Завръщане... в Желево  

Posted by IllustrationBeloMore in , , , , ,


Желево е село, разположено в южните склонове на планината Баба и на брега на Рулската река, по течението на която се движи и магистралата Лерин-Костур (за незапознатите, Баба планина се именуват мъчнопроходимите планински възвишения, издигащи се между Битолското поле и югоизточните брегове на Голямото Преспанско езеро). Близо е както до Малкото Преспанско езеро, така и до границата с Република Македония. И Желево, като повечето села в Македония през 20 век, се отличава с драматична история, която в крайна сметка е направила така, че от многолюдно село Желево се е превърнало в призрачно място. Тихо и самотно сгушено в планината, отдалеч е видимо, че повечето стари и красиви къщурки, построени с кафеникави тухли, днес са необитаеми. Желевеца Стоян Николов, ученик на народния будител йеромонах Герасим, родом от с.Търсье, Леринско, открива в собствената си къща първото българско училище в Желево. За 100 години Желево става свидетел на десетки сражения между гръцки андарти и български комити от началото на века, оттам е и новото име на селото Андартико, на сражения на местната чета на „Охрана” с партизани през Втората световна война и между партизани и роялисти по време на Гръцката гражданска война. В резултат на неспирните битки и бедността в района, няколкохилядното село се стопява до няколко стотин души, предимно възрастни. Техните братя и сестри, братовчеди, синове и дъщери са се пръснали по Европа и Новия свят, за да намерят по-добро препитание за себе си и по-голяма сигурност за децата си.



Бялата сграда вдясно.
Пренощувахме в Лерин, но нямахме време да го разгледаме и да потърсим белезите на времето, оставени от многобройното и будно българско население от началото на 20 век. Тогава в града, тъкмо в навечерието на Балканската война, са отворили врати голямо и ново българско училище, три по-малки училища и читалище, красива и голяма църква, които са изградени изцяло с пари от местните български търговски фамилии. Знам обаче, че да питам за тях в днешен Флорина е безпредметно. Или местните гърци ще ме уверят, че в града никога не е имало българи или местен македонист ще обясни, че не български, ами тъкмо македонски са били както населението, така и всичко създадено от тях. Такъв впрочем срещнахме на изхода от Лерин.Търсехме пътя за Преспанските езера, но той ни упъти изключително точно, макар по неговите думи да говореше единствено македонски език, който според него нямаше нищо общо с българския и не очакваше ние да го разберем. Последвалата изненада беше и за двете страни - ние от безпросветността му, а той от това, че разбира свободно и български, който се оказа досущ като македонския му.


Камбанарията в Писодер
Рано сутрин планините Пелистер и Нередска са неприветливи, особено преди завършека на зимата. Първа почивка направихме в Писодер, привлечени от голямата камбанария към хубавата църква, така както се е случвало с миряните съвсем до скоро по тези места. В студеното утро из селото не се мяркаше жива душа, но къщите и църквата бяха добре поддържани, което свидетелстваше за населеност и финансова стабилност на местните. Населението на Писодер или Писодери е влашко, а разположението на селото е такова, че в Османската империя е имало голямо значение, защото Писодерския проход е естествената географска порта за към Костурско. С тази цел и през славното Илинденско въстание от 1903 година сборните костурско-лерински чети начело с Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков правят опит да изгонят турския аскер от селото и да установят българска власт, но плановете им се провалят и четите се изтеглят високо в планината. Само 9 години по-късно обаче, Сборната костурска чета от Македоно-одринското опълчение ръководена от Васил Чекаларов, Христо Силянов и Иван Попов през Балканската война ще освободи Писодер и Желево, като в сражението ще плени 600 души турски войници.


Много от жителите на Желево емигрират в Америка и Канада, предимно след погрома на Илинденското въстание и Балканската война. Установили се в новия свят, те взимат активно участие в народното дело като членове на МПО "Правда"и църковната община в Торонто. Сред тях са синът  на Стоян Николов - Кръстьо Стоянов, който емигрира в Канада, но се завръща за около година в родното си Желево, за да участва заедно с брат си Лазо Стоянов като доброволец в Балканската война; Симо Ставрев Бундов и съпругата му Елена, Стойна Филкова, Петра Велянова, Фото В.Люлов (внук на революционера Йото Христов, близък сподвижник на войводата Пандо Кляшев), Пандо и Петра Лазарови (Пандо е бил сподвижник на костурските войводи Пандо Сидов и Трайко Тодоров и участва като доброволец в Балканската война), Филип и Кираца Нолеви (Филип е братовчед на четника Васил х. Павлов, загинал в сражение на Кляшевата чета при с.Горно Дреновени), Кирил Нолев, доброволец в Балканската война, арестуван и бит до смърт през 1918 от известния кръволок и българомразец Стефан Капитан, Кузо Марков, Спиро Томев  и други. (Алманах Македония, издание на ЦК на МПО в САЩ, Канада и Австралия, 1940 г.)


Надгробна плоча в Торонто, Канада
на Тасе Марков от Желево

Продължихме по пътя си и макар да не бяхме планували да спираме скоро, табелката отбелязваща началото на село Желево ни подкани да се отбием. Селото е разположено край пътя Лерин-Костур и както вече го описахме, днес има полупризрачен облик... Но това е само на пръв поглед.. Завихме покрай добре поддъжаната Патриаршистка църква с прилежащите и атрибути - гръцко национално знаме и това на самата патриаршия - коронован двуглав орел на жълт фон, историческа препратка към Византийската империя. Оставихме колата и продължихме по централната уличка, кръстена на Павел Киру, известен в българските исторически трудове като Павле Киров, бивш харамия и четник на Коте Христов от Руля, и сетнешен активен борец на гръцките андартски комитети. След 1904 година разполага четата си в Желево, което става крепост на андартските борци в региона, където и дава чести сражения на българските войводи Митре Влаха и Пандо Кляшев. През 1906 година местните българи известяват четите на ВМОРО за местоположението на Павел Киров, като в завързалото се сражение той е убит. Така Павел Киров, редом с останалите "македономахоси", става икона на гръцкия антибългаризъм по тези места.


Църквата "Свети Никола"
Продължавайки да вървим по същата улица пред нас се извиси църквата "Свети Никола". Другата църква, старата "Свети Атанас" обаче бе по-интересна. За жалост беше заключена, но ние се възползвахме от момента и снимахме външните стенописи, които също имат какво да разкажат. След 1913 година, когато модерната гръцка държава за първи път стъпва в управление на тези части на Македония, започва безпрецедентно преследване на всичко българско. Ожесточената църковна, а след това въоръжена борба между българи и гърци, достига нечуван връх на жестокости и варваризъм, следствие на което много хора са прогонени от родните си места, българските църкви са унищожени или оставени да се саморазрушат, българските стенописи са изтрити, замазани с вар или заляти с боя, а гробищата със старите български паметници са изринати с багери. Тази желевска църква е една от многото, които пострадват тъкмо по този начин. Стенописите са грубо пренаписани на модерен гръцки, но под изтънялата боя лесно се четат имената на християнските светци на кирилица. Съдейки по снимки от интернет, същото се е случило и с интериорните фрески и икони, като не е пожален дори образа на Божията майка...


Но в село Желево имахме по-вълнуващи преживявания. С почукване на бастунчето си, насреща ни спря възрастен човек, който обаче отговори на моето "Добър ден" с "Калиспера", поогледа ни, кимна с побелялата си глава и се отдалечи. Когато обаче малко по-късно тръгнахме към колата, спряна край малкото селско площадче, същия старец ни очакваше нетърпеливо и със завидна пъргавост се отправи към нас. Отдалеч ни заговори на местен български диалект с присъщите за малките селища въпроси – израз на любезност: "От дека сте, дека ке ойте?". Завърза се оживен разговор. Той ни разказа за селото, в което е роден и в което живееше вече над 90 години, за овчарлъка с който се препитава от малко дете, та до днес. Към малката ни групичка се присъединява и жена над средната възраст, някак рано състарена, усмихва ни се радостно и додава: „За Свети Ахил ойте? Тамо е убаво!". Оплака се, че "млайти избегая, сички избегая во чужина ..". Селото започна да се разбужда, а покрай нас минаха още няколко души, с които се поздравихме, посмяхме и разделихме. Разделихме се с нежелание и с нашите дядо и баба ,защото разговорите с подобни хора ни бяха твърде интересни, за да се изчерпят в една кратка среща.В милите думи, с които ни изпратиха, в цялата мъдрост, събрана в словата "...ЦЕЛИ ЕДНО СМЕ, ЕДЕН НИ Е ГОСПОД, ЕДНИ СА ЛЮГЕТО.. ЕДНО СМЕ ЦЕЛИ!", в пожеланията за здраве и поздравите за роднините си имаше нещо задушевно, като между близки, срещнали се след дълга раздяла...

This entry was posted on понеделник, май 09, 2011 at понеделник, май 09, 2011 and is filed under , , , , , . You can follow any responses to this entry through the comments feed .

2 коментара

Анонимен  

Много интересно. От Желево бе и протойерей Харалампи Попилиев, дългогодишен свещеник на Македоно-Българската църква Св. Св. Кирил и Методий в Торонто, Канада. Една бележка: в Желево и цела Егейска Македония никой не казва "тугина". Казват "чужина" или "чуждина"

12 май 2011 г., 15:47
Анонимен  

И аз посещавах неотдавна Желево. Макар и село-призрак, какъвто вид има от магистралата, с рухналите си къщи от сурови тухли, в него имаше живот, а хората бяха много сърдечни. Някои от тях бяха от децата-бегалци, завърнали се, вече като пенсионери. Господ здраве да им дава.

12 май 2011 г., 16:47

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...