Войводата Аргир Манасиев  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,

Аргир Манасиев (1873 - 1932)
"Роден съм в 1873 г. в с. Сехово, Гевгелийско. Именувам се Аргир Наков Манасиев. Баща ми се казваше Нако Димитров Манасиев, а майка ми – Стана Танева Накова, родом от с. Шльопинци, Гевгелийско. Баща ми бе земеделец, като през летния сезон се занимаваше и с производство на керемиди. (Нашата почва е много подходяща за керемиди и те се разпродаваха из цялата околия.) Той учил в гръцко училище и бе малко образован. По едно време дори искали да го ръкоположат за свещеник. Но тогава се повдигнал църковният въпрос и баща ми отказал да се ръкоположи за гръцки свещеник.
До седемгодишната си възраст живях при родителите си. Чичо ми Христо Контуров, родом от с. Сехово, решил сина си Траян, братовчед ми Христо Манасиев и мен да ни изпрати като стипендианти в “Зейтинлика” в Солун. През септември 1881 г. той ни заведе там, където през 1891 г. завърших гимназиалното си образование. Ние бяхме първия випуск."


Така започват автобиографичните спомени на Аргир Манасиев, дългогодишен борец за българщината в Македония. Неговият живот е безспирна борба за българска култура, образование и в най-голяма степен за политически права. През 1894 година се присъединява към новосъздадената Вътрешна македоно-одринска революционна организация и до края на живота си остава верен на делото.

"По покана на Българската черковна община в Солун и на някои лица открих училище под булото на католицизма в с. Ново село, Солунско (нали бях завършил католическо училище). Преди това трябва да отбележа, че още през 1893-1894 г. бях постъпил в организацията... Запознах се с Гоце Делчев, който ме въведе отчасти в организационните работи и ме запита дали желая да стана съучастник. Съгласих се и Гоце без формалности, просто с една братска целувка даде да разбера, че съм приет в организацията и ми каза, че подробности по устава ще науча от Дамян Груев."


От този момент насетне Аргир Манасиев отдава живота си изцяло на революционното движение, прохожда първи стъпки като организатор на чети:

"На 1 септември 1897 г. взех назначението и заминах за Смоквица. Намерих цялото село организирано; то бе чисто българско село.
През октомври същата година при мен се явиха Иванчо Карасулията и Апостол Петков (после ениджевардарски войвода) и поискаха да узнаят, дали може да се образува чета, която да обикаля селата и да бъде в услуга на местните организации. Тогава вероятно Михаил Попето е бил с дядо Илия. Иванчо Карасулията и Апостол Петков действаха на самостоятелна нога, вършеха убийства, бяха като разбойници. Аз им обещах да намерим оръжие и да издействам съгласието на Централния комитет да бъде образувана такава чета. В нашата околия живееха разни народности – българи, турци, власи и пр. и имаше нужда от сила, която да респектира онези, които искаха да се съпротивляват на организацията. И така намерихме три пушки..."


Четата на Манасиев през Илинденското въстание

В началото на 1901 година избухват Солунската и Беялската афери, след разкритията на които Манасиев е принуден да мине в нелегалност и да оглави собствена чета. В 1906 година се изтегля в България и се отдава на легална дейност сред македонските среди. По време на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на Първа гевгелийска чета, а между 1913-1919 година е околийски управител в Струмица. След края на Първата световна война се заселва в Горна Джумая (днес Благоевград), където е председател на Околийското управително тяло на ВМРО до смъртта си. Аргир Манасиев умира в бедност на 7 септември 1932 година след дълго боледуване.

Спомените на Аргир Манасиев са публикувани в книгата „Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.“ Съст. И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, 2003, с. 121-161.

Тамо долу в жална Македония  

Posted by IllustrationBeloMore in ,


Тази случка е окървавила историята ни някъде из Егейска Македония. Сподели ми я операторът Александър Караджов от Благоевград. Не ме занимаваха подробности, завладя ме духът и саможертвата на четниците. И се доверих на художественото въображение. В чест на 111-та годишнина на Илинденско-Преображенското въстание предоставям разказа на „Илюстрация Бело море“ с признание за хората, отдали се на порива да възкрасят паметта за дедите.


Бог да прости героите, вечна им памет!

Владимир Каперски

ТАМО ДОЛУ В ЖАЛНА МАКЕДОНИЯ
 
Високо в Паяк планина...
Тамо долу в жална Македония бой се бие четата на млад войвода. Пуста судба на посия ги завлича, лют аскер ги среща, фърля огин и патрони. Падат първи клети момци, други легат зад камене, вадат пушки, револвери, па отвръщат на аскеро. Млад войвода жарки думи реди:
- Бийте се безстрашно, братя, борбата ни е свещена, оти искаме свобода, правдини да върнем на народо!
После млад войвода Бога моли:
- Боже, мили Боже, дай ни итрост, сили смелост, врагот да надвием, земя да си освободим!
Ала четата е мала, а аскер брой нема и налита от вси страни, пъклен обрач яко стега, млад войвода се провиква:
- Момци, братя смели, да се качваме нагоре по ридо Свети Илия, че душманинот безчет е и не можем обрач да разкинем!
А аскер си жал не знае, стръвно фърля във битка, командир им върло вика:
- Напред воини на Аллаха, до крак неверниците да изколим!
И борбата все по-люта става, гинат четници, войници падат, кървав танец се загърчва на ридо Свети Илия, стонове раздират небо и проклятия долове клатат. На самия връх съдбовен черквица се гуши и надежда сетна дава, момци да потули. За комити пат назаде нема, освен висине да гонат и нагоре брод да терат. А аскерот обрач стега, ядно пъпли нанагоре, солзи мрежат светли очи на войвода, ала той не иска страх да дави сърца на комити, па последна воля си нарежда:
 - Вие, що сте живи, влизайте во църквицата наша, зидовете й свещени да ни бидат сетната закрила!
Четата на Ичко (Христо) Димитров
И момци отварат портичката стара, влизат вътре, па се кръстат и нарипват по прозорци, та от тамо огин фърлат. А аскерот мира нема, досам черквица се  скупчва и изстрелва залпове злокобни по стените древни. И тогава млад Момчил на войвода проговаря:
- Бре, войводо, битка губим, ала язе сакам да живея, оти имам малки деца и женица млада.
А войвода го поглежда, глава клати, дума не отронва. Сваля Момчил бела риза и на пушка я закичва, и врата открехва, а врата злокобно стене, после гръм пронизва небо и Момчил во кърви пада.
И комити се смълчават, и с очи войвода питат що да чинат, изход нема в битката неравна.
- Изход има... – вели им войвода, в ред си гледа момци, а последния запитва:
- А бре, клето момче, млад комито, как те викат?
- Митре.
- Бегай, Митре, под иконата на Свети Димитрия!
Под светията небесен Митре си застава, а войводата с наган револвер у глава го стреля и се Митре кротко свлича под олтаро окървавен.
Момци бледнат, мълком си войвода гледат.
- Ти бре, пита втори пат войвода – чие име носиш!
- На Светия Георги.

Па си тръгва жален Георги под иконата на Свети Георги, там се спира и войвода право в очи гледа. Гръм раздира сводове черковни..
И курбанът страшен продължава, по реда си падат скръбни момци, Коле под Свети Никола, Мише под Архангел Михаил, Ванче свлича се пред образо на светецо Рилски.
Сам самин сред черква висва млад войвода, а сълзи му капат от очи му светли, небо гърми, плаче гора, а войвода сам си пита себе:
- Как са те кръстили твоя майка и твой татко, бре войводо, грешна главо?
И си тихо отговаря:
- Ристо.
Па застава Ристо пред лицето на Христос Спасител и изрича думи сетни:
- Прости, Боже!
И си рипва млад войвода Ристо по стълба на камбанарията висока, и нагоре се катери, стига под камбана звънка, мота въже окол шия, рипва нанадоле и си силно висва. Тело му се люля, а камбана страшно бие над села и над чукари, и войводска душа литва през камбанария, гони в небо души на другари.

Спомен за Илинден 1903  

Posted by IllustrationBeloMore in , ,

"Господи, удостой народа ми, удостой и мене, никога да не забравим Илинден 1903 година!"


Странно, през ония неспокойни дни ние бяхме всички със свито сърце. Бяхме при това решили временно да напуснем града и да заминем с децата някъде към центъра на тая вечно неспокойна, но обсипана с толкова Божия благодат македонска земя..

Пътувахме с коне. Чудно, нищо друго не се е изменило. Нито Мориховските планини, нито Бабуна, нито надвисналата над нас Пелистер планина.

Митарствата и тука, на тази гара, са големи, съмненнята и претърсванията – още повече. 

Напущаме станцията и през хубави и сенчести алеи се отправяме за града. Файтонът минава през едно марсово поле на битолските казарми. Встрани две големи четвъртити военни здания. Едното бяло, другото червено. Проточват се след това централната улица "Широк сокак", някакви вити, тесни улички и скоро сме пред квартирата ни в Мечкар маале.

Големи порти. Обширни дворове. Схлупени къщи. Калдъръм – навсякъде. Чешми – по улиците и сред дворовете.

Стари, вити лози. Жени и деца.
А къде са мъжете?"

Бедни мои свидни македонски чеда и свидни български рожби! Така, между великата мъка за роден край и между смъртта, живееха и умираха те с българското име!

Бурята постепенно затихна. Бавно замря и отмина Илинденската епопея от 1903 година!

Ние смръзнахме. Душите ни се вкамениха. Сърцата ни престанаха да бият.

Ридания, плач и стонове се долавяха из гърдите на една храбра, доблестна, но забравена близо двумилионна част от цял един народ.

И чудото пак стана – чудото на преражданата, на нестихващата българска стихия на вековете.

Геройските дела и всеотдайната любов на първите синове на народа го отново ободриха. Из опожарените Смилево, Крушево, охридските и прилепските села, едно след друго започнаха да поникват и израстват новите, трудолюбивите, засмените български села. Бъстаниците се оттеглиха, едни към Лерин и Костур - на юг, други към Дебър, Паланка и Куманово – на север.

Те бяха великодушни. Отнасяха със себе си ранените, нахранваха гладните. Бяха даже милостиви към обезоръжения башибозук.

Народът заживя отново, както смогна. Хиляди избягаха на свободна братска земя. Други хиляди заминаха за Северна Америка. Останалите, многото, браниха и бранят с чест българското си име.

Господи, удостой народа ми, удостой и мене, никога да не забравим Илинден 1903 година!

Откъс от книгата "Епоха, земя и хора, Из българското минало - по издадени и неиздадени ръкописи на Царевна Миладинова-Алексиева", (Съставителство, коментар и бележки Елисавета Миладинова, Изд. на Отечествения фронт, София, 1985)

Η μάχη στην κορυφή Νόζοτ 14 Ιουλίου 1907  

Posted by Kokice in ,



Τοντόρ Ντότσεφ, Τοντόρ Τ. Τσάλνιτσκι, Μιχάλ Γκιούροφ, Κόιτσο Σπάσοφ, Πέτκο Μπουνάλοφ και Ντιμίταρ Ντοιτσίνοφ από την Στάρα Ζαγκόρα, Τάνε Νικόλοφ από το Χάσκοβο, Βλαντιμίρ Κούρτεφ από το Πλέβεν, Κονσταντίν Κιουρκτσίεφ από την Πρεκόπνιτσα της περιοχής του Κιουστεντίλ, Πέτκο Κόιτσεφ από το Παναγκιούριστε, Νικόλα Βασίλεφ και Γκεόργκι Ντότσεφ από το Καζανλάκ, Νικόλα Μπολγκούροφ, Κοσταντίν Αβράμοφ και Νικόλα Πένεφ από το Τσίρπαν, Πέτκο Ντ. Μπόιτσεφ, Τόνιο Ζέλεφ και Νεντέλτσο Μόνεφ από το χωριό Σφομπόντα της περιοχής Στάρας Ζαγκόρας, Νικόλα Τένεφ από την Κράντσα και Κόλιο Τένεφ από το χωριό Λιουμπένοβα Μαχαλά. Αυτά είναι μόνο λίγα από τα ονόματα των ηρώων από την ελεύθερη Βουλγαρία που συμμετείχαν στην μάχη στην κορυφή Νόζοτ στις 14 Ιουλίου του 1907. Στην μάχη αυτή χάνονται 67 μέλη τσέτας, 45 από τους οποίους χάνονται στην κορυφή πάνω, άλλοι 10 έπεσαν νεκροί στους πρόποδες της κορυφής Ιασένοβα γκλάβα, 6 άτομα έπεσαν κατά την υποχώρηση από την κορυφή, 1 πυροβολήθηκε στην θέση Μίρτσοβα ενώ 4 μέλη τσέτας σκοτώθηκαν σε αχυρώνα όπου είχαν περικυκλωθεί.

Ο Ηρωικός τους θάνατος γρήγορα γίνεται παγκόσμια είδηση και κάνει τον γύρο του κόσμου. Γίνεται σύγκριση, η αποφασιστικότητα των μελών της τσέτας μπροστά στον θάνατο και η άρνησή τους να παραδοθούν στα πολλαπλά ανώτερά τους Τουρκικά τμήματα, με τον πολεμικό κώδικα των Σαμουράι που απαγορεύει στους πολεμιστές να πέσουν σε αιχμαλωσία. Ο Χρίστο Σιλιάνοφ γράφει, στην δίτομη ιστορία του για τους αγώνες των Βούλγαρων της Μακεδονίας για ελευθερία, το παρακάτω :


"Ξαφνικά η κορυφή μαύρισε από στρατό. 'Ολοι έμειναν αποσβολωμένοι από το τρομερό θέαμα. Δίπλα στα ήρεμα πρόσωπα των σκοτωμένων κατά την διάρκεια της ημέρας, υπήρχαν κορμιά που σπαρταρούσαν με σπασμούς, των κομιτών που αυτοπυροβολήθηκαν, με νωπό ακόμα το αίμα στα μέτωτα, πτώματα σε διαφορετικές στάσεις, κομμένα πόδια, χέρια... Εμφανίστηκαν όμως και στρατιώτες που επιδόθηκαν σε αρπαγές αφού δελεάστηκαν από τα ρούχα και τα υποδήματα των νεκρών. Κατέφτασε και ο Ταγματάρχης. Εμφανίστηκε και ο Ιταλός Αξιωματικός της Χωροφυλακής Λούτσι. Άφωνος ο Εμβέρ περιδιάβηκε το πεδίο της μάχης, επηρεασμένος από αυτό που είδε. Βλέποντας κάποιους από τους στρατιώτες που έκαναν αρπαγές, ο Ταγματάρχης έστρεψε το πιστόλι εναντίον τους, τους καταράστηκε και μετά στράφηκε προς το στράτευμα :

- Κανείς να μην τολμήσει να ακουμπήσει και μολύνει τους ήρωες... Βλέπετε πώς οι κομίτες περιφρονούν τον θάνατο!... Μάχονται και πεθαίνουν σαν ήρωες.
Τρείς βολές τιμής ένεκεν ακούστηκαν στο αέρα..."


Σιλιάνοφ Χρίστο. Απελευθερωτικοί αγώνες στην Μακεδονία Τ. ΙΙ, Σόφια 1943, σελ. 533-542.

Битката на Ножот от 14 юли 1907 година  

Posted by IllustrationBeloMore in ,


Тодор Дочев, Тодор Т. Чалницки, Михал Гюров, Койчо Славов, Петко Буналов и Димитър Дойчинов от Стара Загора, Тане Николов от Хасково, Владимир Куртев от Плевен, Константин Кюркчиев от Преколница, Кюстендилско, Петко Койчев от Панагюрище, Никола Василев и Георги Дочев от Казанлък, Никола Болгуров, Костантин Аврамов и Никола Пенев от Чирпан, Петко Д. Бойчев, Тоню Желев и Неделчо Монев от с. Свобода, Старозагорско, Никола Тенев от Крънча и Колю Тенев от с. Любенова махала. Това са част от имената на героите от Свободна България, участвали в Битката на Ножот на 14 юли 1907 година. В това сражение загиват 67 четници, 45 от които загиват на самия връх, други 10 четници са убити в подножието на връх Ясенова глава, 6 души падат при изтеглянето от върха, 1 четник е застрелян на Мирчовата позиция, 4 други четници са обградени и убити в един плевник.

Геройската смърт на четници бързо става световна новина и обикаля целия свят. Направено е сравнение между непоколебимостта на четниците пред смъртта и отказа им да се предадат на многократно превъзхождащите ги турски части със самурайския боен кодекс, който отрича попадането в пленничество на бойците. Христо Силянов пише в двутомната си история на борбите на македонските българи за свобода следното:

“Изведнажъ чуката почернѣ отъ аскеръ. Всйницитѣ останаха вцепенени отъ страшното зрелище. До спокойнитѣ лица на убититѣ презъ деня, гърчеха се още въ конвулсии самозастреляли се комити, съ свежа още кръвь по челата, трупове въ най-различни пози, откѫснати крака, рѫце. . . Намѣриха се, обаче, и аскери, които се отдадоха на грабежъ, съблазнени отъ облѣклото и обущата на убититѣ четници. Пристигна и майорътъ. Яви се и италианския жандармерийски офицеръ Луци. Безмлъвно Енверъ обходи бойното поле, покъртенъ отъ виденото. Съгледалъ нѣкои мародерствуващи войници, майорътъ насочи револверъ противъ тѣхъ, изруга ги а после се обърна къмъ аскера:


— Никой да не смѣе да се докосне и оскверни героитѣ. .. Виждате ли, какъ комититѣ презиратъ смъртьта!... Биятъ се и мратъ като герои.

Три почетни залпа се дадоха въ въздуха...”

Силянов, Христо. Освободителните борби в Македония Т. II, София 1943, стр.533-542.

Войводата Атанас Кършаков  

Posted by IllustrationBeloMore in , , ,

Четата на Атанас Кършаков с отрязаната му глава
Дъмбени, 4 юли 1907 година.
Атанас се ражда в Косинец през 1883 г. Включва се в революционното движение още като гимназист и преди да завърши образованието си става четник, а скоро и войвода в Корешчата, Костурско. Негови другари са прославените костурски ръководители и войводи Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Васил Чекаларов, Митре Влао, Стерьо Стерьовски, Пандо Сидов и други признати герои от освободителната борба. Още преди Илинденското въстание Ат. Кършаков е издигнат за Дъмбенски центрови войвода. В едно сражение с четата на ренегата Коте от Руля е тежко ранен в кръста и  едва оцелява. След въстанието е няколко месеца на лечение в България. Още не добре излекуван, отново се връща в Македония заедно с Пандо Кляшев начело на революционна чета.

Двамата войводи и другари полагат огромни усилия за възстановяването на революционната организация в Костурско, разстроена силно по време на Илинденското въстание. За политическите им възгледи техният познайник Алберт Сониксон пише: Те двамата не бяха прости боеви хора, а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха уредили кооперативни магазини и четири мелници. И "караулното" училище беше тяхно дело."

из. Кършаковият войводски род, в: Бабев, Иван. Помним делата ви, НСА Прес, 2013 г., стр.270-280

Επιστροφή στο...Κρουσάρε/Αμπελειές (Δήμος Πέλλας)  

Posted by Kokice in , , , ,



Το χωριό Αμπελειές, Κρουσάρι ή Κρουσάρε, ως το 1926 Κρουσάρι ή Γκόρνο Κρουσάρι και Αρμουτσί (Τούρκικα) παλαιότερα, είναι χωριό της Μακεδονίας, του Δήμου Πέλλας (πρώην Γιαννιτσών) της Περιφέρειας Κεντρικής Μακεδονίας, με πληθυσμό 1100 κατοίκους (απογραφή 2001). Γεωγραφικά το χωριό βρίσκεται στους πρόποδες του όρους Πάικου σε απόσταση 5 χιλιομέτρων βόρεια της πόλης των Γιαννιτσών.
Στα τέλη του 19ου αιώνα το χωριό ανήκε στον καζά των Γιαννιτσών (Ενιτζέ Βάρνταρ) της Οθωμανικής Αυτοκρατορίας. Το 1900 σύμφωνα με την στατιστική του Βασίλ Κάντσοφ (“Μακεδονία, Εθνογραφία και Στατιστική”) το Κρουσάρι (Αρμουτσί) αριθμεί 320 κατοίκους Βούλγαρους.
Σύμφωνα με τον Χρίστο Σιλιάνοφ μετά την εξέγερση του Ιλίντεν το 1904 όλο το χωριό περνάει υπό την σκέπη της Βουλγαρικής Εξαρχίας. Σύμφωνα με στοιχεία του γραμματέα της Εξαρχίας Ντιμίταρ Μίσεφ (“Η Μακεδονία και ο Χριστιανικός πληθυσμός”) το 1905 στο Γκόρνο Κρουσάρι (Αμπελειές) έχει 512 Βούλγαρους Εξαρχικούς. Ο πληθυσμός αυξήθηκε από την εγκατάσταση κατοίκων απο το διπλανό χωριό Λαιτσάρε (σήμερα δεν υπάρχει) που εγκαταλείφθηκε.
Σύμφωνα με στοιχεία του επιθεωρητή εκπαίδευσης της περιοχής Κιλκίς (Κούκους) Νικόλα Χάρλεφ, το 1909 στο Κρουσάρι (Αρμουτσί) έχει 55 Βουλγαρικά Εξαρχικά σπίτια, απο τα οποία τα 52 είναι τσιφλίκικα. Οι κάτοικοι ασχολούνται κυρίως με την γεωργία, την σηροτροφία και την μελισσοκομία. Ως αποτέλεσμα της διαμάχης μεταξύ του Πατριαρχείου και της Εξαρχίας το 1909 η εκκλησία μένει κλειστή. Βουλγαρικό σχολείο λειτουργεί για πρώτη χρονιά, αυτό λειτουργεί σε κτίριο στην αυλή της εκκλησίας . Στην αυλή της εκκλησίας υπήρχαν μουριές απο την εκμετάλλευση των οποίων είχε έσοδα 6 λίρες ετησίως.



"Ντέμπαρσκι Γκλας"  όπου αναφέρεται
 ο ξυλοδαρμός των 7 κατοίκων.

Τον Σεπτέμβριο του 1910 το χωριό υποφέρει απο την προσπάθεια των Νεότουρκων για αφοπλισμό των κατοίκων. Συνελήφθησαν 7 κάτοικοι και ο δάσκαλος Ατανάς Πόπτσεφ (Αθανάσιος Παπαδόπουλος) τους οποίους και έδειραν βάναυσα επειδή ήταν πρώην μέλη της ΕΜΑΕΟ.
Κατά τους Βαλκανικούς Πολέμους το χωριό καταλαμβάνεται απο Ελληνικά τμήματα και με το τέλος των πολέμων μένει στην Ελλάδα. Κλείνουν Βουλγαρική εκκλησία και σχολείο. Το 1926 το χωριό μετονομάζεται σε Αμπελειές. Στο χωριό δεν εγκταταστάθηκαν Έλληνες πρόσφυγες Μικρασιάτες.


Προσωπικότητες
Από τις Αμπελειές κατάγεται ο Θεόδωρος Τσιφτές (Τοντόρ Τσιφτέοφ) μέλος της ΕΜΑΕΟ που πέρασε στην Ελληνική πλευρά. Ενώ απεβίωσαν στις Αμπελειές οι Βούλγαροι επαναστάτες Αποστόλ Βοεβόντα- Πετκόφ (1869 – 1911), Γκεόργκι Μουτσιτάνοφ (1882 – 1911) και Βασίλ Πούφκατα (? - 1911). Επίσης ο Θεόδωρος Δοιτσίνης (1921 – 1947) Έλληνας παρτιζάνος μέλος του ΕΑΜ.







Στο άρθρο χρησιμοποίθηκαν οι παρακάτω πηγές :
 Бабев, Иван, „Македонска голгота - Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София 2009 г.
D.M.Brancoff. "La Macédoine et sa Population Chrétienne". Paris, 1905, pp. 102-103.
Дебърски глас, година 2, брой 25, 9 октомври 1910, стр. 4
 Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр.184
 Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 84. Църквата притежава черничена градина, от която получава годишен доход от 6 лири.

Войвода на смъртна дружина  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , ,

Онези, които са познавали отблизо Петър Горов пишат за него, че притежавал най-добрите черти на тракийските българи от Странджанския край: необикновено силен дух, кристално чист морал, любознателност и интелигентност, поетичен дар и съобразителност, добродетелен и суров характер. Христо Силянов свидетелства за подготовката на Преображенското въстание: "...всяко село имаше своя постоянен военен лагер - смъртна дружина, за издръжката на която се грижеха другите селяни..." Войвода на смъртната дружина в Заберново бил Петър Горов. За него е нашият разказ.

Петър Горов (1872 - 1956)
Сведенията за рода Горови ни водят далеч назад във времето. Дядо му Никола Горов бил жив изгорен от турците по време на Руско-турската война в 1828-1829 г., а баща му Горо Ников - съзаклятник в Априлското въстание през 1876 г., едва се спасил от бесилката.

Петър бил предпоследното - десето дете на родителите си. В село Алан кайряк /Ясна поляна/ през пролетта на 1902 г. бил посветен от агитатори на тайната организация за подготовка на въстание в поробена Тракия. Трябвало да помага на преминаващите нелегални агитационни чети. Политическата атмосфера се нажежавала все повече и повече: първият съзаклятник получил за година-две желаната революционна закалка - като ятак на нелегалните и техен куриер, като организатор на канал за доставка на оръжие за бъдещото въстание. И накрая - избрали го единодушно за войвода на 11-те "смъртници" от селото!

В една тетрадка, която се пази в Държавния архив на Бургас /ф.799К/, Петър Горов е записал през март 1942 г. спомените от участието си в Преображенското въстание. Този ръкопис съдържа прелюбопитни подробности за нас, част от които цитираме:
"Когато на 4 август бяхме събрани всички - смъртни и всички посветени в организацията младежи, годни да носят оръжие, участъковият войвода Дико Джелебов ни строи и от устата му чухме многоочакваната вест: на 5 срещу 6 август, срещу празника Преображение, ще бъде обявено въстанието, за да си премерим силите с петвековния поробител. На другия ден свещеник Васил Праматаров освети нашето знаме и всички въстаници дадохме клетва.

Бойното знаме на въстаническата чета
на Дико Джелебов, което се съхранява в
Националния военно-исторически музей в София
Слънцето вече клонеше към запад. Вековните дъбове на височината Божейме хвърляха дълги сенки в поляната. Всички стегнати с потури, бели навуща, черни върви, препасани с патрондаши. Войводите носехме бели калпаци с кадифени дъна от зелено сукно, на калпаците жълти кръстчета. Въоръжението ни беше различно - манлихери, кримки, шишанета, бердани. Сборният ни въстанически отред наброяваше 250 души."

Да казваме ли, че за тази селска армия Петър Горов, като войвода на смъртната дружина, е работил ден и нощ: той организира мъжете и жените в "истинска комуна, която в боево и стопанско отношение напомня древната спартанска уредба" /по определението на Христо Силянов/. Дрехите и патрондашите за четниците били ушити от жените, оръжието - доставено от смъртниците; прибирането на реколтата от нивите и укриването на храната - работа на цялото село... Ентусиазмът е бил общ!
"При залез слънце войводата Дико Джелебов даде последните си нареждания - четем следващата пожълтяла страница на тетрадката, - знаменосецът разви кървавочервеното знаме и ние след него се спуснахме по стръмнината... Залегнахме в самите гробища, като за прикритие ни служеха надгробните камъни и с готови пушки зачакахме определения сигнал..."

Сигналът - бомбата на войводата, командата "Огън бий!" на подвойводата и залпът на борците изненадали до смърт турския аскер. В неравния бой, който продължил и през деня, били ранени само двама от въстаниците...

Радостта от Странджанската комуна, просъществувала само дни, както и погромът на въстанието, са ни известни. Знаем и за неописуемите зверства в градовете и селата на поробена Тракия. Трагедията на странджанци е голяма. Ала място за униние няма. Не унива и Петър Горов. Животът му продължава в несгоди и борба.

ЗНАМЕТО НА ДИКО-ДЖЕЛЕБОВАТА ЧЕТА

Единственото бойно знаме, оцеляло през пламъка на въстанието и годините до днес било поръчано на Петър Горов от войводата веднага след конгреса на Петрова нива. Купил Петър Горов червен памучен плат и златист варак от Малко Търново и заедно със заберновчанина Юрдан Георгиев бързо го ушили /размерите му са 84 на 60 сантиметра/. От стихотворението "Хаджи Димитър" на Христо Ботев извезали безсмъртните четири стиха:

"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира! Него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят."

Над тях - огнените думи "Свобода или смърт", вдясно - "1903 г. с. Заберново". Най-горе - в десния ъгъл, "изрисували" изправен на задните си крака лъв!
След време Горо Горов посвещава на паметта на баща си Петър Горов своя труд "Странджански фолклор". Поместените над 80 народни песни в книгата, изпълнявани от Петър Горов, са безценни, защото няма как времето да ги отвее и да бъдат забравени. Нямаме достоверни данни къде, кога и как Петър Горов е създал песните си за въстанието, но те са тръгнали от село на село, за да не заглъхват и до днес. Предавани от поколение на поколение през десетилетията, те и в ХХI век ще славят подвига на героите. За тези песни са характерни преди всичко историчността, революционният дух и ентусиазъм, които предават на изпълнители и слушатели.

Една одисея, която плаче за описание

- Всеки един от въстаниците се събра със семейството си - четем в спомените от тетрадката на Петър Горов. - Събра се, за да му търси подслон в някое от селата край границата в България. Аз се установих с жена си и четиритях си деца в Ново Паничарево. Взех със себе си и знамето, което в свободна България не ми създаваше никаква грижа. През лятото на следващата година турското правителство даде амнистия на изселниците и аз, заедно със своите съселяни, се завърнах в родното си село Заберново.

След като поставих в ред изоставения си в продължение на около една година дом, където всичко бе разграбено и унищожено, замислих се и за знамето, което пренесох тук заедно с другия си багаж. Опасявах се, че при един обиск от турската власт можеше да бъде открито и унищожено. Обмислях по какъв начин да го опазя. Нали съм дюлгерин /зидар/, хрумна ми идеята да му направя скривалище. Къщата ни бе много стара, земълна /на земята без под/, стените й от дървени талпи, защото е била строена преди около сто и петдесет - двеста години. Приготвих един лъжлив стълб, издълбах го по продължение от едната страна, за да мога в улея да поставя знамето и бойната си пушка и го приковах на талпената стена под предлог, че укрепвам стената. Предварително изрязах под него отвесна ивица на дъските, която да се закрива напълно от стълба. И след приковаването му, отвътре през отвора поставих знамето и пушката, замаскирах отрязъка с летви и мазилка...

В това скривалище държах тайно тия реликви и на никого, дори и на семейството си не казах. За него знаеше само най-големият ми син Тодор. Вече се успокоих, бях сигурен, че никой няма и да предположи, че в този стълб може да има нещо. В 1907 г. при преминаване на една нелегална чета, с която се свързах, но стана провал, аз бях задържан и осъден на три години в Одринския затвор. Тогава турската полиция направила обиск в къщата ми за оръжие и други компрометиращи неща, но до скривалището на знамето не стигнала. След като се завърнах от затвора то си стоеше непокътнато.

През Балканската война при настъплението на турската войска ние отново трябваше да търсим спасение зад граница. Опасявах се да взема знамето със себе си, защото можеше да ни настигнат турците и да ни претърсят, а да го оставя в скривалището - можеше къщата ми да бъде опожарена. Затова го пренесох и укрих в една хралупа в гората под село, като го увих в мушама, да не угние. И когато отново се завърнахме в село, защото съгласно сключения Цариградски договор нашият край най-после бе освободен от робството, аз отново прибрах знамето от гората. Не бе нужно повече да го укривам...

През 1928 г. във връзка с 25-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание група бивши въстаници в Малко Търново взеха инициативата да се организира първото честване на това събитие в местността Петрова нива. Те замислят и уреждането по-нататък на една музейна сбирка с вещи и документи от въстанието. На събора на Петрова нива аз занесох запазеното от мен знаме. Тази реликва предизвика извънредно голям интерес сред съборяните, които я разглеждаха с рядко любопитство, а живите войводи пожелаха да си направим снимка с него...
В 1938 г. знамето предадохме за съхранение на Националния военно-исторически музей в София.

СКОРО, СТРАНДЖО, ЩЕ СЕ СБЕРЕМ

Я не плачи, я не тъжи,
горо ле, зелена,
не грижи се да посрешнеш
сланата есенна!
Нашето е клето сърце
люто наранено,
а след снега ще да бъде
всичко пак зелено.
И по тебе ще да цъфнат
божур и лалета,
а пък ние ще се сберем
все храбри момчета.
Хайде кажи: "Бог да прости!"
за Михаил Попето,
за Геройски, за Делчева,
за Кондолов Гьорги!
Припомни си пак тъй също
за Пано Ангелов,
Равашола, Иван Стойков
и Паскал Иванов!
Тези мъже посеяха
семе за свобода,
а пък ние ще го жънем
кога време дойде.
Това време наближава,
горо ле, зелена,
скоро, Странджо, ще се сберем
под твоята шума!

Кирил Момчилов, в. Дума, 05.08.2006 г.

Το βιβλίο “Βόντεν πρεζ βεκοβέτε-στην διάρκεια των αιώνων”  

Posted by Kokice in , , , , , ,




Ο Νικόλα Φιλίποφ είναι απόγονος προσφύγων από τα χωριά των Γιαννιτσών (Ενιτζεβάρνταρσκι) Γκρούμπεβτσι (Αγροσυκιά) και Αλάρε (Αρχοντικό). Εκδίδει τα βιβλία “Βόντεν στην διάρκεια των αιώνων” και “'Αγιος Κήρυκος – Γκόρνι Βόντεν-Ντόλνι Βόντεν” στα οποία ακολουθεί την ιστορική διαδρομή των χωριών Γκόρνι ('Ανω) και Ντόλνι (Κάτω) Βόντεν σαν ιδιαίτερο τόπο, ξεχωρίζει δε την περίοδο που σχετίζεται με την εγκατάσταση εκεί εκατοντάδων προσφύγων από την Αιγαιακή περιοχή. Εκτός από την ιστορία των χωριών αυτών που σήμερα είναι γειτονιές της πόλης Ασένοβγκραντ (παλιά Στενήμαχος) και της Μονής “'Αγ. Κήρυκος”, στο βιβλίο γίνεται αναφορά στα προβλήματα των προσφύγων από την Μακεδονία και την Θράκη και περιγράφονται οι περιοχές και τα χωριά από τα οποία ήρθαν. “Από τα προγυμνασιακά μου χρόνια ακόμα άρχισα να γράφω κάποιες αναμνήσεις και να κρατώ ημερολόγιο επειδή φοβόμουν ότι κάποια μέρα όλα αυτά θα ξεχαστούν”...λέει ο Νικόλα Φιλίποφ, ο οποίος εκτός από αναμνήσεις καταφέρνει να καταγράψει τις διαλέκτους της περιοχής των Γιαννιτσών (Ενιτζεβάρνταρ) σε αυθεντικά παραμύθια, ρήσεις και τραγούδια που ακούγονταν κάποτε στην περιοχή αυτή. Στο βιβλίο υπάρχει και ενδιαφέρον φωτογραφικό υλικό.
    Με το θρυλικό βουνό Πάικο (Πάιακ) σχετίζονται μερικά
    από τα τραγούδια που υπάρχουν στο βιβλίο.


 
Πριματάρτσε βίκα μπρε, μάλε,      
να γκόρνατα μάλα.
Σάκαμ ντα μι κούπις, μπρε, μάλε,
μόμιτε σο νόσατ.
Να κράστσε κολάντσε, μπρε μάλε,
να γκούσκα γκερντάντσε.
Κολάιι ζα κούπενε, μπρε, κέρκο,
αμά (πούστι) πάρι νέμα.


 
Το τραγούδι το είπε ο Τράιο Ντι. Πρόιτσεφ από το Κονίκοβο(Δυτικό) το 1970.
Φιλίποφ Νικόλα, Βόντεν πρεζ βεκοβέτε, ΕΚΟΜΠΕΛΑΝ, 1996.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...