската гра­ница между гърци и българи; трепетни душевни въл­нения ни обзематъ при видътъ на чудно красивите воденски водопади, които, като се спускатъ отъ голѣмата височина, пръскатъ се на безбройни капки и оро- сяватъ лозята, нароветѣ, сиркитѣ, овощнитѣ градини на воденскитѣ трудолюбиви стопани. Стоимъ при тия водни гиганти водопади и едно неудържимо желание изпитваме щото съ единъ викъ да заглушимъ стихийния имъ шумъ и да кажемъ на свѣта, че Воденъ е бъл­гарски и такъвъ ще остане. При такова настроение, като се върнахме отъ водопадитѣ въ митр.ополията, породи се идеята да отправимъ следньото писмо до народния поетъ господинъ Иванъ Вазовъ:
«Пращаме Ви приветъ отъ дивния Воденъ. Ние сме безсилни да изкажемъ възхищението си отъ при­роднитѣ красоти на тоя български градъ, въ който сѫ израснали славни борци за народното ни възраждане. Въ долината на сладкитѣ южни плодове шумятъ Воден­скитѣ водопади и отъ плаващите имъ талази се слуша постоянно единъ възгласъ: «българи, елате ни вижте!»
Иван Занешев (1843 - 1936)
Воденъ — това е българския Ерусалимъ! Елате г. Вазовъ въ Воденъ, опишете съ мощното си перо тия красоти и поканете съ това цѣлия български народъ да види воденскитѣ славни българи и дивни красоти.
6  февруари 1913 год., Воденъ.
Портоиерей Тома — Воденъ.
Георги Т. Пѣевъ — Трънски нар. прѣдставителъ
Майоръ Тошковъ — Трънъ.
Ив. Занешовъ — Воденъ.
Капитанъ Бельовски — Самоковъ.
Капитанъ Г. Поповъ — Пловдивъ.
К. Мирчевъ, търговецъ въ Солунъ.
Капитанъ Сп. Кожухаровъ — Пловдивъ.
Д-ръ В. Пачевъ, санитаренъ подпоручикъ.
X. Нейковъ, училищенъ инспекторъ — Воденъ.
Д-ръ А. Занешовъ — Воденъ.
Гр. П. Атанасовъ — Кочани.
Аптекаръ Мане Накашевъ — Щипъ.
Войвода П. Чаулевъ — Охридъ.
Вл. Йордановъ, портопей юнкеръ — Кюстеидилъ.
Поручикъ Петровъ отъ Велико Търново.
Порфири Шайновъ, секр. на митрополията—Воденъ.
Битолски войвода, М. Матовъ.
Кьосевъ — Воденъ.
Г.З.Занешовъ — Воденъ.
Г. Саракиновъ — Воденъ.
Свещеникъ Драгановъ, гарнизоненъ свещеникъ на 14 Македонски полкъ.

Гарата на Воден, 1912 г.
Привечерь ние трѣбваше да вземемъ сбогомъ отъ воденскитѣ българи и да заминемъ за Солунъ. Све­щеници, граждани, учители и учителки додоха на га­рата да ни изпратятъ. Едно шествие отъ публика изпълняше улицата отъ града до станцията. Младитѣ избързваха, а въ множеството полека, съ старчески бавни стѫпки едвамъ вървѣеше, подпирайки се съ тояга 90 (деветдесеть) годишния свещеникъ Туше Михаиловъ. Той е първия български екзархийски свещеникъ въ Воденъ. И когато трена изсвири и потегли къмъ Солунъ погледа ми остана върху бѣлобрадия старецъ свеще­никъ, който ми напомняше светцитѣ зографисани на църковните икони. Колко силно прочувствувахъ на­ционалния трагизмъ, че тоя първъ български екзар­хийски свещеникъ е и послѣдния такъвъ на нашата екзархия. Въпрѣки това азъ си мисля, чи тоя старецъ ни изпращаше съ пълната вѣра, че делото на екзар­хията, на България нѣма да загине. И дълго врѣме азъ стояхъ прикованъ на прозореца въ влака съ очи отпра­вени къмъ Воденъ, за да видя силуета на първия екзар­хийски свещеникъ, а той се губеше задъ водопадите.
. . . Въ края на пролетьта 16 юни 1913 год. се отвори съюзнишката война. Дѣлото на балканския съюзъ се разпадна. Воденъ остана подъ гърцитѣ, които затвориха българскитѣ училища и църкви, прогониха учители и свещеници. Българитѣ въ Воденъ останаха подъ старо духовно иго, подъ ново тежко робство.

This entry was posted on събота, октомври 03, 2015 at събота, октомври 03, 2015 and is filed under , , . You can follow any responses to this entry through the comments feed .

0 коментара

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...