Воденъ—Битоля. (Споменни бѣлѣжки), част първа  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,



Георги Т. Пѣевъ.



Илюстрация Свѣтлина”, Специално голямо издание от 1918 г., достъпно на сайта на Спортна Библиотека.

Българскиятъ гарнизонъ въ Солунъ бѣ оставенъ на почивка, слѣдъ паметния и вихренъ маршъ на VII Рилска дивизия, която прѣзъ Беласица планина се спусна на Бѣломорския брѣгъ. Въ края на мѣсецъ октомври 1912 г. вече бѣ уредена българска поща въ Солунъ, българска народна банка, а българските гим­назии и училища продължаваха редовно занятията си. Учащите се македонски българчета ентусиазирано пѣеха «Шуми Марица» и тѣхнитѣ тонове се сливаха съ тия на нашите войници, които дружно маршируваха по брега на Солунския заливъ. Солунъ на половина бѣ нашъ, български градъ. И ние свободно разисквахме въ кафе «Олимпусъ» каква ще бѫде сѫдбата на тоя прелестенъ градъ, дебуше на Македония. Имаше и уместни и крайни мнѣния по онова врѣме, но смѣтяхме сигурна надеждата да се запази българска властъ въ една или друга форма: било съ владение, придо­бито съ военно право, часть отъ солунското приста­нище, било съ свързване Солунъ съ специална наша железопѫтна линия отъ къмъ Кукушъ. Гърците то­гава бѣха благоразумни и бѣха готови на големи кон­цесии само да запазятъ приятелство съ побѣдоносна България.
Ние се примирявахме съ сѫдбата на Солунъ, ала ежедневно ни измѫчваше сѫдбата на македонските българи, които очакваха да видятъ наша войска и власть. Постоянно пристигаха пѫтници изъ вѫтрѣшностьта на Македония и ни описваха въ най-черни краски положението на македонскитѣ градове, въ които сърбитѣ бѣха се установили и на всѣки начинъ даваха да се разбере, че нема да се дигнатъ отъ тия места.
Какво можахме да направимъ ние, които врѣменно прѣбивавахме въ Солунъ, за облегчение душевнитѣ страдания на македонскитѣ българи? Сърдцата имъ се кѫсали отъ мѫка, когато сърбитѣ връщали изпра­тенитѣ отъ нашето правителство чиновници. Наша войска ие видѣли, за да й се нарадватъ и обсипятъ съ македонски цвѣтя. Душите имъ се сковали съ проповѣдь за стари сръбски исторически Душанови права надъ Македония. И черното македонско тегло про­дължаваше ...
Къмъ края на м. януари 1913 г. съ нѣкои офи­цери рѣшихме да се правятъ посѣщения на македонски градове отъ група наши офицери и войници. Това и искаха отъ вѫтрѣшностьта на Македония; тамъ жаду­ваха да видятъ гости наши офицери, войници и граждани отъ свободна България. Първата група офицери и войници, на брой около 25 души, замина за Битоля. Тамъ бѣха посрещнати съ въодушевление и битолчани се струпали да видятъ гоститѣ и да ги приематъ по домоветѣ си. Разправяха ми, че посрѣщането било трогателно и неописуемо.
На 2 февруари втората група бѣ готова за пѫть. Офицери и войници въ парадна униформа, къмъ тѣхъ и азъ, като воененъ кореспондентъ, очаквахме нетър­пеливо да потегли влака отъ солунската гара. Ще идемъ въ Битоля, а на връщане ще се отбиемъ въ Воденъ, дѣто никой отъ нашите не бѣ стѫлвалъ, та Воденчани се сърдеха и много настояваха да ги посетимъ.
Влакътъ лѣтѣше низъ солунското поле. Бѣло море се губеше отъ нашия взоръ и ние хвърляхме погледи къмъ величествената планина Олимпъ. Когато изминахме солунската равнина и влакътъ почна да взема височинитѣ къмъ Воденъ отдалече още се показаха шумящитѣ и великолѣпни воденски водопади. При първия погледъ трепнаха сърдцата ни отъ радость и тѫга: дивна е картината на воденскитѣ водопади, тѫжна е тя съ своитѣ стонове на старото българско население, което чака, чака, но незнае кога ще дочака българската свобода . . .
Ние сме на воденската гара и, както послѣ раз­брахме, тамъ всѣки денъ чакатъ да мине нѣкой българинъ, отъ когото да узнаягъ нѣщо за сѫдбата на Македония. Веднага ни запитаха защо не спираме и не се отбиваме въ Воденъ. Ние ги успокоихме, че на връщане отъ Битоля ще имъ бѫдемъ гости.
Отъ Воденъ къмъ Битоля пѫтуваме между пла­нински възвишения. Прѣдъ насъ се разкриваха швей­царски хубости. Островското езеро тихо шуми и плѣска вълни въ варовницитѣ. Рибарки птици хвъркатъ край брѣга на езерото, гушатъ се въ тръстикитѣ и пакъ поематъ своите излети надъ езерото. На гарата на Острово група българи съ своя учителъ се приближиха къмъ насъ съ познатата молба да идемъ въ тѣхния градецъ, да имъ гостуваме, за да види населението наши офицери и войници. Съ какво тѫжно чувство ние слушахме тия мили покани. Знаехме, че тамъ, кѫдѣто ще гостуваме, ще има радость, но ще има и тѫга, защото не можехме съ положителность да ги уверимъ дали и тѣхния край ще се присъедини къмъ България. А на всѣкѫдѣ това искаха и това очакваха.
По-нататъкъ, на леринската станция се обажда отъ проходящия влакъ познатъ софийски македонецъ и първия поздравъ, първата дума бѣ да идемъ въ Прилѣпъ, защото и тамъ очакваха да видятъ български офицери и войници. Двата влака потеглиха, а софийския македонецъ, подалъ глава изъ купето, продължава да ни вика: «во Прилепъ, во Прилепъ, молимъ, идете»!
Ето ни на битолската станция. Доста голѣма група граждани изпълнили гарата и чакатъ. Сръбски войници блъскатъ навалицата и очевидно не й даватъ да се приближи до насъ. Нашите погледи се срещатъ съ тия на битолските първи посрѣщачи. Тѣ не смѣятъ на високо да изразятъ какво да е чувство. Очитѣ имъ, обаче, говорѣха за всичко. Тѣ правѣха въ тоя моментъ нѣкакви странни мимики, отъ които ние раз­брахме, че терорътъ надъ тия българи е почналъ да ударя своя отпечатъкъ. Тѣ ни поздравляваха съ сияющи очи и нѣкои отъ тѣхъ боязливо се приближаваха, ду­майки: «во градотъ ке се видиме». Тамъ, въ града, тѣ се чувствуватъ нѣкакъ по-свободни. Отъ посѣще­нието на първата наша група офицери и войници и отъ възторожния приемъ, който имъ дали битолчани, сърбитѣ разбрали, че това сѫ вече редица посещения, които идатъ да покажатъ и напомнятъ на сърбитѣ, че Битоля е българска. И ето, къмъ насъ неприязънъ и много хладенъ пропускъ. Това бѣше и послѣдньото посѣщение на българи офицери и войници. На гарата военния командантъ ни спира. Най-напредъ той прѣглежда пѫтнишкитѣ листове, па запита защо носятъ пушки нашитѣ войници и защо сѫ въорѫжени. Обясни имъ се, че такива сѫ нашите наредби. Това не имъ хареса. Но защо пѫтува съ васъ воененъ кореспондентъ, запитва сърбския майоръ. Азъ си показахъ легитимационната карта и обяснихъ, че сме съюзнишка армия, та е излишно да ме спира на гарата и връща за Солунъ. Нашите офицери, начело съ майоръ Тошковъ, заявиха, че не могатъ да се раздѣлятъ отъ другаря си и че нѣма основание да ме задържатъ. А сръбския офицеръ иронично отговори: тука не е бойно поле, нека иде на Чаталджа. Поискахъ да за­пита по телефона моя познайникъ Браниславъ Нушичъ, сръбски писатель, който бѣ назначенъ за окржженъ управитель въ Битоля. Слѣдъ това пуснаха и мене въ града. Преди насъ посрѣщанитѣ на гарата бѣ ха на­правили своето. Тѣ бѣха разгласили за нашето при­стигане. По битолскитѣ улици оживлението бѣ голѣмо и файтоните требваше да спратъ на срѣдъ улицата Битолчани въ тая минута забравиха, че има сръбско управление. При видътъ на група български офицери и войници тѣ се почувствуваха напълно свободни и следъ поздравите взеха ни по домовете си на гости. Какво силно национално чувство се прояви въ Битоля! И какъ то се изпитва на самото место, дѣто робскитѣ страдания сѫ го крѣпили! Не подлежи на описване вълнението, което обзема свободния българинъ, който е дошелъ въ долината на страданията, дѣто съ вѣкове се е крепила българщината.
Ние направихме потрѣбната манифестация. Цѣлото градско население се стичаше да се здрависва и съ това демонстративно показваше на сърбитѣ, че Битоля е българска. На утриньта отидохме въ катедралната черква, дѣто на входните врата бѣха поставени двама сърбски войници, стоейки като сфинксъ, за да плашатъ богомолцитѣ. Но, народа изпълни черковата и влади­ката извърши църковната служба. Слѣдъ това се за­редиха посещения въ първите битолски фамилии. На всѣкѫдѣ радушенъ приемъ, на всѣкѫдѣ обсипани съ внимание. Въ два деня ние не можахме да смогнемъ да направимъ визити, а всички желаеха да посѣтимъ домоветѣ имъ. И при вечерь, всрѣдъ улицата, настига ни гологлавъ битолчанинъ търговецъ, просълзенъ отъ радость съ молба непрѣмѣнно да идемъ у тѣхъ; всички у тоя домъ ще останатъ нажалени, ако не стѫпи тамъ бъгарския воинъ. Прѣдъ тая покана отъ сълзи, макаръ и изморени, ние се отбихме. Старобългарското госто­приемство въ тая кѫща се изливаше по най-радушенъ приемъ, домакина и цѣлото му сѣмейство стояха прави; бащата задавенъ отъ сълзи на радость само викаше: «неке ми биде жалъ, видофъ болгарски войникъ во кукьята»!
На третия день сутриньта на гарата при вземане сбогомъ отъ битолчани ние четѣхме въ лицата имъ дълбокото и трагично съмнение, че тѣ насъ виждатъ за последенъ пѫть. Едно адско предчувствие бѣ ги обзело, че ги очаква ново робство . . .

This entry was posted on събота, октомври 03, 2015 at събота, октомври 03, 2015 and is filed under , , . You can follow any responses to this entry through the comments feed .

0 коментара

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...